Започваме с един от най-важните моменти в историята: от първи до трети клас имах съученичка, която пишеше много красиво ръкописни букви. До ден днешен, когато ми се налага да разчитам моето невъобразимо клинописно писмо, си спомням с възхищение за това момиче и нейния равен почерк от бисерчета и камшичета.

Запомнете това момиче, ще е много важна част от приказката.

Кратка изповед: напоследък ме дразни един професор, който където седне, където стане, обяснява как у нас положението било много зле откъмто хора, направо не било за приказване, еле па по висините какво ставало – трагедия! Същият професор с огорчение емнайсет хиляди пъти вече се жалва от липсата на гражданско общество у Нашенско и последно го илюстрира със следния пример: седял си той, седял си на незнамкойси български плаж и изведнъж в края на плажа видял да се давят майка и дете, всички гледали отстрани. Скочил той и ги извадил. А по ютюбето имало клип, видите ли - продължава нашият професор - как някакъв захванал да се дави на плаж във Флорида и изведнъж народът се уловил за ръка и редицата нагазила във водата и последният уловил давещия се и го извели по живо по здраво. Да видиш ти какъв пример за общество, гражданско. Разплаках се от тоя пример, честно ви казвам, ама от смех, щото веднага си спомних и за едни други клипове, които обаче ютюбето, което е „за ненасилието“, ще заличи и те няма да имат трийсет и два милиона без две бройки харесвания и плюс толкова по пет гледания, тях ги пускат по новините и може да ги откриете на новинарските сайтове. Тия клипчета са от същото общество и на тях се вижда как некакъв тупан, може и маскиран, понеже уискито му било топло, а сандвичът с прокиснала салатка, открил бил Бога или се е възмутил от социалната несправедливост, или там каквото дивотия му е щукнала на акъла, изведнъж както си е кротък, примерен гражданин и много мил и учтив човек, вади оружьето и почва наред заедно с пеленачетата, кутретата и котетата (каквато речева фигура за трети път срещам в либовни романи от същото общество.)

Господин професорът си мисли, че другите не мислим и никога няма да се сетим да питаме и дали – след като е спасил давещите се, за което го поздравяваме - с право е набил спасителите на плажа? И ако не, защо? Или не е имало спасители? Ако не е имало, що са чинили там всички тия юнаци и юнакини? Не знаят ли, че могат да се удавят ония, дето влизат да се плицикат у дълбоки води? Изобщо много неизвестни има в тая задача и е трудно да се построи системата от уравнения, бихме казали ние, изкушените от математиката, които не правим генерални изводи сал връз благи клипчета за гражданското общество у Флорида (и даже връз мат’ряла у Нашенско).

Към тоя професор имам две възражения. Първото е, че взима заплата от данъците, плащани от липсващото гражданско общество, чиито представители не харесва. Вследствие като нищо може да се окаже, че господин професорът се пече на далеч по-възвишени от полезното плажове, понеже на плажовете за простаци, на които моя милост ходи, поведението и на плажуващи, и на спасители си е много човешко. Там може да се скара с комшията по кърпа, че му се навира под чадъра, но със сигурност няма да го оставят да се удави, а юрне ли се да влиза при мъртво вълнение, животоспасяващо и поучително ще му теглят боя.

Дали пък да не взема да му драсна едно електронно писъмце кои плажове да посещава, какво мислите?

