Предстои да ви разкажа за история с мазни измамници.

Уговорка първа: Трябва с цялото си същество да вярваш в справедливостта, за да можеш да опишеш мошеници от класа с вещината на Емили Сейнт Джон Мандел в история, започваща с хубавица, дето потъва.

Напоследък задържа ли се повече от пет минути на новинарска емисия, страшно ми  се дочита за мошеници, с които съдбата се разплаща. Едни такива със стил, не помияри, не весели, не приятни, не смешни, а които ще ви кажат каквото искате да чуете, ще ви го обещаят, за да ви обнадеждят и дори ще направят каквото могат в търсената посока. Даже си имам любимец – Джонатан Алкайтис от „Стъкленият хотел“ на Емили Сейнт Джон Мандел; забравям какъв студ и мраз преживях, докато се борехме една с друга. С цел да предотвратим всяка заблуда, уточнявам, че за такъв род книжнина се иска дързост, взискателност и овладян рефлекс да не се избират само теми на напън и опън, традиционно разглеждани в научните дисциплини „пипниметук“, „напипайго“ и „койгоразфасоваираздадекарантията“? Интригата е свързана с белоденски айдуци, съчетана с освежаваща разплата в края. Вилнее се иносказателно по висшите ешалони на властта по света и у нас.

По действителен случай е, без последното да е подчертано с две линии.

Уговорка втора: никаква част от историята в нищеното произведение няма да бъде разкрита.
Уговорка трета: ако сте чели, забравете ги, всички описания и представяния на „Стъкленият хотел“. Продължете да четете само, ако за вас не е откритие, че „Ромео и Жулиета“ не е любовна история (такава наистина има и хората от малодушие най-много на нея примират), а също и ако сте наясно, че разказът за Андрешко изобщо не е разказ за селски хитрец!

(Може да продължите и ако не вярвате в горепосоченото, на никого няма да кажем и никой няма да разбере!)

 „Стъкленият хотел“ е история за изобразяването; лека в своята безмилостна сложност (нищо не е такова каквото изглежда и никой не е какъвто се пише,) сладостна за надарените с остър усет към танцовите умения и предрешавания на измамниците и, с безизкусен майсторлък, посветена на висококачествен фестивал на изобразителите (няма изстрели, побоища, крясъци, трясъци; трагедията се разлива с неизбежност и необратимост). Не си ли ползва акъла човек, като нищо няма да вдене кога какво става и кой откъде – даже колко! - го огрява и го няма другото „аз“ на автора - търсачът на убиеца, който да посочва кой добър и кой лош. Цветовете са неутрални, атмосферата минорно-приглушена. Всичко е тихо, кротко и приятно.

Като при всяка велика измама!  

„Стъкленият хотел“ се оказва и страшно полезна книга, понеже напоследък фестивалите на изобразителите са световни, целогодишни и вече предлагат много особени форми на буйство. Човек трябва да си поддържа ума трениран и нащрек. Дори в момента наблюдаваме пряко мачовете от емнайсетото световно по установяване на правдата, кривдата и законността.

Историята на хотела си има почти любовна интрига, финансова трагедия, онеправдани лъжци, измамени алчници и изненадващо почтен главен айдук. Не е някаква си безстрастна, поучителна история с достойни за порицание герои.

И кога, ако не сега, да ви разкажа не, но да ви онагледя с образи и основни танцови стъпки като какво - защо и кой - кого в „Стъкленият хотел“?

Историята в тая книга започва с опашката на крушката, а не от началото: една хубавица, за която още не ни е известно, че е хубавица - но ще научим - потъва в океана, където е попаднала, понеже не е знаела кога да спре в стремежа си да докопа изключителното (да улови изключителния) и е била пак там, където не ѝ се полага да бъде. За жалост, добрата измама се разнищва най-добре като се започне от края ѝ, тогава умниците седят, почесват се по тиквите и се питат: „Е как стигнахме дотук?“ или „Защо се получи така?“, а хубавицата само потъва ли, потъва…

(При нас често тия тикви с подобни изрази коментират социологически фантазийни сметки, но технологията и приложението на лъжата са принципно едни и същи в повече от пет-шест области.)

Уговорка четвърта: изобразяването е немузейно и некултурно изкуство за хора, образовани или с високи изисквания към живота.

