Тези дни излезе поредното социологическо изследване в национален мащаб, проведено от много сериозна уж социологическа агенция. Според проучването вече не само младите искали да напускат България. Всички искали. Изследването беше издържано и представено в духа на науката – със статистика, математика, доводи и поводи. И най-вече внушаваше: няма смисъл да оставаме. Няма смисъл от България. От нас няма смисъл. Дори вече ни няма! Чак да ни се доще да позвъним в тая тежка агенция и съчувствено да попитаме за кога са им билетите? Нали спешно напускат? И ако не: защо? Нали „всички“? Или те са други? Или проучването не е точно за всички? Или не е точно проучване, ами нещо като шаманизъм, почиващ върху разни променливи, допустими стойности и някакви граници, отразяващи истината частично,  под специален ъгъл и прожектор.

Не сме цъфнали в България.

В много слаба позиция сме. Така е…

Война без бойни действия е. От близо три десетилетия обикновените българи воюваме с безпътицата, с отчаянието, с всевъзможни страхове за себе си, за близките си. Воюваме срещу ограбването на смисъла на собствения ни живот, така както беше отнет от поколенията преди нас. Все едно всяко поколение трябва да започва от нулата и без памет за миналото, за да било всичко на чисто. Като че всяко поколение допуска някакви смъртни грехове, което следващото трябва да изплаща и това изплащане лишава живота му от стойност. Бавно и полека в усилието да оцелеем забравихме какво означава чест, дълг, достойнство, отговорност. Срещу нас са пълчища от натякващи, подканящи, приканващи, споделящи колко хубаво е другаде, колко не сме ставали, какви сме били негодни, недостойни, лоша ни била културата, историята, територията и как направо да хващаме пътя и да я освобождаваме, как не сме случили на географско разположение, на съседи, на управници, на поробители, на освободители. Нищо не ни било наред, никога нямало да е, твърдят гръмогласно и убедено…   

Шансовете ни не са добри. Безспорно…

Ордите от напяващите химни за свършека ни чет и брой нямат.

Но…

Но ги има и онези, които не са включени в проучванията на наукообразните скръбнологии, никога по никакъв начин не се вписват в нито една тенденция за безсмисленост, заети са да устояват, да се съпротивляват и делата им са винаги важни. Задължително невъзможни. Винаги смислени.

Такива хора не вървят по зададена посока, те я избират. Не следват течението, определят го. Не чакат попътните ветрове, пораждат ги.  

Такива хора са членовете на Клуб за военноисторически възстановки „Братя по оръжие“, които са замислили, подготвили и на 6 октомври 2018 година осъществиха възстановката на „Операция „Деве баир“ в кюстендилското село Гюешево. Проведоха я с размах, дисциплина, въображение и с вяра в смисъла на действията си.

Изглежда не веднъж, ами на два пъти в подножието на Деве баир българите отбелязват победа, с която спират неумолимото пропадане към дъното и спечелват битки с отношение към хода на историята. За пръв път се е случило в периода 8 – 14 септември 1944 година, когато българските бойци със самоотверженост, смелост и себеотрицание постигат невъзможното като спират настъплението на неколкократно по-многобройните и много по-опитни немски войски. Подвиг, който никой не е очаквал.

Вторият път е 6 октомври 2018 година, когато с възстановката на „Операция „Деве баир“ членовете на клуба и техните съмишленици отбелязаха своята поредна победа във войната ни срещу чувството за безизходица и загубата на връзката с миналото. След годините на пренебрежение, немара и незаинтересованост, делото и героизмът, проявени при Деве баир от бойците от Девети пехотен полк оживяха благодарение на въодушевлението и сърцатостта на членовете на Клуб за военноисторически възстановки „Братя по оръжие“, както и на тяхната смелост да погледнат историята такава, каквато е била, а не гримираните ѝ версии. Да я съпреживеят. Да доближат зрителите на възстановката до събитията при Деве баир от септември 1944 година. И ако се съди по вълнението и интереса на публиката, битката е повече от спечелена.

Военната техника от Втората световна война, локомотивът от 1935, униформите, автомобилите и мотоциклетите обаче щяха да си останат просто атракция, без всеотдайността и упоритостта на членовете на клуба, които несъмнено са преодолели безброй „Не може!“ и „Това няма как да стане!“. Достойнството, посветеността и уважението, които изпълваха всяко тяхно действие и жест както по време на възстановката, така и след това при поднасянето на венците на паметника на загиналите във Втората световна война 1944 – 1945 година докоснаха умовете и сърцата на всички присъстващи и ни напомниха, че България я има не благодарение на социологически изследвания и предвиждания, а на онези, които са защитавали българската земя и пред лицето на поражението, обръщали са шансовете на битката в истинската война с цената на своя живот. Минаваме покрай имената им, изписани на паметни плочи, разминаваме се с децата и внуците им и повече никога не бива да забравяме, че България е абсолютна стойност и всеки, който я е защитавал заслужава да бъде почетено името му. Стигаме до абсурди, в които оставяме на забравата героите-защитници на небето на България от времето, когато е съюзник на Третия Райх, а почитаме онези, които са ни бомбардирали.    

В едно такова начинание като военноисторическата възстановка на „Операция „Деве баир“ подкрепата от страна на различните министерства, администрации и служби е от изключителна важност и всички граждани, присъствали на събитието сме благодарни за нея. Но истинските герои са хората от Клуба за военноисторически възстановки „Братя по оръжие“ и техните съмишленици. „Операция „Деве баир“ съвсем не е първата възстановка на клуба.  Натрупали са богат опит както в копаенето на окопи (за пръв път при Гюешево ползват багер, до този момент са копаели на ръка), така и в проучванията и в битките за осъществяването на своите планове. Истински ветерани са не само в достоверното пресъздаване на бойните действия, но и в битките за възстановяване на доброто име и почестите на защитниците и героите на България, какъвто е случаят с полковник Иван Бонев – „спасителят на Кюстендил“.

Най-важната битка на членовете на клуба обаче е, че вграждат съдбите си и усилията си, за да възстановим връзката си с миналото, да ни дадат сили да погледнем историята такава, каквато е била и заедно да направим възможно бъдещето на България.

Присъствалите на възстановката „Операция „Деве баир“ с възхита и тъга отбелязваме, че вече е история, но очакваме с нетърпение следващия нагледен пример как позиции не се отстъпват, а се отбраняват!