Приказки от наше време: За нечовекоядците
Най-напред да стъпим върху няколко неевклидови аксиоми.
Първа аксиома: изключително ми е противно схващането, че какъвто и да било недъг, вроден или придобит, болест или нещастие, сполетели даден човек, е вид наказание от Бога или човекът с нещо си го е заслужил.
Втора аксиома: ненавиждам твърдението, убеждението, мисленето, че страданието възвисява и изчиства душата. Пожелавам на всеки, който го изповядва, тотално изчистване и възвисяване по избрания път, за останалите - няма нужда!
Трета аксиома: ненавиждам разсъжденията според които трябва да сме благодарни за това, което имаме, защото в Уганда или Петрови са много по-зле от нас. Да си извлича щастието човек от чуждото страдание или неуредици (в неговите очи, щото в Уганда може да са си много по-щастливи да не стават в пет и да висят по цял ден на компютъра или Петрови, въпреки сполетялата ги беда, да са задружни, в борбено настроение и да стигнат много по-далеч от всички доволстващи около и в сравнение с тях) не е просто глупаво, то е жестоко, скудоумно и си заслужава разплатата. Да се вторачвате в каквото имате и да го цените според чуждото нямане може просто да означава, че си имате едни фалшиви работи, дето си ги дундуркате и изпускате целия живот, докато нямащият с истинското си нямане ви отвява, понеже истината и искреността ви пращат на пистата. Заблудата ви вкарва в десета глуха, ако ви е добре, стойте си там, останалите не сме против, но не ни навирайте в носа „успехите си“, понеже ще ги изкараме през вашия.
Забележка: Употребата на „ние“, не е нито в стил „ние, Николай Втори“, както обичат да се шегуват руснаците, нито „ние от скромност“ както държат да се използва днес французите, вече уж форматирани според „свобода, равенство, братство“.
Тук „ние“ означава нечовекоядците.
Край на елементарната неевклидова математика!
Продължаваме с висшата.
Време е да ви разкажа любимата си приказка* . Имало една планина и през планината път, по който минавали много хора тръгнали за натам и за насам. Случило се така, че на пътя паднал камък. Не бил достатъчно голям да спре движението, само колкото да пречи. Хората го виждали и го заобикаляли. Минал един човек (нечовекоядец), видял камъка, спрял се и го махнал от пътя. Хората продължили да минават покрай камъка. Минал друг човек, видял камъка до пътя, спрял се и го поставил пак на пътя. Турска народна приказка, прочетох я преди сто хиляди години в един сборник с приказки от Балканите. Някой да си мисли още, че приказките са за щастлив край и за герои?
Ние, нечовекоядците, обичаме приказки.
Сега да ви разкажа и друго…
В края на август слизам от гората в Сити по работа и докато „тичам“ по списъка от задачи се оказва, че се налага да простирам по нощите. Стягам се и излизам с прането. Нощта е топла, лятна, чудна. Като да си поседиш в градинката между блоковете на тишина и спокойствие. Само че в градинката между блоковете никой не седи, ами я чистят. Ама как я чистят по това време, ошашавям се аз. Тия от общината с нощни смени ли започнаха да работят? Искам да им видя униформените престилки. Такива няма! Всъщност чистят жена и две момчета. И забравям да простирам. Гледам ги. Събират боклуците в найлонови чували, метат. Бързо, похватно, организирано. Говорят си и се смеят тихо. Семейство са, вижда се, по-голямото момче е около тринайсет-четиринайсетгодишно, по-малкото има десетина. Питат се кое накъде да хвърлят. Минават един-двама души и разменят по някоя приказка с жената, явно не са изненадани и друг път се е случвало. Ако имах навик да вися на балкона, може би щях да знам. За десетина минути почистиха цялата площадка и събраха боклука в торби. По-голямото момче „прави“ мускули с торбите. По-малкото се завърта и размахва метлата към рояка мушици под лампите, за да се разлетят като искри. И докато се върти и размахва метлата забелязвам, че куца - едното му краче е по-късо от другото. Момчето си тананика и танцува с метлата. Хоп завърта се, хоп накланя се на крачето, хоп размахва метлата. Братчето го гледа и се смее, майка им е с гръб. За тях в цялата тази ситуация няма нищо необичайно. Събират торбите и се отдалечават към отсрещния тъмен ъгъл на градинката.
На другия ден разказвам на жените, които седят на пейките пред блока за случилото се и едната ми казва: „Да и аз съм я виждала тази жена с момчетата.“ Мисля си дали да не разпитам коя е.
