Приказки от наше време: За нечовекоядците
„Вие християнин ли сте,“ пита добре облечен мъж водещия на сутрешно предаване преди сто години, когато сутрешните предавания още ставаха за гледане. „Ами, май да,“ отговаря колебливо водещият, някак сгащен. „Щом сте християнин, трябва да знаете, че грях не е просто да не правите зло. Грях е и да не направите добро, когато можете. Щом можете да направите добрината, трябва да я направите. Аз вярвам в това“ „И аз“, казвам пред екрана без да ми пука, че няма да ме чуят.
И аз вярвам в същото и същото е казано и в оная турска народна приказка.
И не сме малко, дето вярваме същото, без значение дали сме християни или не сме!
Нечовекоядците сме мафия, уверявам ви.
„Ето, нали искаш да станеш преводач,“ казва ми друга мадама и ми подава вестник, на който е оградила обява на конкурс за преводачи, дори ми е запазила откъде да сваля текста и ме наблюдава докато го разпечатвам. Дотук няма нищо чудно. Чудното е, че тая мадама с жеста си всъщност ми дава възможност като осъществявам моята мечта, да престана да съм част от нейната, а аз съм доста съществена част там. Дори да се е надявала да не се случи на сто процента това напускане, рискът е огромен! Била е наясно и въпреки това ми отваря път към моята собствена мечта, защото тя също вярва, че ако имаш възможност и не направиш добрината, това е грях. Почти половин година по-рано ми е дала телефона на лекарката, с която си довърших лечението.
Сто хиляди години по-късно след страшни събития и в нейния и в моя живот, аз ѝ се обаждам редовно, за да знам как е и да ѝ обяснявам, че си мисли едни страшни работи, дето просто не са така както си ги мисли. Тя го знае, ама го знае само теоретично, на практика хич не хваща вяра. Хубаво, обаче един ден ставам след лош сън, свързан с нея, звъня преди курса, който водя (друг, не тоя с безработните), не отговаря. Нищо, казвам си, може да е заета, при нея е сложно. На другия ден пак звъня преди курса, пак не отговаря. На третия ден също. И вече откачам. Навън е тъмно и снежно по февруарски. Тя е в друг град, на емдесет километра. Аз съм преди часове. Отварям телефона и нареждам имената, на които мога позвъня, за да накарам някой да се разходи до тях, да види дали поне прозорецът ѝ свети, дето се вика. Звъня на първото име. За мой срам на тоя човек не съм се обаждала от Нова година, обаче му обяснявам положението ребром и чувам: „Така, затвори сега, след малко ще ти се обадя.“ Аз се извинявам на курсистите предварително. Звъни човекът, прекъсвам урока, излизам, говоря и разбирам, че предчувствието ми си е било съвсем точно, но и че там, в другия град, има още един нечовекоядец, който също вече е на пост! Държахме връзка близо десетина дни. „Той се е обаждал,“ увери ме наскоро тя, „да знаеш. Не на мене, да не ме притеснява.“ А аз знам.
Минавам голямата пешеходна в нашия квартал и точно след спирката виждам как на тротоара се срива човек с бастун. Отбивам, взимам чантата и телефона и се връщам. От другата страна на улицата от контейнерите се отделя циганка, която си изкарва прехраната с ровене в кофите. Вижда ме и ми вика: „Чедо, прилоша му на човека, айде да ми помогнеш така, некак да го вдигнеме.“ Още преди да стигнем до него, друг мъж е излязъл от съседното кафене и вече го вдига. Псува го, ама го вдига.
На свързващия лентите в двете посоки участък при „Кауфланд“ подминавам инвалидна количка с много възрастна жена в нея. Докато загрея, че тая жена просто няма какво да търси там, докато отбия на безопасно място и тръгна към нея, до количката беше спряло старо ауди и през прозорчето млад мъж нещо разпитваше бабата. Заставам и чакам развоя на събитията. Мъжът дърпа колата напред, за да не пречи на движението, слиза. Спира и полицейска кола, полицай - младо момче слиза от колата и говори с бабата и спрелия по-рано мъж. Разбирам, че вече се взимат мерки.
Пълно е с нечовекоядци, това ви обяснявам.
Някои ги познавате, други не.
….
