В навечерието на 1 ноември ви припомняме за една от малкото бележити личности в Дупница до Освобождението, олицетворяваща образа на българския народен будител – радел за книжнина, просвета и национално самосъзнание. Учител и възпитател, новатор, поет, писател, преводач, черковен деец, борец за духовна независимост  - това е Димитър Янакиев Бисеров – Околията. Достоен наследник на Христаки Павлович Дупничанин, Околията е този, заради когото днес се гордеем, че в нашия град е открито първото читалище в Югозападна България  и четвъртото в страната след тези в Лом, Свищов и Шумен. Основаването на читалище „Зора“ през 1858 година обаче съвсем не е единственото значимо дело на Околията, което си заслужава да знаем и помним. Освен това неговата просветителска дейност не се ограничава само в Дупница, но и на територията на Вардарска и Пиринска Македония. Затова е наричан духовен апостол не само на дупничани, но и на цяла Северна Македония.

В личността на бележития дупничанин от епохата на Възраждането Димитър Янакиев Бисеров няма противоречия. Неговият живот, който е продължил едва около 46 години, е посветен на читалището, училището и перото. Твърде малко са били литературните радетели в Дупница преди Освобождението. Повечето са напускали града и са отивали из Македония или в други градове на страната. Димитър Янакиев е бил единственият, който е останал по-дълго време тук, поради което и неговата дейност на културното поприще е могло да проличи и да остави трайни следи и до днес. Въпреки това, сведенията за неговия живот са оскъдни.

Димитър Бисеров е роден около 1840 г. в Дупница. Той получава прозвището Околията от дупнишките турски първенци, които го наричат „Окомуш адам“ - умен, начетен човек. В една негова творба пише, че дядо му се е казвал Радоица и в града се е преселил от село Сопово. Род Бисерови и днес живее в това село. Според краеведа Тихомир Меджидиев къщата на Околията се се е намирала в днешния център на града, където днес граничат помежду си хотел Рила и ГУМ. Учил е в Дупница при даскал Христо Димитров Тодоров. При него изучавал наустница, смятане, черковно писане. Това е било около 1850 г. Учил е и в килийното училище в Рилския манастир. Там овладява новобългарското образование от даровития книжовник Неофит Рилски. Няма никакви сведения да е учил другаде у нас и в чужбина. Чрез самообразование е станал един от най-просветените граждани за времето. Учил е гръцки, турски и руски езици.

По това време най-уважаваната професия е била учителството и той всеотдайно работи в това поприще. В Дупница е работил между 1850-1860 г. Първите му изяви като книжовник са още когато е бил 16-годишен. През 1856 г. е написал „Добавка на славянската граматика“, която и до днес се съхранява в читалищната библиотека. Той е автор и на ръкописните учебници „Разговорник“ и „Писмовник“, като най-важният му труд е „Граматика българска“.  Станал колега на даскал Ристо, той вдъхновено преподава български език, свещено писание, българска история, граматика, география и търговско стоководство. Освен това Бисеров е бил един от добрите певци в черквата, поради което един негов ученик казал, че бил „ужасен псалтикос“. Но времето налага друг вид училище. Околията заедно с Димитър Чуков и Никола Чомаков слагат началото на класното училище през 1856/1857 г. В него се учило преди и след обяд, учениците се разделяли на класове, избирали помежду си надзорници, които помагали на учителите, водела се борба с неоправдани отсъствия и др.

Димитър Бисеров се е борил и срещу употребата на турцизми в българския говорим език и писменост. Учи учениците си при говора и писането да избягват турските думи и да ги заменят с български. Турцизмите са били толкова навлезли в говоримия български език, че много от родителите им не са успявали да учат децата си да употребяват само български думи. За целта през 1867 г. Бисеров съставя „Турско-български речник“, който вероятно е първият по това време в България под османско владичество.

В края на 50-те години присъствието на Димитър Бисеров дразни силно гъркоманите в общинската управа и те търсят мотив, за да се освободят от него. Според анонимна дописка до „Цариградски вестник“ от 1859 г. в Дупница „ставало голямо смущение между чорбаджиите, щото и училището затворено останало. Господин Димитрий Янакиев...принуждава да се остави Дупница“. Подобна дописка помества и в. „България“. „Секога нашите училища, нашите граждански работи намират големи препятствия от страна на гръцките владици... Днес в Дупница училището страда исто от великанът на гръцкия владика Матей, х. Христо Рилче“. Христо Николов Рилче използва случая, че Д. Бисеров е наказал сина му и подава жалба до мюдюра. Учителят е изпратен пред съда и принуден да напусне града. Но иначе неговото училище имало голям успех. За това се съди от дописката, публикувана във в. „България“ от 25 май 1860 г. по случай завършване на учебната година и тържественото честване на 24 май. Дадена е висока оценка на учители и ученици.

