На 12 декември се навършиха 80 години от рождението на Невена Коканова. Събитие, което остана далеч по-назад в общественото полезрение от коледната украса на елхата в центъра на Дупница. За пореден път не успяхме да отдадем необходимата почит към една от най-значимите личности в културната памет на града ни. Дупница не успя да приобщи към обществения и културен живот своята именита съгражданка нито приживе, нито днес, 18 години след смъртта й.

Животът на Първата дама на българското кино е свързан с Дупница и много, и малко. Много, защото Дупница е родният й град и защото благодарение на нейния съгражданин Димитър Димов изиграва ролята на живота си – Ирина във филма „Тютюн“. Но и малко, защото житейският и творчески път на актрисата остават откъснати от Дупница.

След като завършва основно образование в Базовото училище, семейството на Невена Коканова се разделя и тя заминава с майка си да живее в София. Там завършва Търговската гимназия и кандидатства във ВИТИЗ, но е отхвърлена. Ръка й подава ямболският театър, където започва кариерата й като стажант-актриса през 1956 година. Тогава тя е едва 17-годишна. Още с първата си роля на Жулиета, която изиграва боса, се прочува из театрални среди в цялата страна, публиката се влюбва в нея, а в Ямбол и до ден днешен всички я обожават.  

На дупнишката театрална сцена излиза много по-късно, едва през 1964 година. Тогава Невена Коканова вече е сред големите звезди на българското кино. Изиграла е ролята на живота си във филма „Тютюн“ и е стъпила на червения килим в Кан. Зад гърба й има редица емблематични роли в киното и театъра, а същата година излиза на екран и „Крадецът на праскови“, който ще остави трайни следи и в творческата й кариера, и в личния й живот.

И точно в апогея на своята слава Невена Коканова за първи и последен път стъпва на сцената на дупнишкия театър. През 1964 година е премиерата на пиесата „Предвестници“, с която в драматургията дебютира  известният дупнишки писател Иван Тренев. Коканова играе главната женска роля в постановката. Тази възможност й дава роденият в Ямбол Мирослав Миндов. Първата звезда на българското кино, изиграл през 1952 година Бойчо Огнянов във филма „Под игото“, е режисьор на „Предвестници“, играна многократно в Станкедимтровския и Пазарджишкия театър. Възход по това време бележи и самият театър, който днес носи името на Невена Коканова, а голям принос за това има точно Мирослав Миндов. Тогава той активно работи с местната театрална трупа, която извежда на високо професионално ниво. Режисираната от него пиеса „Предвестници“ е посветена на Дупнишката комуна, управлявала общината в периода 1920-1923 година. Невена Коканова влиза в ролята на млада прогресивна комунистка. Роклите, с които играе в постановката, се пазят в дупнишкия театър като ценна реликва. 

Невена Коканова и Димитър Грънчаров  в "Предвестници" на сцената на Станкедимитровския държавен народен театър. Снимка: От книгата "Светлина от сцената" на Георги Б. Костадинов - Назърски

Следващата и последна публична поява на Невена Коканова в Дупница е чак през 1979 година по време на второто издание на Майските празници на културата. Актрисата е сред почетните гости на културния маратон и тогава е удостоена със званието „Почетен гражданин на Станке Димитров (Дупница)“. Високото звание получава тогава и проф. Венелин Кръстев, който е сред основателите на Майските празници на културата,  а година по-късно почетен гражданин става и Мирослав Миндов за приноса му за развитието на дупнишкия театър.

При посещението си в Дупница през месец май 1979 година Невена Коканова произнася реч пред хиляди дупничани в Спортната зала, където са се провеждали част от мероприятията на форума заради невъзможността на театъра да побере огромната публика. Преди това Коканова е приета в кабинета на заместник-кмета по културата, образованието и здравеопазването Крум Чивиев, който също е сред основателите на Майските празници на културата. Пред него тя споделя: „Мечтая си един ден, когато посетя Дупница, да не позная родния си град. Да тръгна по улиците и да не мога да открия родната си къща“. „Искаше да каже, че желанието й е Дупница да претърпи развитие и прогрес до степен на промяна, която да не й позволи да познае града си. След това пред хиляди дупничани в Спортната зала произнесе реч, изпълнена с много обич и възхищение към Дупница. Прекарах поне 5 часа с нея, не усетих и капка неприязън към града и хората “, разказа пред „Камертон“ Крум Чивиев.  

При посещението си в града Невена Коканова дава интервю за вестник „Дупнишка комуна“. Разговаря с покойния днес журналист Димитър Киров. Пред него актрисата  споделя, че много би искала да направи втори път крачки по сцена на Станкедимитровския театър и желае час по-скоро градът да има една добра театрална сцена (реконструкцията на театралния салон в днешния му вид се случва 4 години по-късно). Изразява готовност да идва по-често в родния си град, за да се среща със своите съграждани (в. „Дупнишка комуна“, бр. 19, 12.05.1979г.).

Това така и не се случва. За причините днес можем само да гадаем, но свидетелствата, които цитираме, напълно опровергават битуващия мит, че Невена Коканова не е обичала родния си град. Всички сме чували обвинителните реплики „Невена Коканова не искаше да чуе за Дупница“, „Невена Коканова не е направила нищо за Дупница“. Грозен слух, често доукрасяван с още по-грозни нюанси, който се поддържа от десетилетия и продължава да се предава от уста на уста до  днес. И това на фона на нашата докачливост, когато свързват града ни единствено с личности като Сашка Васева и Братя Галеви. Натякнат ли ни подобно нещо в разговор, веднага контрираме, че Дупница е градът на Димитър Димов и Невена Коканова. Същевременно 18 години след смъртта на актрисата даваме живот на една лъжа. Типично по дупнишки смятаме, че не ние трябва да ухажваме звездите, а звездите трябва да ухажват нас. Вероятно заради тази характерна особеност на нашата местна народопсихология, животът и творческият път на Невена Коканова остават откъснати от родната й Дупница.

Дали, след като става почетен гражданин, някой дупничанин е потърсил отнво по някакъв повод Невена Коканова, опитал ли се е да я приобщи към обществения и културния живот на нашия град?  Или така, както сме постъпвали и продължаваме да постъпваме с много други значими личности от Дупница, сме сметнали, че нейният професионален успех я прави задължена към нас и тя сама трябва да дойде и да прави усилия да осветява пътя ни?

И въпреки че след смъртта на Невена Коканова, дадохме звездното й име на дупнишкия театър, спомняте ли си колко години забравяхме да почетем паметта й?  За щастие, напоследък тази грешка беше поправена. Театралната трупа вече не пропуска да отбележи годишнините от рождението и смъртта на своя патрон. Възможното според силите си актьорите направиха, за да почетат подобаващо и юбилейната й 80-годишнина. 

Първата дама на българското кино обаче заслужаваше на този ден нещо повече. Заслужаваше събитие, което да привлече присъствието на широк кръг от дупнишката общественост. Споменът за Невена трябваше да достигне до възможно най-много граждани, а не, както всяка година, да се затвори сред актьорите и няколко общински служители. Споменът за Невена е наш дълг не само  към паметта й, а задължение и към нашите наследници. Тези,  които се надяваме да прочетат и гледат „Тютюн“ или „Крадецът на праскови“. Но ако не го направят, вината няма да е у тях, а у нас – загубените в лъжливи митове.