Изобразителите – в живота и в литературата по живота - са хора възпитани, с приличен външен вид и желание за духовно извисяване в зачатъчна форма; стандартът ги определя като нормални. Не можем да ги определим просто като „лъжци“ или „измамници“, унизително е за образователния им ценз и вложен артистизъм.  

(Пуснете си телевизора, шестват по всички световни сцени!

Не, не говорим за музикални канали!)

И щяха да са нормални, да не беше присъщият им стремеж към неизработено, неизстрадано и незаслужено добруване, което няма и как да заслужат, понеже Господ не им го е предписал предрожденно.

Потъва хубавицата, потъва….

Сблъсъкът с изобразяването и изобразителите – пак в живота и в литературата по живота - обикновено протича в среда с парфюм, подхилкване, ехидни, иронични погледи, многозначителни усмивки и особена интонация от страна на изобразителя. Шумолят скъпи рокли, отварят се врати към имения в Ница с изглед към лазурните води на Средиземно море и приръмжават мотори на скъпи возила. Може и яхти. А може и морална поука да има.  

Изобразяването идва по рождение. Почтеността – също е вродена. В наше време има една присадка-чуждица, която (не хората, ами пийпълите) наричат „интегритет“. Интегритетът не е точно почтеност.

Пийпъли, какво да ги правиш!

В тази страхотна история за изобразяването, за която ви хортувам благолажно, е пълно с най-различни особи, изпъкващи със своя интегритет. Например, има една душичка на име Оскар. Оскар е родом от Варшава. Той е сладък, напорист, всеотдаен, отзивчив, послушен, обича да живее нашироко и като бял човек, праща у дома победоносни писма и е готов да бяга без да се обръща. Когато обстановката се заблатява, омърлушено започва да пита дотук верните си съратници: „Защо бяхме избрани?“ И отговорът, до който не стига е: заради готовността ти да дадеш мило и драго в името на изтъкването и добруването си, сладкиш!

Оскар не е лош. И съдбата дори понякога му се изхилва – преспива с невероятно красивата почти жена на шефа си (тази, която потъва в океана) – за да научи, че жабата не бива да вдига крак, когато вижда, че подковават вола, дори когато подковата е почти подкова, волът е почти вол, а и съпругата, почти съпруга.

Само че Оскар не ще да учи, той не е и изкласил както трябва; Оскар иска само да има и в този си стремеж е напълно последователен, сиреч : интегритетен, затова дори без помощта на шефа си – Джонатан Алкайтис, главната звезда сред изобразителите - стига за втори път до там, закъдето е роден: затвора.

Алкайтис, в случая, е невинен, внушава Емили Сейнт Джон Мандел (с други думи), той само е помогнал на Оскар да опознае и разгърне себе си. Нищо повече.

Човек може да загуби своя интегритет и без да преджобва някого в метрото, за да изкара пари. А може да „преджобва“ и направо чрез банкови сметки и пак да е интегритетен (иска едни пари от едни сметки, които или не е спечелил, или няма как да дават голяма печалба). Това е хватка от „шменти-капели“ за напреднали.  В „Стъкленият хотел“ номерът ни го представя Уолтър – изобразител на същинско ангелче. Уолтър е почти управител на хотел, изгубил е без бой годеницата си и оттеглил се в пустошта да се грижи за луксозен капан за алчници с дебели портфейли или онаглели от амбиция чиновници (да си подчертаем с жълт маркер от „изгубил без бой“ до „чиновници“). Съдбата уж и на него почти му се усмихва и снизходително му предоставя почти задушевен разговор с големия наистина шеф на почти истинската компания: Джонатан Алкайтис, главната звезда, нали помните. И Уолтър решава да му повери парите си, за да му  се множат и преумножават, за да стане и той малко нещо милионер, така както си мие пода в хотела, без дори да умее да мисли, камо ли да смята! Уолтър хич не се сеща да се запита като що ще тоя луксозен стъклен хотел насред нищото, пълно само със студ, гора и вода, където гостите не са чак толкова много и то само в определена част от годината. Изобщо не го интересува откъде му се материализира заплатата след като това, което работи, не носи пари на шефа му?

