Г-н Митонов, Вие сте един от утвърдените диригенти в България. Как взехте решението да ръководите самодейния смесен хор „Рилски звуци“?

Стана съвсем случайно. Миналата година през март имах пътуване до Дупница. Исках да проверя възможностите за наемане на залата за концерт с моя камерен състав „Митонисимо“. Трупата на местния театър беше на турне и аз се обърнах към читалище „Зора 1858”. От там проявиха интерес към моята професионална дейност и тогавашният председател на читалището Силвия Балинова ме покани да стана диригент на смесения хор „Рилски звуци”. Не бях дошъл в града с тази цел, но ето че случайността изигра голяма роля и вече го дирижирам втора поредна година. Първоначално бях малко скептично настроен, защото дотогава се бях занимавал само с професионални състави. Знаех за съществуването на хора, но впоследствие разбрах, че има много дълга, 120-годишна история, богата традиция, както и че читалището е едно от първите в България, основано през 1858 г. Това ме накара да се замисля. Отидох да чуя хора. Опитах с тях две песни, които знаеха и видях, че реагират много добре. Усетих голямото им желание за работа, което мен лично доста ме интересува. Имаше една забавна ситуация – непосредствено след като чух и пробвах песните с тях, замислих се как биха се организирали репетициите. Настъпи пълна тишина за няколко секунди, която бе нарушена от една хористка която попита: „Много сме зле, нали?“. Аз избухнах в смях и им казах, че просто съм се замислил над това да започнем да работим заедно.

Как се разви след това работата Ви с хора?

Поех хора от март. Веднага започнахме концертна дейност, включихме се в Майските празници на културата, честването на Гергьовден, на 24 май, имахме отделни изяви и на площад „Свобода“. Доста активно протекоха първите месеци. През юли вече имахме участие във фестивал в град Будва, Черна гора. Усещаше се желанието на хористите да работят усърдно. Породи се взаимно доверие, което е много важно за една съвместна работа. В този смисъл точно това ме подтиква да продължавам да работя с този състав. Важното е, че хористите са много сърцати в музиката, имат желание за сериозна работа. Откакто съм диригент на хора се старая да внеса нов и разнообразен репертоар. Естествено, наученото до този момент трябваше да продължи да се развива с нови нюанси на интерпретацията.

Получихме страхотни отзиви за Великденския концерт в началото на април тази година, който изнесохме в Дупница и в София, в който заедно се изявиха смесеният хор „Рилски звуци” при читалище „Зора 1858” и  камерният оркестър „Митонисимо”. Това беше една много голяма крачка в развитието на хора, което не се е случвало, а именно участие с професионален оркестър на концерти. Навремето са правени оперети с участието на хористи от града, но това е било преди наистина много години. Надявам се в бъдеще да продължим с подобни съвместни изяви. Получи се една перфектна симбиоза между двата състава. Публиката имаше удоволствието да се наслади на резултата от този музикален проект.

Репертоарът, който изграждам с хора наистина е много сериозен и разнообразен. Постоянно добавям нови произведения. Аз изисквам от хористите високо художествено ниво на изпълнение с тежък репертоар, което в крайна сметка е нещото, което всеки уважаващ себе си състав трябва да прави. И ние претендираме за това високо ниво. Хор „Рилски звуци“ към читалище „Зора 1858”  е един от малкото запазени смесени хорове в България с над стогодишна история, които имат редовни репетиции и сериозни изяви.

Какви цели си поставяте за сезон 2018/ 2019 и търсите ли нови хористи?