До градинката е футболното игрище. Там често само рита топка момче срещу когото Съдбата играе жестоко. В живота му има първо, второ, пето, десето и под точка сто и единайсет: не може да говори. Рита топката към вратата и когато вкара гол, си ръкопляска самичко. Ръкопляска и когато гледа вън от мрежата как друго дете вкарва гол. Носи фланелка с номер две и име, което не разчитам от терасата. Един от малкото приятели на момчето е друго момче, съседче с очила. Виждам ги понякога да си общуват нещо много задълбочено. Чувала съм момчето да издава звуци, но не съм го виждала да използва езика на знаците. Другите не играят много с него.
Ставам свидетел как едър дангалак, възседнал колело, което отдавна е надраснал, се подиграва гръмовно и ревящо на момчето. Подигравчията е як, здрав, прав и по всички статистки - „нормален“, изтеглил е печелившият билет от лотарията, има всички шансове за приказно щастлив живот, откъдето никой да не може да го мръдне.
Дали?
Да не прибързваме със заключенията…
Твърде шумно се подиграва дангалакът. Твърде разпалено го прави. Направо се издава колко често е обект на презрително и пренебрежително отношение. Привидно без причина, защото наглед е абсолютно „нормален“, роден победител и с това Съдбата, нали си ни е душичка, злобно го е саботирала два пъти: хем му е гадно на душата и в живота, хем не може да каже защо. За това момче врагът е много вътрешен човек. Очебийно е.
Сега да кривнем леко от пътя, на който стои камъка и чака да претегли людете по същност, да им покаже дали са човекоядци, нечовекоядци или обикновени шушумиги и повлекла.
Имаше един прекрасен период в моя живот, в който разбрах, че на всяка цена трябва да се науча да накарам хората да виждат това, което е отвъд начина, по който изглеждам. Поради различни причини (едната от доцентките, които ме лекуваха, ми каза: „Ще го потърся в учебниците…“). И това, което се виждаше беше върхът на приказния айсберг, чиято основа стигаше до сърцето на земята. То аз не исках да виждам какво показва огледалото, какво оставаше за другите. Налагаше ми се или да накарам другите да виждат мене, или да ги оставя да не виждат друго освен останалото и завинаги да си заживея завряна някъде да не плаша хората.
Научих се.
Не ми се описва какво и как ми е струвало, но се научих. Знам как, ако ми потрябва нечие внимание, съдействие или отношение да ги постигна с полза и съхранено достойнство за всички участващи страни. И докато се учех и се борехме с една друга лекарка, която си мислеше, че ме е излъгала, че може да ми помогне, а аз ѝ доказвах, че всъщност е права, се научих и безпогрешно да разпознавам хората със скрито страдание у себе си.
В нищо и никакъв ден докато чистя у нас, гледам интервю на Валери Йорданов, когото обожавам (вижте го като Попето в „Дяволското гърло“ или като влюбена мутра във „Връзки“, безценен е!). Валери Йорданов разказва за диабета си, който получил в следствие на преживения при една катастрофа ужас (да ми пеят после как нещастието не разболява!) и докато се съвземал от новината се научава да различава хората, които имат проблеми. Водещата го гледа русо и невярващо. „Така става, кака,“ уверявам я и аз пред екрана и гася телевизора. До тоя момент само съм мяркала лицето на Валери Йорданов, после гледам каквото мога с него и съм му луд фен, понеже човек, който може с такава добра сила и искреност да каже: „Да, имам проблем и умея да виждам кога и другите имат проблем и то не, за да се възползвам от него“, не може да прави лошо изкуство, защото същината на изкуството е точно това: добра сила и искреност. Не е десерт, не е залъгалка, то е друг вид мислене, което ни очовечава, послушайте професор Чернѝговская. Чудно го обяснява.
Освен че се научаваме да виждаме другите „като нас“, се научаваме и да не искаме да увеличаваме чуждото страдание. Да го постигнем на сто процента не е възможно, това е част от играта. Винаги трябва да си малко нетактичен и лош, за да не се успиваш и да те ръпва чат-пат острието на собствената ти тромавост и така чувствителността ти да живва, ако се е одрямала. А à се одрямала, à Съдбата ни е ошамарила. Пример: реди се моя милост на опашката за смяна на гуми. Наближава моя ред, отивам и според алгоритъма на мястото отварям багажника. Зад мен в много преживяла и видяла колица седят двама момци, които щом излизам от колата и те излизат. Момците са на по двайсет и няколко, в съдрани мърляви дрехи, брадясали и с вид на биячи. Ама класически. Единият се обръща към мене: „Шеее ги сменяме ли гумите?“ И аз с всичките си петдесет (снобски както се оказа) килограма викам: „Да!“ „Това ли са?“, сочи в багажника и аз пак: „Да.“ Единият момък взима едната гума, другият взима втората и тръгват към гаража, където са майсторите. През рамо първият пъти: „А баланс?“ и аз пак: „Да.“ Раз-два, гумите са ми сменени, летните гуми са ми натоварени в багажника, единият го затваря внимателно и двамата се разделят с мене най-сърдечно, а поведението им драсва страшна двойка на разбираческата ми, изфинена природа.