Нас, нечовекоядците, обикновено ни питат: „Защо ви е да го правите?“; „Ама не виждате ли, че ви използват?“ „Ама кой го интересува?“
Отговорите са: „Така е правилно.“ „Никой не може да ни използва!“ и „Нас ни интересува.“
Тънкият момент е, че ако човек е зает да се пази от гадините и гадостите, развива страшен усет за гадини и гадости, но закърнява за хубавата и човешка част от живота. За смислената част губи усет. А ако човек се занимава с човешки дела по човешки, вътрешният му поглед се изостря за човечността и престава да си ляга с мисълта, че всички са изроди и трябва всемирен потоп.
Нещастието може да се превърне в стока, това е безспорно. Но като заети хора, нечовекоядците, като видим, че някой се прави на интересен, просто го оставяме, тук явно са си избрали друг път и друга история, в която ние нямаме работа. Не ставаме и за ракета-носител. Имаме шесто чувство към използвачите, може веднъж да им уйдисаме, колкото да им покажем, че ги зачитаме за хора. Втори път е трудно да стане.
Има случаи, в които подаваме хиляди пъти ръка и хиляди пъти са я ухапали. И ние пак подаваме и знаем, че не можем да се откажем.
Понякога го правим, защото на нас са подавали хиляди пъти ръка. От нас не са се отказали хиляди пъти, когато сме били в пълно умствено или душевно затъмнение. И докато не са се отказвали от нас, ние сме намирали път и сме преброждали там, каквото има да се преброжда.
Понякога го правим, защото някога много сме държали на даден човек, в памет на миналото бешело, понеже лека му пръст, нали!
След десетия път, в който се е подиграл с добрите ни намерения, само човекът отсреща си мисли, че го правим, понеже сме тъпи и не се сещаме за истината. Всъщност точно на хапещият ръката му убягва тая истина, която издава до каква степен се е заврял в злата част на съществуването си и как вече е престанал да вярва на когото и да било, даже смисъла на живота е изгубил. Счита, че всички искат да го използват, да му навредят, че се държат добре с него от някаква изгода, че след като - според собствените му разсъждения - направо се е олял пред нас, ние трябва да искаме нещо неистово от него, за да продължим да не разбираме, няма друго обяснение.
Има.
Има.
А се случва да не се отказваме като един вид в памет на оня, който е бил и от тъга, че вече не е. Тогава е най-тъжно. Може би храним някаква тайна надежда, че ще се „самовъзроди“, ама не е много сигурно.
Дори да сме били много добри хора, много свестни, много обичани, пак можем да пресечем границата и да се окажем погълнат от тъмната част на битието.
Случва се човек да е зъл, само защото е много нещастен и самотен. Тогава ли да се отказваме от него? Май моментът не е подходящ. Една от най-тъжните истории, които са ми се случвали е когато настигнах на едно от мостчетата над Банщица жена, която носеше бебче в кенгуро на гърдите си и във всяка ръка огромни бутилки минерална вода (десетлитрови май). Предложих ѝ да ѝ помогна с бутилките. „А не,“ жената ме изгледа стреснато, „аз мога да се справя сама.“ Колко точно трябва си нещастен, за да не допускаш, че някой иска да ти помогне? Да приемаш, че трябва да се справяш сам с подобен товар? Или да се страхуваш, че предложилият помощ може да избяга с какво… десетлитрова бутилка минерална вода от градската чешма? И дали изобщо можеш да се намериш, след като си се скрил толкова дълбоко, че да не искаш никой да разбира, че имаш нужда от помощ, а положението ти очи вади.
От нечовекоядец как се става човекоядец съм виждала.
За обратното само съм слушала.
***
Най-лоши не са лошите. Тия са лесни. Познават се, виждат се, човек се пази.
Най-лоши са неблагословените със съчувствие и мисъл, здрави, яки и процъфтяващи кухилейкиказичане, съществуващи единствено и само за да ни докажат, че на човек може абсолютно нищо да му няма, да живее в здраве и охолство и пак от него нищо да не става.
Ровя из нета и попадам на някаква астроложка, която ми се размазва компетентно за кармата, Вселената и всичко останало. Особата е преметнала оголен мощен бял бедър и седи в красноречива чупка на пластмасов стол в некосена ливада. Вее вързана на конска опашка коса, къносана в черен цвят и ми се обяснява: „О, ама самотата е една от най-тежките карми. Това човек да е самотен е страшна присъда. Той нещо е прегрешил в предишен живот и сега трябва да го изплати. Същото е и с нещастието или с болестите. Но ако човек е нещастен в този живот, в следващия няма да бъде. Трябва да следва съветите на Учителя, да се моли и да изпълнява дълга си.“
Уухааа!
