Г-жо Малковска, според Вас има ли пределна възраст за актьора, на която трябва да слезе от сцената?

Не смятам, че има възраст за актьора. Но ако човек усети че не може да продължава, е добре да спре. Причината е, че може да стане смешен. Трябва да знаеш докъде имаш способността да бъдеш на сцена. Ако вече ти изневерява паметта и започнеш постоянно да изключваш, по-добре да си сложиш стоп кадър. Един зъболекар на 70-годишна възраст ми бе казал, че след рождения си ден няма да поеме нов пациент заради природата, която му казва да спре. Всеки актьор си чувства за себе си и е важно да се съобрази с възможностите си, иначе наистина може да стане смешен. Лично аз никога не съм се чувствала по-силна и активна от настоящия момент. Занимавам се със страшно много спорт, но най-вече заради вътрешната си уравновесеност. Без нея не може човек да намери хармонията. Проблеми ни заливат всеки ден и без отдушник нищо не можем да направим. Щастлива съм, че карам ски, правя кросове, катеря Черни връх от Драгалевци за два часа, плувам, карам колело. В началото на седмицата си подреждам приоритетите, на първо място поставям спорта, след това другите ангажименти. Ще продължа да работя и в театъра. Играя през този сезон в четири постановки, като ноември и декември ни предстоят големи турнета, разбира се ще играем и в града. Допълнително в кафе театъра “The Art Foundation” в София играя в моноспектакъла „Дневникът на Ева“ по Марк Твен. Там връзката с публиката е непосредствена и по съвсем различен начин усещаш представлението. Имам около тридесетина представления с Дружеството за ненасилие над жените и обиколихме много места, също и домове за деца без родители. На този свят всичко е възможно, стига човек само да поиска. Да седне сериозно и да го направи истински, не само да фантазира. Мисля, че най-хубавото тепърва предстои. Вече имам голям опит, на който мога да се опра. Младостта дава особена летяща енергия, от която мисля, че не съм се лишила. По особен начин поддържам психофизиката си. А пък зрелостта дава една опитност и повече познания. Така че, всяка възраст носи своята красота и съм щастлива, че днес се чувствам толкова жизнена.

Отдали сте целия си живот на театъра, а какво театърът Ви даде на Вас?

Всичко ми даде той. Обикновено обичам да казвам, че първият ми дом е театърът, вторият е библиотеката, а третият - планината. Наистина чувствам театъра като свой роден дом. Още от самото начало във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, във всяка свободна минутка, студентите тичахме, за да отидем на театър. От всичко можехме да научим по нещо, от пиесите, които ни допадаха, както и от тези, които не ни харесваха. Така че, животът ми е театър. А трите ми страсти в живота – театърът, книгите и планината - са взаимно свързани. Така съм научена и за себе си приех да се запознавам с цялото творчество на автора, върху чието произведение създаваме пиеса. По този начин може наистина да се усети атмосферата на представлението, времето, в което е писано, хората, за които е разказвано. Това са моментите, които се отдават за опознаването на един автор от „А“ до „Я“. Книгата наистина е прозорец към света, тя обикновено ме приспива, моя любов е от рождение. В любов към планината пък съм възпитана от баща ми. Той бе голям планинар и ни водеше по Рила и Пирин, още когато сме били на 2-3 годинки. Планината зарежда по един неописуем начин. Катеренето на върха е просто символично. Изкачваш се, но всъщност разтоварваш „кошчето си за боклук“. Това те зарежда по изключителен начин. Ако имам свободно време, дори и за 1-2 часа, гледам да щъкна към зеленото. Планината е моя необходимост, място, на което почивам и се зареждам наново, подготвя ме за следващия автор и новата пиеса.

Как се запалихте по Вашата първа страст – театъра?