Не бива да съдим строго Уолтър, той изобщо не е проумял като как годеницата му го зарязва в полза на някакъв адвокат, след десет години нищосериознонеправене. Не проумява и как така парите му хвръкват, пак благодарение на шефа му, но пък остава в хотела да си стои сам и да има грижата за мъртвилото, което страшно му допада и то пак  благодарение на своя шеф.

Алкайтис е не е чак толкова виновен, внушава Емили Сейнт Джон Мандел (с други думи), той даже е осигурил житейски смисъл на Уолтър, подарил му е благодатна и щастлива съдба – рине сняг, приема пощата и понякога се сеща, че годините минават.

Джонатан Алкайтис се явява божия благословия и за едни други мили хора: Леон и Мари. Благодарение на него, те имат възможност в края на живота си да живеят в кемпер, да обикалят страната и нощем да броят звездите. Леон и Мари са възпитани, образовани и се обичат; обичат и да живеят по-добре, отколкото заслужават. Не пожелали да имат деца, за да могат да се посветят един на друг и да си позволят разни удоволствия, на които децата биха попречили. Пристигат в хотела за годишнина, която прекарват в стая, която не им е точно по джоба, а Леон се запознава със собственика на хотела и благодарение на него си купува къща, която пък изобщо не може да си позволи, но изобразяването задължава. И това благодарение на Алкайтис. После обаче Леон заживява в грижи: проблеми в работата, проблеми с разходите, проблеми с къщата на изплащане, много проблеми, да можеше да ги няма! Съдбата го чува и лъжата лъсва, парите, поверени на Алкайтис се изпаряват. Леон и Мари събират малко нещо багажец, зарязват огромната си къща, чиято ипотека не могат да изплащат и потеглят с кемпера да обикалят страната. Вече без омразните грижи. Работят тук и там, това и онова, нищо непосилно; и могат да се наслаждават на звездното небе без градското светлинно замърсяване. Благодарение на Алкайтис.

От всички изобразители само Леон получава възможност за истинско ново начало. Съдбата отново му се усмихва, вероятно от умиление, че искрено обича жена си и се тревожи за нея. Само че Леон пак се подхлъзва по лесното решение и си остава по старому обикалящ с кемпера, вече благодарение само на себе си.

Харви е истинският измамник от класа, който печели сърцата ни. Изобразител, който винаги казва каквото му трябва и каквото знае, че ще ви хареса да чуете (прочетете го пак и не го забравяйте, докато гледате новините). Човекът е най-близък помощник на големия шеф, Джонатан Алкайтис, във всичкото изобразяване. Пръв съзаклятник, съчинител, съратник. Улегнал, абсолютно незаменим, щом се стигне до взимане-даване с хора, на които трябва да се внушава доверие по приеми, коктейли и на масата за преговори. Затова и разследващите пирамидата на Алкайтис му вярват, когато с подробности им излага как с най-доброто си другарче са замислили престъплението, как са мамили, как са фабрикували и от нищото големите пари; дори си признава – без да го питат - как е крал моливчета и тефтерчета от фирмата, докато въртят най-голямата финансова пирамида.

Групата няма да е пълна без Енрико, който – щом положението се напича - зарязва жената, която обича, връща се в Мексико, жени се под чуждо име, гледа децата си как играят и очаква всеки миг властите да го спипат, защото на такава свобода задължително ѝ изтича срокът на годност. Семеен човек иначе, като дружката Джоел, която също прави всичко за семейството си. С тази разлика, че в семейството ѝ си знаят истинските имена, не е като при Енрико. Мъжът ѝ не го бива много да им осигурява бляскав живот на заможни хора, затова тя се нагърбва със задачата. По някое време мъжът ѝ се обзавежда с любовница, ама голяма работа. Децата са самотни и нещастни, накрая и бъдещето им ще се окаже опропастено, ама нали са изобразявали семейство и в последния ден преди избухването на скандала, майка им, която уж е направила всичко заради тях, ги е мъкнала като торби из магазините и им е купувала като луда разни безполезни боклуци, защото са „щастлиииви, много щастлииииви“. Не точно завинаги.

Алкайтис и тук е невинен, това внушава Емили Сейнт Джон Мандел (с други думи), той само е дал възможност на Енрико и на Джоел да се раздадат за семействата си, както сами го разбират. Никой  с нищо не ги е принуждавал.