„Ухааа, кака,“ викам си, „дали ще се сетиш да си се видиш и да си се послушаш, ако не дай си Боже, твоята си карма вземе, та те изкармоса едно така хууубавооо след някоя и друга годинка?“
Как така некви-секви, дето всичко основно им е наред (в определен етап от живота) изведнъж намират обяснение за всички мерки и теглилки на тоя свят и се обявяват за познавачи на цялото битие? Как става така? Тая, запитах се, дали ще може да повтори всичките тия тъпотии, дето ги лее по телевизии и интернет пред майка, на която детето е тежко болно или починало? Дали ще може да се изтъпани пред болен от много години човек и да му кажа, че така си изплащал кармата, да я бил приел и в следващия живот щял да е щастлив?
Надали! Освен да продава малоумщини, да каканиже за Учителя и да е позор за цялото въпросно братство, друго не ми се вярва да умее.
Друга звезда: папа Ратцингер се тръшкал и си дерял расото от възмущение накъде отивал тоя свят и как се правели хора в епруветки (инвитро процедурите), ужас ужасон направо! Вероятно за папа емеритус безплодието е по Божия воля, която трябва да се приеме безропотно и към него да се подхожда само с молитви. Не ми е известно обаче папа Ратцингер да е искал да си има деца и да е преживял факта, че не може да има. Известно ми е, че е по Божия воля стана папа, ама не я преживя добре тая воля и се отказа уж поради немощ, докато – помня! - папа Йоан-Павел Втори обясняваше, че той на своята преклонна възраст и все още изпълняващ дълга си като папа олицетворявал страдащият човек, който носи кръста си смирено, давал пример. Вторият папа пò го разбирам.
Убавица, раздаваща го графиня по мъж, ми обяснява разпалено по телевизията каква напаст и отврат били старческите петна, които се появявали по кожата и колко били неестетични и отблъскващи. Тъпото парче май си мислеше, че ще успее завинаги да се мумифицира на трийсет и кусур росни лазарника. Ръцете ѝ бяха медузесто нежни и пухкави като на всяка безхлебна твар, която ги е ползвала единствено за „хей, ръчички, хей ги две“. На всички хора, които обичам, ръцете им са с подпухнали стави от компютъра, домакинстването, градинарството или другите там дейности, които съставляват човешкия живот, имат често лющеща се кожа, която трябва да се намаже с крем, ама все забравяме, понякога са захабени от маслата, с които се работи, понякога от пръстта, в която се рови или от килограмите плодове и зеленчуци, преработени на зимнина. Но чисти! И красиви с историята си.
Графиня Кухалейкаказичане изобщо не е в състояние да го смели умствено. Тя си мисли за избелване с плодови киселини, радиочестоти, фотоепилация и други маджуниращи операции и без да иска долната твар с прическа „ритана зелка“ е съсякла всички, чийто външен вид не е като на тъпа миска или измислена холивудска убавица (обикновено спиртосана или нашмъркана от непосилната тежест на житейския си фотошоп).
Прибирам се от плаж. Прекрасен ден, ленив следобед. Пред мен вървят възрастна жена и момче с увреждане на гръбнака. Аз съм на десетина стъпки зад тях. Задминават ни добре облечена млада жена с дете на около шест години. „Мамо, мамо, това детенце защо е такова?“ пита малкият на висок глас и сочи. Жената го повлича ускорила крачка, не казва нищо, все едно нищо не се е случило (дано по-късно се е намесила). Възрастната жена, която беше до момчето с увреждането на гръбначния стълб изобщо не даде вид, че го е чула. Обаче тежестта на живота ѝ си пролича по едва доловимата промяна в осанката ѝ. Някак се стегна, скова гръб.
Все си мисля, че другата, добре облечената жена трябваше да направи някакъв благотворно действащ жест, макар и ей-тонинко лек. Това да гледаш човек, който има проблем, да се усмихваш и да не даваш вид, че го забелязваш, че знаеш за него, че го виждаш, често изисква страшна психическа работа, много умение и човечност. Понякога се раждат хората с тях, най-често ги придобиват. Във всеки случай на възрастната жена с момчето и на мен щеше да ни попросветлее.
Нямате представа как олеква, когато стане човек свидетел на усилието на друг човек да побутва Вселената в хубавата посока.