Второ, всеки притегля себеподобни. В нашия случай – стеняла, понеже не знам тоя професор да е създал група съмишленици от истински „правачи“ на разни облагородяващи живота на гражданите деяния! Да създаде съобщество, като зачатък на гражданско общество, така да се каже. Чух го обаче да обсъжда едно начинание „Капачки за бъдеще“ (към което храня особено отношение, защото моя много близка приятелка е страшно посветена на каузата) по следния начин: събрал човекът - или беше хората, не помня - незнамколкоси капачки, с които спечелил сума, достатъчна да се купи кувьоз за недоносени бебенца. Каква държава била тая (и тук е прав!), дето не можела да уреди подобни проблеми, както и да подобри положението на хората в тежко здравословно състояние. Не били толкова много тия хора в тежко положение, че да не може държавата да се погрижи за тях (и тука е прав!), ма ние сме си били пилеели усилията в дребни работи (ей тука обаче откачих!) А бре, сине майчин, рекох си, хората и с капачки ще намерят начин кувьоз да купят, вие, малоумниците, от големото добрутро, дето се щурате из ония ми ти лъскави сгради, строени с народни пари, нищо не може да направите! Нали затова сте пратени там, всецветни душевни оръфляци ниедни!

На господин професора - депутат математиката му е вървяла, вървяла, и в един момент го е запустила насред път. Негово благородие зловещо е забравил да отчита как когато смислените и свестни хора попаднат в безизходна ситуация, в каквато често ги набутват професорските пъстропери съотборници по гребане на заплати, тия хора измислят най-невероятни и гениални решения само и само да оцелеят и да избутват и тия около себе си. Достатъчно дърта съм, за да помня как в София в средата на 90-те, си подавахме билетчетата на слизане от трамвая или тролея. Винаги съм си купувала билет, но подавах моя, а когато ми подаваха, го предавах. Или пък го пъхвах в улея на прозореца до някоя седалка, както ми бяха показали, или го оставях в машинката за перфориране, защото ако на мен не ми трябва, това не означава, че от него няма да има полза друг. Много от тия хора сме си живи и читави, господин професоре, и не влизаме в морето така, сякаш ни е до колене, за да не се налага да ни спасяват такива като вас!

Уж несвързана с темата случка: завивам по „Симеон“ за светофарите на „Женския мост“, от дясната страна е „Княз Дондуков“ - без предимство, включването от „Дондуков“ към „Женският мост“ често е мизерия, оставила съм място да може да се завие по „Дондуков“. И както всички си чакаме в юлската следобедна жега светофара да позеленее, от „Дондуков“ се измузулва много лъскава, много млечнобяла, не просто скъпа, ами воняща на мътни претенции кола от ония, дето са правени „по поръчка на клиента“. Шофьорчето, което я кара, спира косо на сантиметри от дясната ми страна, препречва ми пътя като по учебник, после го връхлита някакво гърчене извинително. Всичко по него се гъне, гръбнакът, ръцете с пластелиново-восъчни пръстчета и даже – чудо невидено – синеещата тънка скъпарска материя върху окривеното на една страна гръбче. Какъв ми е проблемът на мен сега? Скъпарската кола? Не! Тя си беше произведение на изкуството, аз съм ценител, моля, моля, и съм пределно наясно колко инженерна мисъл и умение е вложена в изработката ѝ. Скъпарската ризка? Не! Тя си беше произведение на изкуството, аз съм ценител моля, моля, и съм пределно наясно колко конструкторско познание за скрояването ѝ, каква занаятчийска вещина за изработката ѝ са били необходими. Проблемът, който евентуално би могъл да ми се появи е, че шофиращата твар, която ме засича със скапарската си кола и скъпарската си ризка, всъщност се гъне извинително без да ме е погледнала! На общо основание! Тварта предварително е решила как да наглее пред там, който ще се падне засечен и само изобразява извинение към мен във фиатчето Мила, за което майсторът бояджия тури ръце на кръста и отсече: „Ма тая кола нема смисъл да се боядисва!“ („Каааак?“, гракнах аз. „Тая кола има историческа и сантиментална стойност! Вие знаете ли, че тук са се возили едни скъпи хора в моя живот, които вече ги няма на тоя свят и други хора, на които най-скъпото ми е, че вече не са в моя живот? Ама недейте така!“ А майсторът ме гледа и ми мига отчаян.)

