Г-н Балабанов дупнишката публика Ви познава предимно като режисьор, запознати сме и с актьорската Ви работа. Кажете ни обаче какъв е опитът Ви в администрацията и управлението на театъра като институция?

От 35 години вече се занимавам с театър. Започнал съм като артист в казармата, където съм правил декори. Бил съм сценичен работник, озвучител, осветител, билети съм късал, всичко съм правил. Няма тайна за мен в театъра, като организация всичко ми е ясно, включително и по отношение на управлението. През по-голямата част от времето аз съм бил заместник-директор, тоест момчето за всичко. Директорът обира лаврите и одобрява неговите предложения и дейност. Бях осем месеца директор, но аз нямах заместник, вършех и двете задължения едновременно. Опитът ми е най-вече в организацията на театъра. Директорът е мениджър, той не е пъдар, не е началник на артистите. Ние всички сме един колектив. Аз винаги съм бил на принципа да чуя другите какво имат да казват, защото може да са по-прави от мен. Готов съм да кажа, че ще взема нечия идея. Не страдам от липса на самочувствие, затова не е нужно само аз да предалагам. Не съм болезнено амбициозен, но съм достатъчно сигурен в себе си.

Какво Ви мотивира да поемете поста на театрален директор в Дупница и какви цели си поставяте?

До този момент съм направил седем или осем постановки в този театър. Познавам много добре състава. Усетих, че след като им бе съобщена новината на актьорите, че аз поемам работата, се зарадваха искрено. Ако дойде нов човек, на него ще му трябват поне три месеца, за да се ориентира само къде са входовете на театъра, да не говорим за проблемите вътре. Искам да помогна на дупнишкия театър да стане един от средно водещите в България. Няма как да достигне нивото на Народния театър и затова не е нужно да се изхвърляме излишно. Аз знам какви са проблемите и съм сигурен, че мога да помогна, но това ще бъде възможно само със съдействието на Общината. Театърът е общински, получава средства от Общината и всичко зависи от кмет, Общински съвет, но и от обществеността на Дупница. Говорейки си с дупничани, осъзнавам, че те не идват на постановки на нашата трупа. Когато гостуват известни личности, които ги дават по телевизията, винаги идват обаче. Всъщност всички дупничани искат да има театър, но как ще може той да съществува нормално, след като няма публика? Ако ние продължаваме да вървим по този път, в един момент театърът ще се закрие. Чрез това интервю искам да кажа на дупнишката общественост да идва на наши постановки, за да съществува театърът. Не би трябвало да се обръща внимание само на гостуващите звезди. Нужно е да се уважава и местната трупа и техните усилия. Дори в Дупница играем на по-ниски цени, отколкото в другите театри, защото знаем на какъв хал е градът. Това го правим само за да идват повече хора. Но те трябва най-малкото да ни подкрепят. Да не говорим, че нашите представления са добри, не правим компромиси. Това го казва публиката, която идва да ни гледа. Няма да поканим никого, ако не сме подготвени. Хората не успяват да запълнят салона, но все пак идват. Това е моята голяма болка. Българите искаме да имаме силен национален отбор по футбол и опера, но не ги посещаваме. Как тогава ще има някакъв успех? 

Означава ли това, че театрална Дупница е мит? Оказва се, че имаме собствена трупа, а нямаме публика за нея?

Това, че Дупница има собствен театър е най-големият плюс. Само в два града в България има театри, които не се намират в областни центрове - Дупница и Казанлък. Това са малки общини, които се издържат сами и искат да има театър, което прави чест на града, управата и дупничани. И точно заради това аз съм тук и се радвам, че съм тук. Хората, които ни ценят и посещават нашите постановки са много театрална и добра публика. Последната тежка драма, която изиграхме бе „Хотел между тоя и оня свят“. Хората плакаха. На смешните пиеси пък всички се смеят, тоест винаги има адекватна реакция. Това не са хора, които са попаднали за първи път в театър.

Моята борба е за тези, които не припознават дупнишкия театър като техен. Мисля, че ще успеем, хората имат отношение. Питат ме: „Но, така ли, имаме ли трупа?“. Ами как да нямаме! Ние сме като партизаните от едно време - те не ни търсят, а ние се крием. Ние се крием, а публиката не ни търси. Ето това трябва да бъде променено! Не е чак толкова трудно да се постигне.

Вие какво планирате да направите, за да не бъде вече скрит театърът за публиката?

Едно от нещата, които трябва да се променят, е да направим тетарът видим в буквалния смисъл. Разбрах, че навремето входът на театъра е бил в кафенето отпред.Тук хората питат дали има театър, гледайки кафенето отвън. Всичко вече е създадено, то е добре, но централният вход е малко сбутан и затулен. Вече имам обещание от заместник-кмета по културните дейности да бъде сложен надпис отгоре. Отпред има една градинка, която не причлича на нищо заради една въртележка и още една люлка. Това много пречи. Тези детски съоръжения биха могли да се преместят, както и масата за пушачи, която стои напоследък точно до входа. Театърът трябва да се вижда отдалеч, а входът да се освети. Сега на фасадата на сградата до барелефа на Невена Коканова пише само „Читалище „Зора“. Ние не сме заявили, че има театър тук, пък искаме хората да знаят за съществуването му. Това е наш проблем, не на града.

Имам също така идеи за промени и в интериора на театъра, които засега няма да споделям. Голямото ми желание е, когато хората влязат в театъра, да усещат една различна атмосфера. Те трябва да се чувстват така, че са попаднали в едно много специално място, където се създава истинско изкуство.