Друг пример: пак едни хора се връщат от плаж, на същото място, по-следваща година. Дечко-малечко си играе. Скача, подтичва, щастлив е от слънцето, от небето, от морето, глюмкал се е във вълните, търчал е по пясъка. Майка му върви на метър и нещо пред него. В един момент дечко-малечко решава, че може да е нинджа и започва да раздава ритници. Млад мъж, който идва насреща, се спира и му казва: „Не, не се прави така. Това е лошо.“ Майката на момчето се обръща, разбира какво се е случило и благодари за намесата на мъжа.
Да повторим пак: майката на детенцето благодари на младежа, който е направил забележка на детето ѝ, защото то в играта си неволно е постъпвало неправилно.
Няма чужди деца!
Няма чуждо страдание!
Става една жена и при минусови температури се качва в мърляв автобус и отива да свидетелства в София, защото според нея истината трябва да бъде казана.
Това не се забравя!
Не се изплаща!
Каква е добре облечената майка на момчето, което попита „Защо това момченце е такова?“ не мога да кажа със сигурност, но мога да ви уверя, че майката на дечко-малечко, която благодари за забележката, младият човек, който направи забележката и жената, вдигнала се по нощите да защитава правдата в съда са нечовекоядци и други никога няма да бъдат.
Моята графиня Кухалейкаказичане няма да понесе естетически създателките на едни от любимите ми канали в Ю Тюб. Единият е за шиене, другият е за плетене. И двете жени, които го водят са с витилиго. Това са едни от най-ценните като предаване на полезни знания, настроение и сърдечност канали, които съм премятала, а съм преметнала огромно количество (работя с информация, затова). На един от последните клипове, в които гледах моделиерката, нейна възпитаница показваше техника за прикачане на ръкав. Самата моделиерка седеше до нея в разкошна лятна рокля с чудно деколте, гримирана, с прическа и повтаряше: „Ах, колко ще ми отива тая риза, аз вече я обожавам, ще съм невероятно красива с нея.“ И не се съмнявайте, че с тази нова риза, тая жена, която е на шейсет и кусур ще е изключително красива не въпреки, а с петната от витилиго, което вече е засегнало лицето ѝ. На сто и шейсет да стане, пак ще е красива, от жената е, не е от годините, нито от здравето.
Другата моя любимка, която е страшен майстор в плетенето, разказва и показва, учи и разяснява как се плете. Безплатно и много съвестно, мога да преценя, защото знам за какво и как говори. Трудът ѝ не е безплатен, тя просто печели пари по друг начин, но ето това го дава даром. Заразително усмихната, обичлива, сърдечна, винаги прегледала коментарите, винаги отговаряща по същество, винаги с някакви нови съвети. Едната я гледам, защото наистина има какво да науча, другата я гледам заради удоволствието от щедростта ѝ и защото аз знам какво струва и на двете да покажат ръцете си и лицата си пред камера на целия свят. Без думи да обяснят: имам проблем, преживяваме го и продължаваме нататък, защото животът е повече от тоя проблем!
Знам какво е…
Няколко години преди новата ера пътувам в двайсетката трамвай и до мен се прегръщат момче и момиче. Обожават се, личи си. По един хубав много спокоен, овладян начин. Чувам, че момичето се притеснява за някакви билети. Момчето я успокоява, разсмива я. Изведнъж момичето се обръща в моята посока и виждам, че лицето ѝ по някаква причина е било буквално сглобявано наново по средата. Костите са размествани. Красиво момиче, със съхранена вътрешна и отвоювана външна красота, спря ми дишането и си пожелах нещо. Пожелах си не мен да ме обичат така, както нея, защото това е Божа работа. Пожелах си да се науча да обичам като момчето, защото неговото поведение я караше да се чувства сигурна с него, в света. Ето това е най-важното: да покажеш на човека до тебе, че каквото и да е, както и да е, ти си страхотен за мене, по-добър от теб за мен няма.
Все още не съм го постигнала, но си водя бележки.
Един сладур, голям естет в храната и материите, ме попита в част първа на мрачния период „Защо носиш такива шалове, с нищо не си отиват?“ „За да гледаш в тях,“ осветлих го аз.
Друг сладур, музикално се изживяваше някак, ме попита: „Защо носиш винаги тъмни дрехи, не можеш ли да си купиш някакви по-светли?“ „Защото пътувам постоянно и не искам дрехите да се цапат лесно,“ отговорих на този. Не му казах, че трябва да съм с тъмни дрехи, понеже лечението ми струва майка си и баща си и трябва да издържат читави и да запазят вид неопределено време, понеже ненавиждам да съм мърлява, раздърпана и неглиже. Затова избирам винаги само спретнати и „докин нема“ дрехи.
