Г-жо Петрова, Вие сте родена в Дупница. Разкажете ни за спомените си от времето, когато сте живели тук?

Най-хубавата част от моя живот, която във всяка житейска ситуация ми дава енергия, сила и вяра, е свързана с времето, прекарано в Дупница. Тук съм живяла до 14-годишна. Домът ми беше в района на Военната болница. Това са години на дълги детски игри, лета, любов, на познаване на цялата улица. Думата „комшия“ беше равна на думите „брат“ и „сестра“.Това беше времето на незаключените врати. Но си спомням, че веднъж тръгвахме за море и никой не знаеше къде е оставил ключа от вкъщи. В семейството ми кавгата не съществуваше и това е единственият път, когато съм ги чула да спорят и да повишават тон помежду си. Дали сме били богати? Определено не! Дали са имали майка и татко проблеми? Имали са всякакви. Това безгрижие обаче не се дължеше само на факта, че съм била дете. Бяха годините на много гости, на много игри, скачания по легла и чужди дюшеци. Някога децата така се забавлявахме. Не сме си лягали до много късно. На едно правило, научено оттогава, никога не изменяем и до днес - ако имаш достатъчно хляб с лютеница или нещо друго за ядене, си длъжен, когато излезеш навън, да го споделиш с всички деца. След като завърших основно образование в Дупница, започнах да уча в немска гимназия в София, но се връщах всяка седмица тук. Майка и татко вече си отидоха, светла им памет. Днес посещавам града по-рядко, защото няма къде да отсядам. Имам няколко приятелки, с които се чувам и поддържам връзка. Те дойдоха на представлението „Три котки на покрива“, което изиграхме в дупнишкия театър.

Кое училище в Дупница сте завършили? Има ли учител, който да е оставил ярък спомен у Вас?

Моето училище е „Св. св. Кирил и Методий“. Имах една страхотна учителка по литература там.  За съжаление, не си спомням вече нейното име. Тя е оставила в мен много ярки спомени. Ние вземахме одеколоните на родителите си, за да ухаем приятно в нейните часове. Учениците винаги учехме следващия урок за нея, наизустявахме стихове, крилати фрази. Винаги ставахме прави, когато тя влизаше в класната стая, нямаше нужда от команди „Клас, стани!“, „Клас, мирно!“.  Голяма привилегия е за нас, че сме имали такъв учител. След това съм имала също много добри преподаватели, но тя е незабравима. Създаваше детски театър извън часовете, а представленията ги играехме на сцената на дупнишкия театър. Тя имаше грижата да намира материали, да ни подготвя. Ние си научавахме текстовете и започвахме да репетираме. Помня и г-жа Пешева от 1-ви до 4-ти клас, която ни научи на най-важните неща в живота. Безкрайно съм им благодарна. От целия клас излязоха само светсни деца, които се реализираха в своите професии.

Очевидно театърът е в живота Ви още от дете. Има ли такъв момент на сцената, който никога не бихте могли да забравите?

Има и той е свързан с Дупница. Когато бях трети или четвърти клас, не знам как бях разбрала, че се търси момиче, което да партнира на дупнишкия актьор Николай Иванов. Тогава той беше единадесети клас и трябваше да изиграе моя татко. Виждаше ми се невероятно висок и едър. Всяваше страхотен респект. Всичко, което казваше по време и извън репетициите, ми се струваше като откровение Йоаново. Такова вътрешно уважение изпитвах към него, че с годините то премина в приятелска обич от моя страна към него. Аз съм я запазила и досега. Впоследствие с него станахме колеги и приятели в Младежкия театър. Струва ми се, че най-хубавото представление, което съм изиграла в живота си, бе по време на тази премиера. Това беше първият момент, в който излязох на театралната сцена. Помня как летях от единия до другия край, той ме гушна и ме попита какво искам. Аз му отговорих, че искам да получа котенце. Друго не си спомням от спектакъла. Заглавието на пиесата беше „Искам котенце“. Понеже вкъщи нямахме домашни любимци, връщайки се след премиерата, разплаканите ми родители след репликата „Искам котенце“ са се замислили да ми вземат наистина едно малко животинче. Аз не го получих, но осъзнах, че стоейки на 60 сантиметра от зрителите, те слушат твоите послания, искания, страхове и надежди с много по-голям интерес.

Дупнишката публика различна ли е от времето, когато сте играли на сцената като дете?