Освен това трябва да бъдат положени усилия за подобряване на организацията в театъра. Много е важен личният контакт с ръководители на предприятия, фирми, институции и обикновени жители. Това много би помогнало, затова ни е необходим организатор, какъвто има всеки добър и желаещ развитие театър. Необходимо е продуктът, който създаваме, да се продава. Надявам се, че не звучи грубо. Същото е като да продаваш домати на пазара. И представлението е стока, но има съвсем друг смисъл в света на изкуството, а той е представлението да се види от повече хора.

Казвате, че актьорите в дупнишката трупа са добри и произвеждат качествен продукт. В такъв случай какво още би могло да се направи освен подобряването на видимостта на театъра и контактите с потенциалната публика?

Новият репертоар, който непрекъснато търсим, е само едно на ръка. Славчо Пеев продължава да бъде художествен ръководител. Когато той бе директор, а аз гост-режисьор, винаги заедно търсехме подходящи пиеси за този състав, с който разполагаме, а не сме целили напосоки. Прекалено много пиеси съществуват, но на нас ни е необходима такава, която да пасне на дупнишката театрална трупа, която се състои от седем души. Защото не можем да изиграем например „Ромео и Жулиета“. Ние нямаме нито Ромео, нито Жулиета. Когато Шекспир навремето е писал пиеси, те са били подготвяни за трупа.  Трупата трябва да бъде балансирана, за да имаме Тибалт, Меркуцио, дойката, родителите, приятелките на младата красива дама Жулиета. Ние не разполагаме с достатъчно хора.  Еталонът за добре балансиран театрален състав е, когато разполагаш с всички възрасти. Народният театър, където работя, има 70 актьори на щат и всяка една пиеса може да се превърне в реалност. Това обаче  дупнишката община не може да си го позволи финансово. Затова търсим подходящата пиеса.

Освен това планирам в репертоара да бъде включена и една детска пиеса  и така да имаме в годината по две премиери за възрастни и една за деца. Това е важно за подготовката на бъдеща публика за театъра. Вече дори започнахме подготовка за детско представление. Разбирам, че от 10-15 години не е имало такава пиеса на местната трупа. Театърът превъзпитава много. Трябва да научим децата как се ходи на театър, как трябва да се държат вътре. Това не е кино и не може да се подскача вътре, да се говори или да се ядат пуканки. Освен забавлението е нужно да се вземат и поуките от самата пиеса. Сега това, което подготвяме е за приятелството и любопитството на децата. Всичко това развива и тяхното въображение. Те са бъдещата публика. Когато пораснат, ще знаят, че отиват на театър. 

Със Славчо Пеев много пъти сме говорили, че добре би било приходите от представления да остават в бюджета на театъра, а не да отиват в касата на общината. Такава е практиката в софийските общински театри. Би ли могло и тук да стане това, ще го изисквате ли от местната власт и ако го постигнете, каква точно ще бъде ползата за театъра и актьорите? Нека припомним на читателите, че заплатите на актьорите са в размер на минималното възнаграждение за страната.

Да, така е и актьорите нямат материален стимул да работят. Ти можеш да вкараш милиони в касата на театъра, но те влизат в общината. Това е нещо, което трябва да се обмисли добре, за да може артистите и всички служители да имат финансова изгода. В крайна сметка, колкото и да работим ние, ще вземем 560 лева. Дори и да работиш по 24 часа в денонощието всеки месец в годината, ти пак получаваш тези пари. Има някаква несправедливост. Единственото решение е, ако общинският съвет приеме такова предложение, че част от парите, които ние изкарваме, да останат за театъра. Един театрален служител така може примерно да получи и 100 лева отгоре за един месец. На този етап обаче няма да настоявам за това пред местната власт, тъй като преди това трябва да бъда уверен, че можем да повишим приходите на театъра. Първо театърът трябва да докаже, че някаква промяна е настъпила и впоследствие ще се засегнат и тези въпроси.

Ще настоявам обаче да ни бъдат отпуснати средства за транспортни разходи за гастролите. Защото в момента ние даваме много лични средства за транспорт. Желанието ми е да ни бъде предоставен и микробус, който дори да не се ползва само от театъра, то да бъде на наше разположение при пътувания за представления в страната. В такъв случай ще ни е необходима и една щатна бройка за шофьор.  

Вече казахте, че целта Ви е да привлечете публиката към собствените пиеси на театъра. Ще използвате ли и популярни  актьори за тази цел, каквато и досега бе практиката? Доколко важни са големите имена?

Много са важни. Не всички обаче от известните артисти са стойностни. Популярността не е критерий за добре свършена работа, но е полезна за посещаемостта. Така най-лесно влиза публика в театъра. Един човек, гледайки личност по телевизията, иска да го види и на живо, защото си мисли че, той е много голям артист, което не е вярно. Аз познавам много добри артисти, но те не са популярни и не ги дават по телевизията. Както една фирма си изкарва парите с марката, така и театърът с тези личности. Няма да споменавам имена, защото сме колеги, но някои не заслужават да са известни. Хората знаят истински добрите артисти, но не по този начин, не толкова масово. Както беше казал Слави Трифонов навремето, и едно магаре да стои всеки ден на екран, и то ще стане звезда.

Аз нямам намерение да назначавам на постоянен договор известен актьор. По-скоро ще се възползвам от тази възможност за отделни постановки.