И всички тия жадуващи незаслуженото добруване герои, щом рухва фалшивата финансова империя - за чието съграждане и разрастване не жалят никак сили - ревват в един глас срещу Алкайтис. Той ги бил подкокоросал, научил, подвел, те не знаели откъде идват почивките, къщите, яхтите. Не знаели какво подписват, в какво участват, за какво омайват. Алкайтис бил виновен и никой друг!

И Алкайтис признава вината си, само той всичко измислил; други виновни нямало.

„Интересни ми бяха хората, които знаят, че участват в измама; че извършват престъпление, но всеки ден стават и отиват на работа,“ чух  да казва в едно интервю Емили Сейнт Джон Мандел.

Знаят, че мамят, но всяка сутрин стават и отиват на работа…

Те това работят.

И в цялата книга нито един убит по особено жесток начин (някое и друго самоубийство), никакви размахвания на пистолети, никакво задъхано дебнене на жертвите, шестват само учтиви, високо образовани и трудолюбиви мошеници до мозъка на костите си. Истинските ангели на измамата страдат с техните помагачи, представящи се за жертви - ония, които са вложили парите си, заради очебийно неестествено висока печалба и изискващи неестествено високи печалби.  

В цялата история има само двама нормални: Джонатан Алкайтис – главният почти мошеник, който най-почтено защитава всички, не обвинява никого; признава, че искал да угоди на желанието на своите вложители да имат все по-големи печалби, какво като не било възможно, какво като нямало начин? Те били наясно, че е невъзможно да печелят повече, но все пак настоявали. И Аника, която има талант и морал и не се връзва на разни сладкодумни мошеници, като импресариото ѝ, или точещи лиги крадливи бездарници, като Пол, полубратът на почти жената на Алкайтис – Винсънт. Хубавицата, която потъва ли, потъва…

Винсънт поне най-накрая стига до истината и улавя неуловимото, макар и на океанското дъно, където не се озовава нещастна, само овехтяла. Не е и сама, ами достойно придружена от призрака на една почти художничка, която в действителност не харесвала брата на Алкайтис, но го рисувала като млада, докато още ѝ се играело на художничка; Алкайтис купува картината за неоправдано много пари, понеже искрено обичал брат си, дори почти художничката Оливия разбира, че получава далеч повече, отколкото заслужава, което не ѝ пречи да продължи да си живее от рентата от тях и да се тръшка ахживаданебях, когато почти истинските пари съвсем наистина не изчезват с рухването на пирамидата.

Действителността има невероятното свойство да предоставя сметката, обаче жертвите и съучастниците са такива алчни мизерници, че загубата на парите хич не го броим за страдание. Не ни стига!

 

***

 

Двойници на изобразителите от книгата за фестивала на изобразителите „Стъкленият хотел“ си ходят сред нас, прави, здрави и читави, и изобразяват, та се късат. Измислени отвсякъде.
Такава е истината и тя трябва да се каже.

Любимият ми момент не е когато се решава съдбата на Алкайтис; любимият ми момент е през две книги в трета, където прочетох как историите на трима от героите са се промъкнали във времето.

И това ако не е слабост на автора към искреността на намерението…

Не е рядкост да харесам книга. Изключителна рядкост е да харесам човека, който е написал книгата. Иска се невероятна почтеност, за да се разкаже историята на Джонатан Алкайтис и съратниците и огромен талант да бъде предадена толкова обикновено, с невероятно подвеждащата лекота на всекидневни случки, разговори и постъпки, както го е направила Емили Сейнт Джон Мандел. Прелиствате страниците веднъж-втори пъти, четете трети-четвърти и си казвате: тази стъпка трябваше да ми отвори очите; тези думи трябваше да ме накарат да се усъмня и вътрешната ви нетърпимост към изобразяващите се изостря, научавате се да отличавате опасността на твърде хубавото.

Хубавицата Винсънт е потънала на океанското дъно, в тази книга не, но в друга, ще разберем, че в нейно видео е записана аномалия, която ни отвежда през два века от нас, в свят където още помнят Алкайтис и музиката на Аника. Вероятно заради искрицата почтеност в поривите и на тримата.

Страхотна Емили Сейнт Джон Мандел!

 

---

*Авторът на статията Евелина Пенева е преводач на романа "Стъкленият хотел"