Не, не бяха човекоядци тия хора, само една зодия с графиня Кухалейкаказичане. Просто слепи. Имат очи, а не виждат. Или не искат. Все тая. За разлика от жената, която с децата си почистваше градинката, никога няма да разберат колко хубаво е да зарадваш някого, без да държиш да те потупат по рамото или да те покажат по телевизията. Да направиш гадост на човек е най-лесната работа, да го зарадваш е съвсем друга история. Иска усилие, познание и наблюдение.
Другите може и да разберат, а може и да не разберат, как ние, дето със собствени усилия сме си платили обучението по специалност „Виждане в хората“ сме наясно, че сме получили билет за щастие. Може да не е такова, каквото са ни го описвали или сме си го представяли, ама е за щастие. А кухителейкиказичане няма да видят тоя билет даже да им го лепнат на носа.
Пожелаваме им безболезнено озарение….
Все пак…
….
Два дни след нощта, в която видях как чистят градинката пред блока, започвам да товаря багажа да си хващам гората. Изхвърлям боклука и докато вървя покрай блока минавам покрай момченце на шест-седем години. Около нашия блок често играят деца, нищо странно. Меткам боклука и се обръщам, тръгвам обратно и виждам как хлапето роши с крак троскота, пробил между плочките. „Аха,“ викам си! „Проблем ли имаме?“ питам на десет метра от него. „А не,“ отговаря то бързо. „Сигурни ли сме?,“ не спирам, понеже рошенето на троскота е спряло твърде рязко. „Ама аз,“ почва хлапето, „ама там има едни, дето ми се подиграват.“ „Кои ти се подиграват?“ „Там едни момичета.“ Ясноооо, едни момичета. „Погледни ме,“ казвам. „У теб няма нищо, за което да ти се подиграват, разбра ли?“ Хлапето кима, сбърчило чело. „Освен това те може да са ти се подигравали, защото на тях им е зле, става така. Няма страшно, иди при тях,“ казвам и си тръгвам. После се обръщам и добавям: „Ама виж колко е лошо да ти се подиграват, ти не бива никога да го правиш!“ и тука следва най-хубавото. Светлокосото, пшеничено хлапе, вперва едни бистри, сиви очета в мен и убедено от цялото си сърце ми казва „Знам.“ На мига писах шестица на майка му и баща му, без да ги познавам. Начинът, по който ми каза, че знае колко е лошо да се подиграва на другите, издаваше дълга и всеотдайна работа на родителите му в хубавата посока, въпреки всичката гадост, дето се лее отвсякъде и на общо основание.
Когато се върнах втория път, момчето беше на площадката.
Колата ми стоеше паркирана до игрището. В дните, които прекарах в Сити видях и как момчето, което не говори, играе с футбол с едни мъже, които идват да ритат от време на време. После седеше сред другите хлапета и заедно наблюдаваха мача на големите. Темата е деликатна, въпросът - сложен. Но със страхотната мадама, която ме подготвяше за курса за безработни го държим под око. Тя не ме разпитва за него, аз следя появата на трета отговорна и обичлива личност, до която се налага да се допитам. Един вид бавно и полека изграждаме невидима нечовекоядска мафиотска мрежа около хлапето. За всеки случай. Винаги е добре, когато под акробата има предпазна мрежа. Чувам и как възрастни хора се карат понякога на ония, които се подиграват на момчето. Не бива и много да има намеса, защото хлапето трябва да се научи да се защитава, да се справя, не можем да си позволим да е безпомощно. От начина, по който си общуват с приятелчето му, се чувствам обнадеждена. Шестица и на родителите на приятелчето му, онова с умния поглед и с очилата.
В същия ден, в който хванах гората да се прибирам, беше и случаят с възрастната жена в инвалидна количка близо до „Кауфланд.“
Реших да не разпитвам нито коя е майката с децата, които чистеха градинката, нито кои са родителите на хлапето, което знае, че не бива да се подиграва на другите, нито родителите на приятелчето на момчето, което не говори. Така можех да се отнасям към всеки човек, когото срещнех из града като към тези хора или техни близки.
Пълно е с нечовекоядци, не се съмнявайте.
И не го забравяйте, когато някой ви предложи да ви помогне с десетлитровата бутилка вода или ви попита как сте.