Татко и мама имаха голямо отношение към изкуството. Майка ми умееше да пее прекрасно, а пък татко ни беше научил от много малки да ходим веднъж в седмицата на театър и веднъж на опера или оперета. Неделите бяха отделени за разходка в планината. След като завърших средното си образование, не бях веднага приета да уча актьорско майсторство. Тогава конкуренцията бе много голяма, над 2 800 души кандидатстваха в академията. А и беше позволено да се подават документи само в един университет. На следващата година бях твърдо решена, че непременно ще стана студентка. Приеха ме в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалностите „Българска филология“ и „Психология“. Изкарах два семестъра, имах отличен успех. Родителите ми се бяха успокоили, че съм забравила за тази моя мечта, защото не искаха да влизам във ВИТИЗ. Не се притесняваха от ниското заплащане, а просто не им харесваше кухнята на театъра. Известно време баща ми е работил в Младежкия театър и имаше ясна представа за реалността в артистичната среда. След като завърших първи курс в университета, кандидатствах отново „Актьорско майсторство“. Нашите не знаеха, че съм направила втори опит. Майката на най-добрата ми приятелка се беше обадила на моята майка и я беше поздравила за успеха ми и така родителите ми разбраха за начинанието. Имах голямото щастие да попадна в класа на Димитрина Гюрова, Богдан Сърчаджиев и Георги Попов. Това са едни преподаватели, които ни закърмиха с любов към театъра, към изкуството и работата. От тях ми остана тази мисъл, че всичко в изкуството е работа. Тоест може да имаш 1% талант, но без труд нищо не се получава. За всичко трябва да се положи здрава основа, само тогава може да има резултат. Дори и да притежаваш божествен дар от Господ, ако той бъде занемарен и прекарваш времето си по баровете нощем, всичко отива по дяволите.

Снежана Малковска с Продан Димов и Венелин Колев в „Тартюф” от Ж. Б. П. Молиер, реж. Любен Гройс, 1979 г.

Къде бяхте разпределена след завършването си и как се озовахте в Дупница?

Разпределенията тогава бяха в срок до три години. Тогавашният директор на Сливенския драматичен театър „Стефан Киров“, великият Емил Кюстебеков, да бъде жив и здрав,  ни прие като „децата на театъра“. Той дойде да си избере актьори във ВИТИЗ и аз бях една от тях. Тръгнал е от портиер в театъра, след това е преминал през актьорското майсторство и е стигнал до поста на директор. Това е един изключително талантлив, способен, умен човек, който много обича изкуството. Останах в театъра седем години, единственият ни почивен ден бе понеделник. Шест дни в седмицата работехме. В деня, в който се почиваше, всъщност имаше културни мероприятия, в които се включвах винаги. Прибирах се в София само за Коледа и лятото за ваканцията. Правехме по 13 пиеси на сезон, буквално от една пиеса преминавахме на следваща. Имахме непрестанно репетиции, по две на ден, представленията през деня също бяха по два пъти. Играехме с невероятно удоволствие. Четвъртъците бяхме в Сливен, а през останалото време пътувахме в околията. Имахме около 30 човека актьорски състав, а  целият екип беше около 45 души. Но тогава имаше повече средства за изкуството, културата и науката. И днес им се работи на актьорите, но средства липсват, държавата ни обеднява. Та така, останах седем сезона там, но майка ми имаше здравословни проблеми и прецених да съкратя разстоянието, за да й помагам. За следващите седем години се прехвърлих в Кюстендил. Там имах щастието да попадна под ръководството на народния артист Иван Янчев, който бе невероятен театрал, актьор от театър „Българска армия“. С бащинско чувство към нас от негова страна, с невероятна любов и афинитет към всички автори, актьорите имахме много активен период. Той отвори и кафе театър, защото 850-те места в залата трудно се отопляваха зимата. Играехме в бара, което навремето всъщност беше гардероб. Лошото бе, че нямаше нормална вентилация и почти всички 150 зрители пушеха. Беше страшно задимено, а колегите не успявахме да си видим физиономиите. Не съм пушач и ми беше много трудно. В една френска пиеса „Търси се лъжец“ трябваше да се гоним и не можехме да дишаме. След това дойдох в Дупница, попаднах в един уникален колектив, сред хора, които много обичат това, което правят. Опитвахме се да играем по три представления на сезон, като задължително имаше една детска пиеса. Днес едвам събираме средства и за едно представление. Нещата от живота са такива, няма на кого да се сърдим. Всеки един от нас трябва да даде нещо на държавата, за да оцелее. Обикновено се шегувам, че където и да изчезне театърът по света, в България и конкретно в Дупница той винаги ще съществува. Тук хората са необичайно вдъхновени и жадни за изкуство. Това се чувства, когато играеш пред цяла България. Като излезеш на сцената, усещаш едни хора по-студени, други - по-емоционални. Дупнишката публика е неповторима, няма да остане без театър. Никога, нито за миг не съм си помислила, че искам да се преместя. Тук намерих приятели, съмишленици, хора, за които няма работно време, без никаква почивка. Има ли работа, ново представление, всичко друго остава на заден план. Помня, че когато бях на около 5-6 годинки, с моята малка символична раничка, скитахме из планината с баща ми всяко лято за по 20-30 дни из Рила и Пирин. Той ги познаваше като петте си пръста. По време на всяко слизане винаги го питах кога ще ме заведе при хората от слънцето. Това за мен са рилските хора, защото тук всички са усмихнати, а в София и на Витоша хората са намусени. По-големият град носи страшно напрежение и затова исках да виждам усмивките на рилските хора. Когато си в планината, всеки човек те поздравява. Това остава незабравим спомен завинаги. Много странно, когато идвам от София насам с автобус, Рила ми изглежда като опъната на длан, като едно прекрасно пано. Винаги идвам с мисълта, че се прибирам у дома. Даже когато си тръгвам, много се натъжавам. Планината носи атмосфера, дух, вдъхновение, красота, слънце, уникалност, озаряване. За актьорите е необходимо именно такова вдъхновение. Рилските хора са огнени, не могат да бъдат спокойни. Това идва от планината, полъха, духа.