Поглеждам в огледалото и виждам, че зад фиатчето Мила се редят коли, най-разнообразни по форма и стойност, даже има оставено отстояние за пешеходната да си минат пешеходците. Какво да ви кажа? Пред мен е гад ниедна, зад мен - аристократи! Оня гърч така хубаво ми е застанал по диагонал, че най-безочливо си го оглеждам и му преценявам нищожността. Хич нямам и намерение да се боря за предимството с тварта, предоволна съм от начина, по който му личи какво умение е развил и какъв стаж е натрупал в лазенето и гъненето по своя воля, защото здравословно нищо му няма, здрав и читав си е. Или поне е бил, преди постоянно преклоненото му вратленце и вечното гънене да разкажат играта на гръбначния му стълб и ставите. А би могъл да си живее като човек, Господ като такъв го е създал, после ми разправяйте - мисля си - че не сме били разполагали със свободна воля. Я тая твар пред мене, какви величави усилия е положила, от човек да замяза на такова влечуго, от което и влечугите ще да се дърпат настрана.

От погнуса. И още колко много е пълзяла, за да се сдобие с кола, с която да го забелязват, а единственото, което е останало видимо от него е каква пълзяща твар е. Тафра га напиня, ръгя га съпиня, вика народът трънски. Красота!

Само няколко часа по-рано сме си вдигнали кръвното на висок глас с едни други хора, ама здраво и качествено сме си вдигнали кръвното с повишен тон, енергично ръкомахане и съответната терминология. И сега, гледам го онзи, заетия с пълзене на място и си мисля: леле с какви убави ора се скарах! Леле, Боже, какъв кеф, какъв късмет е да можеш да се скараш с читави люде. Да се мразиш с такива, да не се разбираш, даже да враждуваш. Ами това са честни хора! Открити! Ама казали, че щели да ме набият. Ама ме псували, ама ме клели били?! Голема работа! Нали точно така са ми споделили отношението си и намеренията си, наясно сме с пламъка на взаимните си чувства. А ако си бяха затраяли подмолно и аз после сто години си мисля дали не съм засегнала някои чувствителни души? Дали не съм подвела някого, защото най-мразя да подвеждам, да използвам и да мотая. А те: не можем да те гледаме! Аз вас също! И готово, изяснили сме се. Истинската трагедия е, когато някой десет-двайсет-трийсет години ти се мазни, усуква, мяука и ти го играе артистично на добър човек и чак после случайно разкриваш каква прелест неземно миризлива е! Живееш си, живееш си, живееш си, изведнъж – както го формулира блестящо моя близка, която само си мисли, че не я бива с математиката – разбираш, че най-ценните ти години са отишли залудо за някакви, от които като отпечатък в паметта ти е останал само споменът за миризлива плесен. Няма значение колко благо, златно и върховно е изглеждало всичко, докато се е разгръщало. Ето това вече е драма!

Светофарът светва зелено и гърчът пред мен най-успешно отнема моето предимство и това на бая народ след мен. Ама на мен хич не ми и през ум минава да се ядосам. Сега, мисля си, тоя спазъм ще се прибере в някакъв довеждащ психиката до тих вой дизайнерски кубизъм от бетон, алуминий и стъкло, сред разни паркоподобни, външни пространства с охтичава атмосфера и по всяка вероятност с други пластмаси, силикони и тефлони като негово благородие ще седнат на маса пред намкви филета, ордьоври и много засукани алкохоли, а после върху плота от южноафрикански мрамор ще чертаят магистралки белким добие някакъв цвят тоя живот. Имението ще е скрито зад високи дувари в квартал за паралийски сбироток, из ония места, където няма-няма и се чуе, че е отстрелян елитен комшия, прочут със свръхуспешни сделки с подобряващи действителността на кухоглавите вещества. Събеседниците на нашия гърч ще са все от сой, изтънчени хора, които ще се чудят как да прецакат другарчето или да му се направят на по-важни, ще се записват потайно с телефоните си да се клюкарят после по сайтове и телевизии, па да се питат кой ги е изгукал, Гуга ли е, друга ли е?