След получилото признание класно училище негово най-крупно дело е създаването на дупнишкото читалище „Зора“. Първите писмени известия за него са от 1858 г. Значимостта на това дело се определя най-вече от факта, че само три читалища в българските земи са създадени две години по-рано - в Свищов, Лом и Шумен. Както и другите читалища, така и дупнишкото е плод на копнежа за свобода, наука и литературно творчество. В Дупница по това време е имало обществено-икономически условия и радетели за откриването на „първия светилник в Югозападна България“. Инициатори за създаването на Дупнишкото читалище са 22 будни наши съграждани, като за негов основател се приема Димитър Янакиев Бисеров–Околията. Понеже е бил настоятел на списанията „Читалище“ и „Български книжици“ още от 1858 до към 1874 г. нашето читалище е получавало тези списания. Този факт всъщност е единственият източник за определяне приблизителната година за неговото създаване. Върху августовската книжка на списание „Български книжици“ от 1858 г. има адрес: „Принадлежност на Дупнишкото читалище „Зора“, което безспорно потвърждава неговото съществуване. Като настоятел на читалището е посочен именно Бисеров. Личният му принос е, че той се е подготвял за книжовник и е имал връзки с видни български деятели на това поприще, които са го поощрили в благородното начинание. Неговият авторитет между учителството, духовенството и гражданството всъщност е помогнал да се създаде читалището. Всяко начало е трудно, но той поел тежкия кръст на обществено-полезната работа и я довел докрай.

През 1858г. Околията е сътрудник и разпространител на сп. „Български книжици“. Сътрудници на това списание са били и такива бележити българи като Петко Славейков, Добри Войников и други видни възрожденци и просветители. В „Български книжици“ кн.10, 1859 г. е поместена неговата творба „Повест добраго драмина“. Тя е с философско съдържание. Дупнишкият автор развива тезата, че за просветения човек е щастие да мисли и да си нарушава спокойствието. Осъжда брамина, че той търси спокойствие и не може да бъде щастлив. През 1860 г. отпечатва пет работи в „Български книжици“. В кн. 4 е поместена „Съдбата едного добраго учителя“. Бичува невежеството и злодейството на един градоначалник и свещеник, станали причина след побой да умре учителя Боголюб. „Песен пред смъртта едного старого индианина“, отпечатана в същата книжка, е протест срещу испанските поробители. „Светулката“ (кн. 3) е пропита с омраза срещу алчността на богатите. В книжка 24 е публикувана „Испанска инквизиция“. Статията е дълъг очерк за нейната същност. Педагогическите си възгледи пък Димитър Бисеров излага в статията си „За съгласуване, възпитание и развитие на душевните способности“ (кн. 3). Застъпва идеи за постепенност във възпитанието, правилно определяне какво да се учи.

Подробности за напускането от Дупница на Бисеров няма, но вероятно през учебната 1859/1860 г. той не е бил учител тук. През есента на 1860 г. е постъпил като такъв в Берово. Учителствал е и в Рибница, Пехчево, Малешево и други градове от Вардарска Македония. Там открива три отделения с осемдесет ученика. Преподавал им по взаимочитателната метода. През учебната 1863/64 г. е постъпил като учител в Горна Джумая, а две години по-късно там основава съществуващото и до днес читалище „Съгласие“. По същото време Бисеров изоставил на заден план църковно-славянските книги като учебни предмети, а въвел граматика, търговско сметководство, естествена история, география. У него се забелязва тенденция да сближи училището и живота. В урочната си работа бил забележителен творец.

През 1866 г. започва да излиза в-к „Македония“ под редакцията на П.Р. Славейков. Един от сътрудниците е и Бисеров. Събира стари монети, фолклорни песни и географски материали за Стефан Веркович, когото посещава в Серес заедно с Арсени Костенцев и Христо Алексиев.

Перото на Димитър Бисеров не забравило родния му град. Във в. „Турция“ бр. 3 от 1869 г. е отпечатано „Дупница, кратко историческо, географско и статистическо описание“. Описанието е първият по рода си ценен извор за историята и историческата география на града. Преди отпечатването му той написал записки за града, които като ръкопис са използвани от Й. Иванов в написването на труда му „Северна Македония“. Безспорно това е признание от страна на големия учен към автора на тези записки от 1867 г.