С колеги от ОДТ "Невена Коканова" след представление в Торонто

След толкова много години на сцена, остана ли роля, която бихте искали да изиграете?

Да, но по-скоро роли. Много обичам Чехов, Ибсен, Шекспир, Молиер и затова бих искала да играя отново по техни текстове. Неслучайно играя и по произведение на Марк Твен. Той никога няма да остарее, защото обича човека, има мисъл за неговото оцеляване, нравствена чистота и възможност да култивира търпение, уважение към себе си и околните. Също така са му присъщи любовта към природата, труда, жажда за самоусъвършенстване. Мисля, че тепърва ще бъде преоткриван за сцената и се радвам, че продължавам да го играя.

На кои основни принципи един актьор не трябва да изневерява?

Мисля, че така както лекарите полагат клетва, същото правят и актьорите, след като влязат в театъра. Всеки е длъжен да я съблюдава докато е жив. Именно да остане верен на това, че не трябва да консумира алкохол на сцената. Когато репетира и по време на представление. Публиката те наблюдава от първата секунда, след като поставиш пръстчето си на стъпалото. Положителните и отрицателните ти качества веднага лъсват. Всичко си личи, нищо не може да се скрие. Според мен е важно актьорът да няма нечестно отношение към изкуството и труда. Не е редно да се работи в театър заради парите и славата.

А как си обяснявате силното желание към слава на един актьор? Понякога не го ли отклонява от неговия път?

Известността въобще е нож с две остриета. Няма нищо лошо, даже напротив. Известността води и публика, стига само да не се самозабрави този човек. Не бива това да е основната му движеща сила и да остане да лежи единствено на тази полоса, тогава ще бъде загубен. Когато го поеме славата и в един момент стигне върха ще си каже: „аз съм цар“, но  в следващия момент без продължителни усилия, вероятно ще пропадне. Тоест трябва да даде още повече от себе си, за да гради нагоре. Желанието да бъдеш креативен, да бъдеш успеваем, да отстояваш себе си, да имаш свое верую, да защитаваш позициите си, да бъдеш активен и борбен, жизнен и енергичен, това дава сцена. Тя калява и възпитава по невероятен начин. Колкото повече удари поемаш, толкова повече ще научиш. Аз приветствам тази посока на развитие, за да се култивира човек и да става професионалист. Не казвам, че старанието на тези хора е насочено толкова към известността, колкото към това да открият и да бъдат себе си. Ако се свиеш в черупката си, не можеш да покажеш на какво си способен и колко талант ти е даден от Всевищния. Изкуството е жестока борба, а борбата е удоволствие.

Защо киното не успя да Ви изкуши?

Интересен въпрос. Аз мисля, че в театъра човек има възможност да развива и доизгражда качествата си. Докато киното е само едно поле, на което да докажеш това, което си сътворил. Освен това точно в годините, в които завършвах, киноцентърът бе закрит. Все по-малко кино продукции се правят днес, което е ограбване за актьора. Всички ние искаме и имаме желание да се включваме, но това не зависи само от нас, просто е една политика. Законът за спонсорствата, който на запад е гласуван и големите предприятия имат възможността да си плащат данъците, помагат на изкуството, културата и науката, у нас така и не се гласува. В крайна сметка си останахме между чука и наковалнята. За най-голямо съжаление българският творец се намира на последния уровен. Не смятам, че го заслужава, не така трябва да се развиват нещата.

Действително актьорите получават едни от най-ниските заплати. Смятате ли, че в близките години държавата ще осъзнае необходимостта от развитие на културата и изкуството?

