„Аз съм артистка, животът е моето хоби“. 20 години без Невена Коканова

Спомен за Първата дама на българското кино
Снимка: webstage.bg

 

Днес се навършват 20 години от смъртта на голямата българска актриса и наша именита съгражданка Невена Коканова. Тя ни напуска на 3 юни 2000 година, когато е на 61 години. Родена е в Дупница на 12 декември 1936 година. Майка й Елеонора е потомка на австрийската аристократична фамилия Фон Хелденберг и на поборническия Манджуков род. Баща й е Богдан Коканов – царски офицер, който е бил политически затворник в Белене.

 

Животът на Първата дама на българското кино е свързан с Дупница и много, и малко. Много, защото Дупница е родният й град и защото благодарение на нейния съгражданин Димитър Димов изиграва ролята на живота си – Ирина във филма „Тютюн“. Но и малко, защото житейският и творчески път на актрисата остават откъснати от Дупница. 

 

След като завършва основно образование в Базовото училище, семейството на Невена Коканова се разделя и тя заминава с майка си да живее в София. Там завършва Търговската гимназия и кандидатства във ВИТИЗ, но е отхвърлена. Ръка й подава ямболският театър, където започва кариерата й като стажант-актриса през 1956 година. Тогава тя е едва 17-годишна. Още с първата си роля на Жулиета, която изиграва боса, се прочува из театрални среди в цялата страна, публиката се влюбва в нея, а в Ямбол и до ден днешен всички я обожават. 

 

На дупнишката театрална сцена излиза много по-късно, едва през 1964 година. Тогава Невена Коканова вече е сред големите звезди на българското кино. Изиграла е ролята на живота си във филма „Тютюн“ и е стъпила на червения килим в Кан, където поразява с таланта и излъчването си Андре Мороа. Зад гърба й има редица емблематични роли в киното и театъра, а същата година излиза на екран и „Крадецът на праскови“, който ще остави трайни следи и в творческата й кариера, и в личния й живот.

 

И точно в апогея на своята слава Невена Коканова за първи път стъпва на сцената на дупнишкия театър. През 1964 година е премиерата на пиесата „Предвестници“, с която в драматургията дебютира известният дупнишки писател Иван Тренев. Коканова играе главната женска роля в постановката. Тази възможност й дава роденият в Ямбол Мирослав Миндов. Първата звезда на българското кино, изиграл през 1952 година Бойчо Огнянов във филма „Под игото“, е режисьор на „Предвестници“, играна многократно в Станкедимтровския и Пазарджишкия театър. Възход по това време бележи и самият театър, който днес носи името на Невена Коканова, а голям принос за това има точно Мирослав Миндов. Тогава той активно работи с местната театрална трупа, която извежда на високо професионално ниво. Режисираната от него пиеса „Предвестници“ е посветена на Дупнишката комуна, управлявала общината в периода 1920-1923 година. Невена Коканова влиза в ролята на млада прогресивна комунистка. Роклите, с които играе в постановката, се пазят в дупнишкия театър като ценна реликва.

 

Невена Коканова и Димитър Грънчаров  в "Предвестници" на сцената на Станкедимитровския държавен народен театър. Снимка: От книгата "Светлина от сцената" на Георги Б. Костадинов - Назърски

 

Следващата публична поява на Невена Коканова в Дупница е чак през 1979 година по време на второто издание на Майските празници на културата. Актрисата е сред почетните гости на културния маратон и тогава е удостоена със званието „Почетен гражданин на Станке Димитров (Дупница)“. Високото звание получава тогава и проф. Венелин Кръстев, който е сред основателите на Майските празници на културата,  а година по-късно почетен гражданин става и Мирослав Миндов за приноса му за развитието на дупнишкия театър.