В периода около 1868-1870 г., след близо деветгодишно отсъствие, Бисеров се връща в Дупница. По време на отсъствието му от града дейността на читалище „Зора“ замира, но след завръщането му „светилникът“  започва отново да проявява живот. Едновременно с читалищната дейност поема и ръководството на взаимното училище. Това закъсняло признание не радва особено Бисеров и той споделя със Стефан Веркович: „Ако питате задоволен ли съм с туй си ново звание, ще ви кажа простичко, че ни най-малко не съм...“, защото е мечтал и имал намерение да „притурям още нещо към знанията си и да посветя остатъка на дните си в полза народна“.

Противоречия има между Бисеров и Димитър Чуков, който е бил първият учител в Дупница със средно образование, стипендиант в Белградската гимназия. Неговото присъствие в училището издига нивото на преподаване в него и затвърждава успехите му. Споровете им предизвикват напрежение в училището и сред гражданството. Формално спорът между двамата е кой да пее от дясната страна в храма „Покров Богородичен“, което се счита за особено престижно. Чуков е школуван църковен певец, но в конфликта с Бисеров, в който се намесва и каймакаминът, е принуден да отстъпи и обиден напуска града. През 1970 г. Чуков отново се връща в Дупница и в училището.

По време на Самоковския епархиален учителски събор, състоял се през 1873 г. Димитър Бисеров е седящият най-вдясно с броеница в ръката. Останалите познати възрожденски учители са:  1-Васил Расолков, 6-Димитър Чуков, 11-Христо Грънчароц, 12-Захари Бобошевски. Снимка: Исторически музей - Дупница

Противоречието между двамата учители е типично за повечето селища, в които се сблъскват „вътрешните“ културни дейци, получили образование в родината и т.н. „външни“, които са школували в чужди средни и висши училища. Последните са носители на нови идеи, вкусове, предпочитания, модели на обучение и поведение на учителя и се противопоставят на утвърдената практика в образованието до средата на XIX век, която искат да променят.

През 1870 г. започва да излиза сп. „Читалище“ под редакцията на М.Д. Балабанов, П.Р. Славейков и други. Бисеров е не само сътрудник и разпространител, но и с възторг посреща появата на списанието и посвещава стихотворението „Честитение на периодическото списание „Читалище“ от Дупнишкото читалище „Зора“, отпечатано в бр. 2. Стихотворението завършва със следните редове:

А „Зора“ ще ти сестрица

Цвете бра ти по росица

да украси братска глава

За безсмъртни вечни слова.

За да бъде пълна характеристиката му като книжовник, необходимо е да се отбележи, че В. Шарков пише за три ръкописни учебници – „Разговорник“, „Писмовник“ и „Граматика българска“, чийто автор е нашият бележит съгражданин. Във в. „Светлина“, издаван в Дупница, бр. 49 от 1940 г. Меджидиев пише, че е попаднал на три ръкописа от Бисеров. Първият е „Евангелие на природата“, писан около 1872 г., вторият – „Сметаница за лихвени сметки“, писан около същата година и третият -  „Злато и име“ – роман от шведската писателка Шварц, превод от руски, правен след Освобождението.

Революционната дейност на Околията е изразена в писане на статия в сръбски вестник „Застава“ против турските власти. Заради печатна грешка е бил преследван и затворен. Освободен е след застъпничеството на видни дупнишки граждани. Преследван е и за водена кореспонденция с Русия. Застъпили се за него х. Рашид и българофилът Бекир Ефенди – членове на беледието (градската община). По революционните борби е бил във връзки с Васил Левски.   

Димитър Бисеров – Околията умира в Дупница през 1886 година от туберкулоза. Смъртта го покосява твърде млад, но и тогава, когато вече е имал натрупани житейски, книжовен, учителски, читалищен и обществен опит. Затова от него се е очаквало много в строителството на новия живот след Освобождението в Дупница и в България. За съжаление, болестта прекъсва живота му. На смъртния си одър прави завещание, чрез което дарява на читалище „Зора“ всичките си пари и имоти, както и огромната си библиотека. Неговите наследници обаче развалят завещанието. Библиотеката му е разпиляна и разграбена и за съжаление, в момента следите от нея са нищожни.

Източници:
Дупнишка околия през вековете, доц. д-р Алекси Тасев, Дупница 2010 г., първо издание;

Дупница до Освобождението, Асен Хр. Меджидиев, 2004 г., второ издание;

История на Дупница и Дупнишко, Община Дупница, Институт за исторически изследвания-БАН, Македонски научен институт-София, Исторически музей-Дупница, София 2015 г.;

Признание, Тихомир Меджидиев, Дупница 1999 г., първо издание;

Юбилеен сборник 135 години Читалище „Зора“ (1859-1993 г.);

Видни дупничани през XX в. , Иван Хаджийски, Дупница, 2004 г.;

Спомени отпреди и след Освобождението, Никола Лазарков, 2015 г.;

Възрожденска Дупница, Румяна Радкова, София 2015 г.