Дупница е изключително слънчев град, с изключителни хора. Винаги се е играло лесно пред такава благодарна публика. Обаче, ако те мързи да играеш, тя ще го разбере и може да те помете. Дупничани са хора с буйна кръв. Най-хубавото на града е, че когато се разхождаш по улиците и всички хора те познават и поздравяват. Когато бях ученичка имаше гражданско движение, чиято цел бе да се помага на възрастните хора. Някой може да те помоли да му купиш хранителни продукти, друг да му боядисаш оградата и ти хвърляш чантата и започваш.

Анна Петрова с колегите си от благоевградски театър пред дупнишка публика в пиесата "Три котки на покрива", снимка: Камертон

Споменахте още един Ваш колега актьор от Дупница - Николай Иванов. Дупница е родният град на редица големи артисти, музиканти, художници интелектуалци, но въпреки това мнозинството българи свързват града ни единствено с Братя Галеви и Сашка Васева? Каква е причината според Вас?

Аз не познавам нито Братята, нито Сашка Васева. Какво да ви кажа, те просто много шумят около себе си. За мен те не са никаква емблема на Дупница. Два неща остават символи на града - Невена Коканова и прекрасната Рила планина.

Кога започнахте да пишете драматургия и какво Ви подтикна?

Започнах да пиша пиеси преди около двадесет години. Истината е, че просто имах свободно време. Не знам дали е трудно или не. Аз съм член на Съюза на българските писатели. По някакъв начин са ме приели и признали като писател в секция драматургия. Писането обикновено носи усещането за самота. Помня, че първия път, когато започнах да пиша, бях на море и писах на ръка. Едни приятели бяха много щастливи, те и двамата са актьори. Аз обаче на лист хартия ги разведох. След това реших да им подаря пиесата, извиках ги, но дойде само мъжът. Оказа се, че те се развеждат и то по същата причина, която аз описах в пиесата си. Прибрах си я и оттогава не съм я показвала на никого. Не помня нейното име и нямам намерение да се връщам към нея.

Има ли формула за добър театрален текст?

Да, има. Важното е да има доброта и светлина в тунела. Неависимо от това дали е драма или трагедия. Човекът да е поставен в центъра и да се използват интересни средства и ситуации, това е необходимо.

Кое прави един текст съвременен?

Идеите, проблемите и средствата. Проблемът трябва да се сериозен, да бъде свързан с човека. Независимо от това какво е направил той, трябва да има милост и прошка. Да търси нещо в себе си, както и в другите. След масовите реклами и клипове, червеното стана цвета на „Кока Кола“, вече не е цвета на кръвта. Трябва бързо да се сменят ситуациите, на наш език казано, да се върти палачинката. Трябва неочакваност, обрати, които да са обосновани, но не житейки, а над житейски. Това прави цялата абсурдна драматургия. След нея става срамно да се пише по супер старите архаични закони. Най-голямото предизвикатлество обаче остава реализацията. Непрекъснато няма пари, всичко се реже, никой не се интересува.

Какво мислите за политическия текст в българската драматургия?

Има цял такъв клон, политически театър. Аз не пиша политически театър. Водя се от максимата на Микеланджело Буонароти, че папите са много, а  Микеланджело е само един. Във времето, в което той е живял са се сменили четирима папи, кой от кой по-голямата работа. От тях почти нищо не е достигнало до нас, освен отношението им към твореца Микеланджело. Аз не се сравнявам с него. Всеки сам за себе си е един Микеланджело. Политиката като ежедневие не ми е интересна, защото много бързо чета действията на един или друг политик. Не са такива моите герои, те са по-дълбоки. Техните инстинкти са по-истински и не винаги са свързани с глаголите „дай“, „на“, не са свързани и с баджанаци и кръстници.

Защо толкова рядко български режисьори поставят пиеси на български драматурзи?

Това е точно така. Всеки един от нас иска да го признаят в чужбина и да блесне. Какво да ви кажа... Ако не те обичат в родината, на твоя роден език, хич не ми го хвали туй бляскане.

Кой е най-добрия съвет, който сте получавали?

Актрисата Гергана Кофраджиева ми даде един от най-добрите съвети. Тя е носителка на „Аскеер“, много интересна актриса, най-културният и фин човек, когото съм срещала. Неслучайно режисьорът Любен Гройс я избира за своя спътница. Родила му е двама прекрасни синове. Тя ми е казала, че една пиеса трябва да прилича на един белещ се плод. Ти мислиш, че е портокал, а след като се премахне кората се появява банан, след него се появява киви и т.н. Трябва да има неочакваност, но и някаква култура на писане.

Може ли един талант да бъде похабен, погубен?