А ние, тия зад гърча, ще се разнесем в юлската вечер по селските къщи или по апартаментчетата да си се видим с нашите си хора, да си се поскараме с тях загрижено, да си приготвим вечеря, да си направим салатка и после ще решаваме какво ще правим. Може да гледаме сериала, може да поработим, а може и да си поблеем кой на терасата, кой под асмата, докато си шаваме безделно с пръстите на краката и си правим планове за следващия ден.

Завиваме вляво на светофарите на „Женския мост“ с фиатчето Мила и чувствам, че в тоя живот на моменти цари феноменален ред и справедливост от най-висш порядък!

В мир съм със света.  

Да се върнем на моята съученичка, която пишеше много красиво.

Ние не сме били приятелки, но тя беше добра и блага душа, случвало се е да си играем на ластик, бяхме седем-осемгодишни хлапета от съседни входове на блока. На нея ѝ беше трудно да пише буквите доста дълго, изведнъж обаче след една ваканция се върна и тетрадката ѝ беше изпълнена с ония прекрасни окръглени бисерни букви, които и до ден днешен помня. Каза ми, че нейните братовчеди, при които прекарала ваканцията, са я научили да пише толкова красиво. Тогава с детския си акъл разбрах само, че се е научила, защото братовчедите ѝ са я накарали да се чувства добре. Сега вече с дъртия си акъл знам, че тия братовчеди са искали тя да се научи, били са ѝ съюзници и още знам, че на нея ѝ е било трудно да пише, защото е била изключително взискателна към себе си и се е страхувала да не сгреши или да не го направи грозно.

Има такива хора, взискателни към онова, което създават пред или за другите и затова понякога привидно се справят по-зле от останалите. Ама само привидно, защото когато някой тръгне към тях с отворено сърце, изведнъж се разгръщат и смайват, просто трябва малко внимание…

Малко добрина…

И стигаме до първата част от мистиката в тая приказка: това момиче си отиде много рано. Хвръкна ѝ душата и попари освен семейството си и много други хора, които я познаваха. Всички изпитвахме чувството, че се е случило нещо много несправедливо.

След много, страшно много години в много тежък период за мен я сънувам и в съня си знам, че сме някъде на последния етаж в нашия блок откъм техния вход. Тя видимо е на годините, на които си отиде. Седим на срещуположни дивани в хола, много скромна обстановка – протъркан килим, диваните тъмнозелени, с опушени тапети, такива стават стените там, където гори печка на дърва или въглища. И си говорим за филми. Слабичка, облечена в тъмни свободни панталони и ризка, къса чуплива коса. Седи на дивна присвила колене и като ми говори, очите ѝ се усмихват. Лъчезарна една такава и много спокойна. А мен ме боли глава от мигрена, та умирам. Изведнъж момичето става от дивана и аз изненадана също ставам. „Какви са тия черни хора около тебе? Не ми харесват, знаеш ли?“, пита ме. И ме целува по челото. „Ето готово“, казва. Обръща се и знам, че си тръгва, само че не се насочва да излиза през вратата на хола, а през вратата на терасата и я виждам как просто продължава от терасата нататък и се събуждам от ужас, че ще падне и ще се пребие.

Главата изобщо не ме болеше. Оказа се, че тая страшна болка е била само в съня ми, само че оная тежест, която ме мъчеше вътрешно от страшно дълго време никаква я нямаше и повече никога не се появи.  

Дълго време се чудех какво да направя, дали да разкажа съня на близките ѝ или да си мълча. Не се познавахме добре с тях, само по лице. Рядко се разминавахме и само се поздравявахме, толкова. Нищо не им казах, но започна да ми се върти въпроса: защо от всички мои хора, които вече не бяха сред живите, сънувах точно нея?

Продължете към II част.