От години има наложена традиция да се участва във фестивали подобни на този, на който спечелихме тази година първо място в Албена. Това желаем ние – да продължим с активна концертната дейност с разнообразни програми. Моята голяма цел е, ако има достатъчна възможност за подготовка, отново да направим общ концерт със смесения хор и камерния оркестър. Виждам, че тази комбинация дава на хористите голяма мотивация. Отделно, публиката става свидетел на нови, неизпълнявани произведения. Тъй че, смятам това да бъде една от линията за сезона. Ще продължим с нов репертоар, който да ни обогатява. Голямото ни желание е да привлечем нови хористи. Вече има такива, но определено съществува още нужда от нови попълнения в състава. Немалка част от хористите са ветерани, много отдавна пеят и продължават да се справят добре. Други по здравословни причини вече се отказват, не могат да идват редовно на репетиции и понякога това може да доведе до дисбаланс и проблеми. Хорът трябва да бъде максимално балансиран със свежи, хубави и стабилни гласове. Надявам се, че чрез изявите ни да достигнем и до повече желаещи да се включат в състава на хора. Интересното е, че няма човек, който да е дошъл на репетиция и да не му е харесало. Ако има певческите данни, прекрасно. Ако ги няма, естествено ще му се каже. В повечето случаи хората имат възможностите да пеят, както и необходимостта. Това е заложено в човешкото същество, да се изявява, особено с други хора в една общност. Така се появява сплотеност и приятелски отношения между участниците в този творчески процес. Хористите винаги идват на репетиции с желание. Представете си само, някои от тях го правят в продължение на 30-40 години. Очевидно това много ги зарежда.

Как се чувствате в Дупница, успяхте ли да създадете нови приятелства?

Да, разбира се. Въпреки че от кратко време посещавам града, успях да се сприятеля с доста хора. Със самите хористи сме в много добри отношения. Мога да кажа, че се чувствам като част от едно голямо семейство, такова ми е усещането. Хората като цяло са много сърдечни, те много ме обичат. Аз не бих идвал, ако не проявяваха това отношение, което усещам към мен.

Да поговорим за Вас. Историята на Вашата фамилия е интересна. Какво се крие зад името Митонов?

Мой прадядо по бащина линия е от южна Франция. Дошъл е в новоосвободена България като пратеник на католически орден в края на XIX в. Влюбва се в българка в Ботевградския край. От неговото име Жо-Жан Митон произлиза и фамилията Митонови. Родът наистина е много стар, търсил съм данни и съм стигнал до 1610 г., поне дотам имам сведения. След установяването му в България родът се разклонява. Това е единствената фамилия с такова име в страната. Дори имаше запитване към дядо ми от БАН, защото в телефонния указател на София единствен той фигурираше с това име. Фамилията звучи доста музикално, ако се погледне от по-различен ъгъл, в нея можем да различим „тон” и  „ми”. Оттам тръгна и заигравката с „Митонисимо“. Мислейки какво име да дам на състава, реших да използвам за основа моето фамилно име. И така, от тонът ми и превъзходната форма в италианския език, която често се използва и в музикалната терминология, се получи нещо интересно. Първоначално бях скептичен, но на оркестрантите им хареса и вече години наред се представяме с това име.

Композирате едва от 6-годишен, продължавате ли да го правите? Разкажете ни въобще как открихте магията на музиката. Вашият баща, който е музикант, имаше ли принос за това?

Да, предполагам, че баща ми има основен принос. В рода ни има и други поколения музиканти, но баща ми е големият професионалист. Той също от много малък се занимава с музика. И до момента остава най-младият изпълнител на акордеон, осъществил записи в Радио София. Естествено, че ми е повлиял много, аз от малък се движа в кръгове от музиканти. Баща ми беше отличен кларинетист, пианист и акордеонист. От малък седях до него на репетициите в симфоничния оркестър. Това неименуемо е повлияло на по-нататъшното ми желание да се развивам в музиката.  Откъм музикантски заложби, композирането се прояви по-рано. Започна в главата ми да се сътворява музика още преди да знам нотите. Пеех и карах баща ми да ги записва. Бях на 6 години. Още не знаех нотите, не можех да свиря на пиано. Но музиката просто извираше и аз я споделях. И до момента продължавам да композирам най-различни произведения. Дирижирането обаче заема голямата част от професионалната ми заетост и поради това нямам достатъчно време, за да композирам толкова обемно, колкото ми се иска. Композирането е много специална, висша музикална дейност и призвание. Изисква пълно отдаване. Започвал съм творби, които остават недовършени. Чисто физически не ми остава време. През последните години пиша повече песни. Също така, правя много аранжименти, включително за камерния оркестър и за смесения хор.