 

При посещението си в Дупница през месец май 1979 година Невена Коканова произнася реч пред хиляди дупничани в Спортната зала, където са се провеждали част от мероприятията на форума заради невъзможността на театъра да побере огромната публика. Преди това Коканова е приета в кабинета на заместник-кмета по културата, образованието и здравеопазването Крум Чивиев, който също е сред основателите на Майските празници на културата. Пред него тя споделя: „Мечтая си един ден, когато посетя Дупница, да не позная родния си град. Да тръгна по улиците и да не мога да открия родната си къща“. „Искаше да каже, че желанието й е Дупница да претърпи развитие и прогрес до степен на промяна, която да не й позволи да познае града си. След това пред хиляди дупничани в Спортната зала произнесе реч, изпълнена с много обич и възхищение към Дупница. Прекарах поне 5 часа с нея, не усетих и капка неприязън към града и хората “, разказа пред „Камертон“ Крум Чивиев в опровержение на мита, че Невена Коканова не е обичала родния си град.

 

При посещението си в града тогава актрисата дава интервю за вестник „Дупнишка комуна“. Разговаря с покойния днес журналист Димитър Киров. Пред него актрисата  споделя, че много би искала да направи втори път крачки по сцена на Станкедимитровския театър и желае час по-скоро градът да има една добра театрална сцена (реконструкцията на театралния салон в днешния му вид се случва 4 години по-късно). Изразява готовност да идва по-често в родния си град, за да се среща със своите съграждани (в. „Дупнишка комуна“, бр. 19, 12.05.1979г.).

 

Преди година писахме, че описаните по-горе две събития са единствените публични появи на Невена Коканова в Дупница. Впоследствие някои дупничани си спомниха за една среща с актрисата в Клуба на културните дейци и нейно гостуване на местната театрална сцена в началото на 90-те години с пиесата „Последните 13 дни на цар Борис”, на която Невена Коканова е съавтор с Николай Калчев, а режисьор е Павел Павлов. Няколко години по-късно е подкрепила инициативата Дупница да стане областен град. Имала е покана за посещение, но вече не се е чувствала добре здравословно и отговорила, че може да се включи единствено с видеозапис, припомниха други дупничани.    

 

Дупница не успя да създаде голямо събитие в памет на Невена Коканова, за разлика от Ямбол, където се провеждат театрални празници на нейно име и е учредена наградата в нейна памет „Босоногата Жулиета“, която се връчва на дебютиращи актриси. Въпреки това Невена Коканова е патрон на дупнишкия театър, а актьорите от трупата и общинският културен отдел ежегодно отбелязват годишнините от рождението и смъртта на актрисата. Улицата, на която е живяла в Градската градина носи нейното име, на сградата на читалище „Зора“ е поставен барелеф на Коканова, а във фоайето от тази есен стои бюст-паметник на бележитата дупничанка. В ход е и инициатива за изграждане на паметник, който да бъде издигнат на по-видно място в Дупница.

 

Мъдростта на Невена

 

Избрани цитати на актрисата:

 

Не е нужно да пътувам надалеч, за да търся моя рай. Целия го имам тук, около себе си. Към този рай не е нужно да пътувам, защото той е в мен самата. Точно по тази причина пътуването е особено трудно - изминавам целия път само в сърцето си.

xxx

Аз съм артистка, животът е моето хоби.

xxx

Да напиша книга за живота си? Не. Това биха били страниците на моята душа, а нямам ли още бели (страници), върху които искам да пиша? Това ли е причината… не знам и аз. Или действително аз знаех как да се държа пред хората, но онова, което е мой свят, мисля, че е много действително мое и няма всеки право да ми го докосне, да го пипне, да го помирише, да го вкуси… От къде на къде? Това е моят си живот. Онова, което е моят свят, моята душа, никой няма право да се докосва до него!

xxx

Щастието се измерва с факта, че живеем.

xxx

Любовта има толкова много лица! Можеш да я откриеш навсякъде, ако очите на душата ти са отворени… Не бих казала, че любовта е чувство. Тя е състояние на цялото твое същество. То е трамплин, от който душата ти се извисява, всички клетки на организма достигат върховния си заряд. Тогава си по-работлив, по-талантлив, по-градивен.

xxx

Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява!

xxx

Разочарованието винаги идва от човека, към когото храня особено доверие. Такава е структурата на моето съзнание. Аз съм доверчива, но не в глупашкия смисъл, а в моралния. Мисля, че след като аз се отнасям доверчиво към ближния си, трябва да има отговорност. Когато има разминаване, го преживявам тежко. Боледувам. И като го изболедувам, този човек вече го няма за мен. Изчезва. Това е нещо като смърт.