Над правителството стои мафията — невидима, всемогъща и безчовечна!…

Днес се навършват 109 години от рождението на писателя Димитър Димов. Да си спомним за него с откъс от романа „Тютюн“, който звучи стряскащо актуално днес.
Димитър Димов (25.06.1909 - 01.04.1966)

 

Днес се навършват 109 години от рождението на Димитър Димов – български писател, драматург, ветеринарен лекар, професор по анатомия на гръбначните животни.  Авторът на шедьоврите „Тютюн“ и „Осъдени души“ е роден на 25 юни 1909 година в град Ловеч, но детството му минава в бащината му къща в Дупница. Макар и да я напуска още 10-годишен, градът остава завинаги в сърцето му. Това потвърждава и неговата съпруга Лилия Димова, която бе в Дупница преди 9 години по повод събитията за 100-годишнината от рождението на Димитър Димов.  „Той винаги е чувствал Дупница като свой роден град. Винаги когато искаше да си отпочине, идвахме тук", сподели тогава Димова.  

 

Неговата емоционална близост с Дупница личи и в романите му „Тютюн“ и „Поручик Бенц“. В „Тютюн“ се срещат точни описания на града – стълбището към Градската градина, Часовниковата кула, пътя до Ловния дом, района около неговия дом и тютюневия склад „Никотеа“ на ул. „Христо Ботев“, бедните квартали на града, търговските улици и др. В Дупница са живели и някои от прототипите на героите от романа „Тютюн“, сред които братя Чапрашикови (в романа - Барутчиеви). Оставяме настрана засега това, че Дупница за пореден път не е отвърнала подобаващо на тази любов и днес сме подбрали за вас откъс от „Тютюн“, от който ярко личи колко съвременно звучи романа.

 

Из романа „Тютюн“ , глава XIII

 

Чакъра остана още една секунда неподвижен, после удари токовете на ботушите си, отдаде чест и тръгна към вратата. Никога началство досега не му беше говорило с такъв тон и никой не бе засягал така дълбоко служебната му чест. Да предаде командуването другиму!… Хайде де!… И фирмите се оплакали на министъра, че не се върши нищо!… Това беше подлост, дивотия!… Но тъкмо тази подлост събуди в закостенелия му от служебни правилници мозък някакво смътно просветление, някакъв странен бунт и горчиво усещане, че полицията всъщност отдавна беше престанала да бъде полиция, а представляваше само пазвант на фирмите. Почти всяка седмица в града ставаха убийства. Убийците се знаеха — бяха хора на Гурльо, — но никой не смееше да ги арестува. Полиция ли беше това?… Участъците гъмжеха от скъпо платени цивилни разузнавачи — декласирани типове, алкохолици и развратници, чието единствено занимание беше да обвиняват хората в комунизъм, да ги арестуват и изтезават незаконно. Полицаи ли бяха това?… В схватките преди малко беше ранен тежко един стражар и вероятно щеше да умре. Той беше бедняк от селото на Чакъра и щеше да остави с мизерна пенсия две деца. Законността ли бранеше този стражар?… Животът му беше пожертвуван, за да се спрат стачниците, които имаха право да поискат по-високи надници от фирмите!… И Чакъра изпращаха сега с шепа хора срещу тия стачници!… Не, полицаите не вършеха истинската си работа, а си отиваха тъй — само за по-високи печалби на фирмите!… Пак фирмите, всичко се въртеше около фирмите, сякаш животът и честта на хората не съществуваха, а държавата — това бяха фирмите!… Все по-силно ставаше просветлението в главата на Чакъра. Той разсъждаваше бавно, тромаво, но мисълта му, почвайки от конкретни факти, стигаше до общи изводи. Имаше някаква мафия, която управляваше невидимо държавата. Имаше някакъв съюз от много богати хора, от търговци, индустриалци и банкери, който беше подчинил правителството, полицията, войската, който решаваше и направляваше всичко, който нямаше милост и не се спираше пред никакви средства, за да запази властта и грабителството си. И Рединготчето влизаше в този невидим съюз, в тази всесилна мафия. Нима щеше да се намери разумен човек, който да отрече, че фирмите могат да отделят лепта от милионните си печалби, за да повишат надниците? Тютюневите господари живееха в малки дворци, возеха се в лимузини, оскандаляваха семейната чест на хората — тук Чакъра си спомни за Ирина и потрепера от гняв, — а работниците тънеха в безправие, немотия и болести. Всеки знаеше, че големците на много партии влизаха в управителните съвети на фирмите, че министри и генерали участвуваха с поставени лица в предприятия, на които „Никотиана“ купуваше тютюна и даваше трохи от печалбите си. На всички беше известно, че търговците, банкерите, индустриалците, министрите и генералите се поддържаха взаимно, че мафията им като огромен октопод, с хиляди заповядващи и смучещи пипала, беше обхванала сега целия народ и за да увеличи печалбите си, го тикаше към страната на германците, от които — Чакъра знаеше това от миналата война — не можеше да се очаква нищо добро. Старшията отдавна съзнаваше това, но не смееше да го признае ясно пред себе си, защото същото твърдяха и комунистите. Но сега, когато мафията беше оскандалила дъщеря му, когато го изпращаше на явна гибел, когато му заповядваше да разгони с двадесет души хиляда и петстотин гладни хора, старшията го съзна ясно. Съвсем не беше виновен толкова околийският началник, който трепереше за хляба си и му даваше тази неизпълнима заповед!… Над околийския началник стоеше областният, над областния — министърът, над министъра — правителството, а над правителството — мафията — невидима, всемогъща и безчовечна!… И тогава Чакъра въпреки дребното си благополучие, въпреки лозето и нивата си, въпреки малкия си имотец на село съзна изведнъж, че той и стражарите, които сега щеше да поведе, бяха само жалки слуги, само мизерно платени наемници на тази мафия, която не даваше ни пукната пара за живота им и гледаше само печалбите си.

 


Откъсът извадихме от изданието на романа "Тютюн", качено в chitanka.info.