Кои са най-големите предизвикателства за един диригент в България? Очевидно работата Ви ви прави много щастлив, така ли е?

Да, определено. Аз винаги съм искал и явно съм имал призванието да бъда музикант. Като се има предвид тази история, която ви разказах и не само. От 6-годишен композирам, след това свирих на кларинет и пиано, а в последствие станах диригент. Това е моята професия и призвание едновременно, което ме прави много щастлив. Животът ми предлага най-различни предизвикателства. Като диригент аз не се притеснявам от трудностите. Всяка нова инициатива за произведения, за изяви и нов състав е интересно и приятно предизвикателство за мен. Винаги трябва да съм в кондиция, да давам всичко на 100 %. Подготовката е много сериозна, както и изискванията към останалите. Няма никакво отпускане. В тази професия винаги се налага да си подготвен, да си на ниво и да изискваш максималното от състава, който ръководиш. Трябва да успееш не само с думи, а и с излъчване, с особена магия, да плениш хората с които работиш, така, че да направят всичко по начина, по който искаш заедно и в единомислие.

Имали сте възможност да работите в чужбина, но въпреки това категорично сте взели решението да творите в България, защо?

Аз продължавам с ангажиментите си в чужбина и досега. В България кариерата ми тръгна много добре още от началото като диригент. През първите години след завършването си имах възможност да практикувам професията доста активно. Вече мога да кажа, че до този момент съм натрупал доста богат професионален опит, с много концерти и спектакли, с многобройни заглавия на опери, оперети, мюзикъли, симфонични произведения, камерна музика, имам опит и като солист. Явно това е причината да остана тук, но от друга страна, камъкът си тежи на мястото. Коренът ми е в България. Ако бях заминал за чужбина, сигурно във финансово отношение животът ми щеше да бъде много по-добър. Но по отношение на професионалната реализация и удовлетворението от работата, не мога да кажа категорично. Доста колеги и приятели отидоха в чужбина. Някои успяха да се реализират с уменията си, други не успяха, макар че бяха талантливи и дори не се занимават с музика в момента. С течение на времето, обстоятелствата се развиха така при мен, че останах и се реализирах в България. Не на последно място, най-хубавите жени на света са българките. Дори само това е достатъчно човек да остане тук.

След 16-годишен опит в Музикалния театър има ли специални за Вас представления?

Всеки помни първите си крачки в спектаклите. Доста млад постъпих в Музикалния театър и помня много добре първата си самостоятелна оперета „Островът на мечтите“ на Роберт Щолц. Това заглавие не бе особено популярно и знаково като например „Царицата на чардаша“, „Графиня Марица“ или „Хубавата Елена“. Отговорността да поставиш нещо непознато е много голяма.  Пиесата беше много интересна, с форма на класическа оперета, но и доста стилови елементи от мюзикъл. Историята се развиваше в Мексико, съответно в музиката имаше сериозен латино привкус. Изобилстваше от танци и разгърнати ансамбли.  Най-хубавият ми спомен от пиесата е това, че на премиерата изпълнихме два пъти на бис голям ансамбъл, в който участваха на сцената едновременно всички солисти и хор. Помня, че по време на репетициите изработвах много усърдно и детайлно ансамблите, което за мен винаги е много приятно и интересно. Явно плодовете на труда ни направи впечатление, достигна до публиката, която ни възнагради със силни и неспирни аплаузи. По време на спектакъл, а не на концерт, да те изкарат два пъти на бис е уникално. Това беше голяма оценка за работата ми. Пазя прекрасни спомени от много спектакли, които съм дирижирал и дирижирам в момента: „Графиня Марица”, ”Орфей в Ада”, „Една нощ във Венеция”, „Хубавата Елена”, „Котки”, „Граф фон Люксембург”. С изключително удоволствие дирижирам прекрасната музика на „Българи от старо време”.