Да, може. Талантът в чистия му вид се получава, наследява се и въобще той идва от Бог. Може да бъде похабен и всеки един от нас, с много малки изключения, похабява своя талант. Най-вече това се случва от немарливост, недостатъчна работа, занемаряване на тялото, алкохол, случайни връзки. Големият талант иска много повече, отколкото по-обикновения. За там трябва много голям характер, доброта, широта. Да може да цъфне, но не когато излизаш от академията и си млад, в първите си години на сцена, когато си неизвестен на публиката. Тогава си интересен и всичко е по-лесно. Големият талант изисква да помъдрееш. Да, има битови неуредици, деца, проблеми. Честно казано, всичко пречи на таланта. И всичко хем трябва да го свършиш, хем трябва да си пазиш таланта. Не казвам, че е трудно или лесно, а че малко хора успяват да го съхранят.

Защо толкова често талантливи артисти не успяват да станат масово разпознаваеми, а други по-малко надарени се радват на подобен успех?

Не мога да кажа, това е голяма тайна и за мен самата. Може би всичко е въпрос на съдба. Забелязала съм, че малко от сериозните актьори умеят да продават своя талант. Всички други са толкова чувствителни и раними, че не знаят как да се продават. Талантът няма много общо с глагола „продавам“, дори се противопоставя. Разбира се, винаги има една малка част, която знае как, кога, къде да говори за себе си, но това също е качество. Трябва човек просто да го носи у себе си.

От какво най-много трябва да се пази един начинаещ актьор?

За да има бъдеще един млад актьор, трябва да се пази от щампата и от алкохола. Много, много талантливи, чаровни, с харизма хора си отиват без време от алкохола. Едно време моето поколение не употребяваше дрога и нямаше от къде да се намери. Това е далчен от моето полезрение. Аз и по миризмата не мога да отлича тези вещества, но това е, защото съм се родила по-рано.

Когато сте в ролята на режисьор, стимулирате ли актьорите да експериментират или точно обратното, да изпълняват всичко по сценарий?

Не ги ограничавам. Аз пиша и поставям пиеси. Много дълго време съм работила и като преподавател. Единствено подтиквам актьорите да покажат най-доброто от себе си. Искам да са възможно най-изобретателни, толкова колкото им е нужно. Да експериментират, да направят всичко онова, което силно желаят. Аз съм враг на крещенето и на грубите думи, защото така ме е възпитала баба в Дупница. Каквото не искаш да ти се случи, не го прави на другите. Не повишавам тон, не крещя, не излизам извън нерви. Дали се ядосвам или не, това е друг въпрос. Просто гълтам всичко и не го показвам. 

В момента подготвяте нова пиеса, така ли е?

Да, действително подготвям нова пиеса. Аз досега съм написала около двадесет. Пиша за собствено удоволствие, за това, което мен ме вълнува. Понякога колеги се обръщат към мен да напиша нещо за тях. Верди е писал „Аида“ по поръчка и в това няма нищо лошо, ако ти стига мозък и талант, за да го направиш хубаво. Новата пиеса е комедийна и се казва „Няма страшно“. Първите ми неща са остро драматични, но вече душата ми трудно понася драматизма на сцената. Това е причината да се обърна към комедията. Тя е моето спасително въженце за момента. Почти е завършена и започваме скоро репетиции. Горе-долу ще бъдем в същия състав, както в „Три котки на покрива“. Когато човек намери приятели трябва да ги държи близо до себе си, а не да се хвърли безумно за нови приятели и разочарования.

С благоевградския театър ни предстои и турне в Канада и САЩ. Много отдавна това е моя свръхмечта и не мислех, че е реално. След Канада заминаваме за Щатите, където ще играем в над двадесет различни града пред сънародници емигранти. Ще представим пиесата „Три котки на поркива“, която дупничани видяха също. Много се вълнуваме с моите колеги. Преди време една дама бе дошла на спактакъла, след което повтори. Седнахме с нея неформално на чаша вино и тя каза, че много ни е харесала и сподели, че иска да ни покани в Канада, където живее. Представлението е много добро наистина, положително е, никого не наранява, кара хората да се усмихват, дава им енергия. Така от дума на дума, наши сънародници и хора с възможности направиха така, че да излезем извън граници. Но искам да допълня, че не богатството ги прави любители на изкуството. Те са си такива по усещане. Това, че те са с възможности не е за завист, а за уважение.

Ще видим ли Ваша пиеса в изпълнение на дупнишкия театър?

О, да, разбира се! Има време за всичко. Очакванията ми са много големи, но съответно това ще бъде огромна отговорност за мен. Лабаво няма.