Уменията и дарбите си искат прилагане при всякакви обстоятелства, искам да кажа.
Но освен тоя случай имам и много други, когато съм казвала: тоя човек има проблем; това дете има проблем; това дете го бият; това дете иска да е на всяко друго място, но не и вкъщи…. Отначало компетентните лица са ми се подсмихвали, докато сами не са започнали да споделят за същите деца същите наблюдения. Имало е и други хора, които са ме разбирали от първия път и без много-много фойерверки са предприемали необходимите стъпки за благото на дечурлигата.
Няма нищо по-хубаво в тоя живот от това да срещаш хора, които махат камъка от пътя - нечовекоядци. Може да се случи навсякъде и по всяко време. Може да е лично с вас, може да е с някой друг.
Прибирам се някаква много тъмна, много черна и мразовита вечер. Слязла съм от автобуса на място, на което обикновено не слизам, но е близо до определена аптека. Минавам през аптеката и продължавам през тъмните улички с мъждиви лампи над тях. Мен от тъмни улички с мъждиви лампи над тях в Сити не ме е страх. Само че тръгвам да пресичам едно кръстовище и попадам на лед. И започвам да се пързалям. Не мога да мръдна нормално, само се хлъзгам и става страшно. Не че има коли, не, аз просто не мога да изляза от поледицата. И съм наникъде. Изведнъж виждам мъж в тъмни дрехи и ниско нахлупена черна шапка-идиотка да идва към мене: „Дайте ръка,“ казва, „дръжте се за мене, не се бойте, моите обувки са с подметка от гьон.“ Улавям се за него и човекът ме превежда. Когато си тръгва, разбирам, че изобщо не съм му била на път. Видял ме е, върнал се е нарочно да ме преведе и после си продължи.
Редя се на опашка в офис на куриери. Пред мен някакви особи сумтят и мрънкат какво било, що било, защо водата е мокра, защо въздухът е въздушен. Момичето, което обработва пратките е притеснено. Идва моят ред. Започвам отначало с „добър ден,“ защото решавам, че момичето има право да си спомни, че денят му може да е добър. Подавам пратката, питаме едно-друго от адреса, който съм написала с краснопис за клиновидно писмо. Изведнъж момичето спира, зарязва поръчката, излиза, аз я следя с поглед и виждам как отвън пред офиса улавя много възрастен човек с бастун под ръка и го превежда на другия тротоар. Връща се, продължаваме с поръчката. „Познавате ли го,“ питам. „Не,“ отговаря спокойно момичето и ми връща рестото. Пожелавам ѝ от сърце прекрасен ден, прекрасен месец, година, век и на правнуците ѝ също да е така прекрасно.
На един втори етаж попадам в разпра с два юнака. Спорим дали е уместно да ритат топка точно на това място или има и по-подходящи места. Юнаците държат да покажат колко не им пука от нищо и започваме да спорим. Те тъпо и упорито си подхвърлят на късо разстояние топката, аз тъпо и упорито настоявам да престанат. И ситуацията се разтегля. Изведнъж се отваря врата и излиза един човек, който от раз разбива стратегията на юнаците: „Леле, откъде я намерихте тая топка вие. Знаете ли откога я търся?“ взима топката от онемелите момчаци и я прибира. Страшен финт! Велико изчисление! Невероятна намеса!
Готвя се за свръхкратък неколкодневен курс по английски, на който нищо не може да се научи, а присъствието е задължително по невъобразим брой часове на ден. Абсолютно безсмислена работа. Само че! Само че преди мен с тия хора е работила страшно човечна и изобщо страхотна мадама, която постъпва отговорно към курсистите, към мене и Вселената като цяло и ме подготвя: „Виж, това са безработни хора. Има от града, има от селата, има роми. С тежък живот. На някои им е трудно с пътуването, много са свити, страшно притеснени и изплашени, но са добри хора!“ Това ми обяснява и аз разбирам, че английският е безсмислено упражнение, което не означава, че от часовете няма да има смисъл. Допитвам се до мадамата, която е работила много по задачата да ги накара да се видят каквито са: добри, свестни хора, които поради различни житейски обстоятелства са останали извън някакво русло, което считаме за меродавно, а много често не е. Хората се познават и по това какво не са направили в тоя живот, по това какво не са готови да направят и по това какво правят, за да защитят беззащитни души.
По начина, по който се отнасят към камъка на пътя.