 „Митонисимо“ е съставен изцяло от жени. Как се работи само и единствено с дами?

Всички мислят, че е много трудно, защото прилича на един голям змиярник. Но изобщо няма такова нещо. С годините съм отсял колежките, които са най-стойностни като музиканти и личности. С тях работя много лесно и пълноценно. Отговорни са и сплотени, те все пак са едни от най-добрите музиканти от нежния пол въобще в България. Без да съм търсил специален ефект, при нас се получи такъв състав още от първата изява. Може да звучи странно, но въпреки че е дамски оркестър, организацията е перфектна, няма злоба и завист, всичко върви гладко и безоблачно. Чудесни музиканти, много точни, отговорни и разбрани. Работата ми с тях е голямо удоволствие, много ме зарежда. Начинът, по който репетираме, създава приятна атмосфера и голямо удовлетворение. Репертоарът е много разнообразен, а поднасянето пред публика е уникално за България. Оркестрантките често са и негови солисти. Чувствам се отлично сред такива музиканти. Много ми е приятно, че освен диригент съм и солист на оркестъра. С удоволствие аранжирам и оркестрирам различни пиеси специално за състава. Всички сме доволни и щастливи от съвместната ни работа. Тя ни носи успехи и приятни емоции.

В ежедневието си каква музика обичате да слушате, можем ли да Ви открием в клубове, в които се изпълнява съвременна музика?

Интересувам се от новите неща, които излизат, но в моята област предимно. Това, че работя в класическата сфера не означава, че не харесвам и други стилове, но нямам много време да ги слушам. Хубавата музика си е хубава. И в по-масовите стилове може да се открие стойностната музика, с хубава мелодия, ритмика и хармония, въобще всичко интересно по отношение на музикалните похвати. Има прекрасни професионалисти, които пишат добра музика, както и ярки изпълнители.

Забелязвате ли тенденция за засилване на интереса към класическата музика у нас?

Напоследък като че ли се усеща. В последно време програмите, които се предлагат от отделните институции и изпълнители е да представят предимно най-популярните творби. Може би това е правилният подход, защото се привлича и млада публика, която не е свикнала с класиката. Не може да й се предложи изведнъж нещо специално, за ценители, и да се очаква, че ще го разбере и приеме безрезервно. От друга страна, не винаги най-популярното е и най-хубавото. Съществува огромно количество произведения, които не се изпълняват често, но имат висока художествена стойност. Аз съм на мнение, че трябва да има баланс между известна музика и нещо, което е по-непознато за масовия слушател, но е стойностно и интересно. Вкусът на публиката трябва да се възпитава. Би било добре също да се наблегне на създаването на нови произведения. Провеждат се един-два конкурса през годината, но сякаш не е достатъчно, за да предизвика авторите да са по-активни. Определено трябва да се поощрява създаването и изпълнението на нови български творби, както и да се изваждат на бял свят вече написани, но забравени.

За какво мечтаете и към какво се стремите?

Да си призная, често в музиката съм си сбъдвал мечтите. През годините много съм си мислил дали нещата ще се развият по-добре за мен, дали ще продължавам да дирижирам, но с времето се случваше. Като си пожелая нещо, обикновено наистина се сбъдва, макар и някой път по-късно. Пожелавам си да имам достатъчно възможност, енергия и условия в най-широк смисъл на думата. Искам да развивам всичко, което съм започнал. Имам желание да постигна големи успехи в начинанията си. Аз съм човек, който обича да работи и последователно да следва пътя си, не разчитам на моментни сензации. Това винаги довежда до сериозни резултати, особено когато знаеш точно какво вършиш. Надявам се работата ми със съставите, с които работя, да се оценява от публиката. До момента е така, дано продължи и нататък. Иска ми се да имам и повече време за композиране. Животът ми без музиката би бил невъзможен.