След подготовката и допитванията от страна на мадамата, аз раздавам каквито има материали за английския. „Ама аз и на детето не мога да помагам по тоя английски,“ казва една жена, „и не мога да преценя дали учи.“ „Аз ще ви науча,“ казвам, да разбира човек от английски и да разбира от учене са две различни неща и за второто английският не е необходим. И започвам да им показвам стратегии за улавяне и разчитане на извънречевата информация, за ориентиране в чуждоезикова среда и …. за това как да разберат дали и колко детето им учи по английски. Уча ги как да не се страхуват, как да овладяват страха, как да преодоляват грубостта, разочарованието от нечия дебелашко поведение. „Искам да знаете едно,“ казвам, „истински лоши хора се срещат много, ама много рядко. Повечето хора, които се държат зле или грубо, са много изплашени. Хората живеят в страх!“ „Да,“ грейва срещу мене пълничка циганка (както каза, че искат да я определят), „така е“ и ме гледа благодарно и с разбиране. Умна жена. В почивката на последния ден на курса, към бюрото се приближава слабичък и скромен мъж към шейсет години, който се стесняваше да говори с мене в началото и имаше ръце, които бяха всичко друго, но не и ръце на човек, който стои или е стоял без работа. Човекът ми подава пазена в сгъната хартийка четирилистна детелина: „Ето за щастие на госпожата,“ ми казва и ме съсипва. Детелината на тоя човек ме разби! Пазя си я. Никога няма да я изхвърля. Никога! Имах чувството, че тая детелина ми показва, че съм се разплатила за едно друго цвете, което ми подариха пред някогашното кино „Изток“ при хотел „Плиска“. Тогава в оня ден преди двайсет и повече години вървях в насипно състояние, гледах на щандовете някакви книги и тъкмо тръгвах към подлеза, когато се приближи едно момче, подаде ми роза и ми каза: „Заповядайте, тая роза е за вас!“ „Защо?“ втрещявам се. „Така,“ отговаря момчето, „Да се зарадвате!“ Стоях като закована половин час.
Майко мила, да поиска някой да ви зарадва!
Някой да иска да ви зарадва!
В един петък казвам: „Утре съм на процедура.“ „Знам,“ казва момчето, с което работим заедно и аз се изненадвам, защото не съм обяснявала никога никакви подробности кога и как ходя на лекар, макар да го правя вече сравнително дълго време. „Винаги ти личи, когато ще ходиш,“ уточнява той, а до тоя момент не е давал по никакъв начин да се разбере, че знае. Дори не е бил част от екипа, когато съм влязла и съм обявила, че така и така известно време няма да изглеждам като за снимка. Всячески съм се стремила да не ми проличи нито на настроението ми, нито на работата ми. Все едно нищо не се случва. Страшна психическа преумора изпитвах след като всичко мина и вече нямаше нужда да се държа така, сякаш всичко е наред, просто вече беше. Оттогава обаче много ме бива да разбирам кога и колко някой се държи така, сякаш всичко е наред, без да е така. И има хора около мене, за които наистина нищо не се е случило. Не се е познало. Не са разбрали. Не са ме питали дори как съм - що съм. Не им е дошло на ум да го направят. А за този юнак, с когото се познаваме отскоро, винаги ми било личало!
Майко мила, да те види някой!
Да те пита какво ти е!
Същият човек ми беше оградил обявата за работа на голяма чужда преводаческа фирма.
И заради него съм длъжница на живота, на света, на какво се сетите и тоя дълг изплащам с това да наблюдавам хората и да ги питам „Как си?“. Може и да не ги питам, мога само да наблюдавам, дали им има нещо и да ги държа под око, ако се налага.
Тоя дълг няма изплащане.
Няколко години преди това се прибирам от София и ми е толкова хубаво, ама толкова хубаво, че чак приказно и съм слязла от автобуса не където трябва, ами на пазара, за да се поочовеча, че е страшно да се прибирам в подобно състояние. Едва вървя.
Изведнъж ме спира момиче, което дори не ми е съученичка. Някак дълго време сме били близо и успоредно една до друга: съседни групи в детската градина, съседни класове в началното училище, съседни класове в гимназията, но истински не сме общували. Говорили сме си в групи, толкова. В началото на площада съм. Тя ме извиква по име и ми казва: „Не знаеш как изглеждаш! Какво ти е? Каквото и да е, ако всички са живи, значи всичко може да се оправи!“
Какво ти е?
И всичко може да се оправи!
Край на част I
*Няколко дни след написването на „Приказки от наше време: За нечовекоядците“, докато четях „Търсачи на необикновени автографи“ на Владимир Льовшин, на издателство „Народна младеж“, от 1975 година, попаднах на абзац, в който се казваше, че тази история я има и в пиеса на Назъм Хикмет.