Мился, че тепърва трябва да се преразгледа тази гледна точка за разпределение на благата. Не го казвам обидена, защото оцеляването на България е най-важно. Не смятам, че труда на чистачката е по-малко значим. Просто процеса по създаване на театър и кино е много сложен и всеки, който се занимава с творчество, наука и изкуство би трябвало да бъде оценен по друг начин. Никога няма да забравя как преди години бяхме поканени на спектакъл в Благоевград. Бяхме седнали на пети или шести ред. Там Николай Кимчев, лека му пръст, бе директор. Когато свърши спектакълът, за мое най-голямо учудване, един човек на около 55 години, който седеше на последния ред, направи нещо странно. След приключването на пиесата, той не тръгна да излиза по традиционния начин от залата. Излезе като в цирк или стадион, прескочи седалките през редовете. Никога няма да забравя погледа и усещането на децата, които седяха на по-предни редове. Те може и да са били за първи път на театър, но знаеха как да се държат. А този човек сигурно не беше влизал  никога и то на тази възраст. Не дай си Боже, да започне публиката да свири с пръсти и да започне да прескача редовете като маймуни. Ако вървим в такава посока и актьорският труд не бива оценяван, не знам какво ни очаква. Театърът е възпитание, училище. Ако децата не видят спектакли като малки, ще станат като този човек, който ще се държи като простак. За съжаление, ако ние ограбваме децата от присъствие в театъра, нататък ни чака жестоко бъдеще. Тези деца, които тръгват с наркотиците от малки и не влизат в театър, никога няма да имат тази култура и възпитание, което е нужно да притежават. Азбуката се учи, не от „я“, а от „а“. Уви, в жестоко време живеем. Но ако политиците не осъзнаят, че без изкуство няма бъдеще в България, наистина, не зная... Нещата могат да тръгнат много катастрофално надолу. Много бих искала всичко да се промени. Наскоро четох история за едно младо момиче, което винаги е желало да стане учителка. Сега завършва последна година в университет, но твърди че няма да се развива като преподавател. Причината е, че заплащането е унизително и тя не смята да се примири. Допълва, че мечтата й може да се трансформира, но не може да живее по този начин. Аз абсолютно се съгласявам с нея. Принадлежа на едно поколение, което никога не се научи да казва преди ангажимент, че трябва да му се заплати труда. Смятах този маниер за циничен, но уважавам младото поколение, което цени труда си днес и отствоява позиициите си. Това е техният труд, хората влагат сърце, душа, нерви, умора, ум в своите проекти, а насреща получават неуважение, подигравка и т.н. Бих искала нещата да си дойдат на мястото в тази държава, но кога ще се случи това, не знам. По рождение съм оптимист, закърмена съм с тази идея и смятам, че тепърва най-хубавото предстои. Убедена съм, че ако всички се хванем за ръце и се стараем, ще успеем. Би трябвало, но за съжаление не е така. И заплатата на актьора е унижение и подигравка. Да, той не работи в театъра за парите. Той е там, защото обожава това, което прави и не си представя живота без изкуство. Но нали и той трябва да се облече и обуе, да изглежда добре, да има някакво самочувствие.

В София театралните салони са пълни, но това не винаги е така в провинциалните. Сякаш наистина познатите лица успяват да привлекат публика. Какво би могло да се промени?

Според мен пълният салон не е добра публика. Всяка публика заслужава своето представление. Ако има трима или четирима души в салона, които са жадни за спектакъл, нищо друго няма значение. Актьорът трябва да може да играе дори и само за един единствен човек. Усещаш тази жажда на публиката, това ти пълни душата и ти се раздаваш. И обратната страна е възможна, един салон да е пълен, но с хора, които задремват, ученици, които бърборят и няма никакъв интерес към сцената. Пълнотата не е гаранция, интересът е водещ според мен. Що се отнася до имената, които дърпат публика, вярно че е така. Не мисля, че има нещо лошо, просто ситуацията е такава. По отношение на промяната, с времето ще надраснем това положение, но има логика, когато човек е направил добра пътека, да привлича повече публика. Млади колеги, които имат богато участие в киното обаче, след като стъпят на сцена, не успяват да си развиват ролите. Мисълта им е насочена в киното, ролите им в театъра увисват или публиката не може да разбере какво казват. Понякога актьорите не се грижат за словото си, което е пагубно. Театърът го изкисква, защото публиката си е платила билет, за да чуе. Ако тя не успее да го направи, започва да разпитва останалите за какво иде реч и театърът се превръща в една говорилня и накрая спектакълът пропада. Ако не достигнеш до публиката със словото си, нищо не си направил. Обикновено в киното не се обръща толкова сериозно внимание на говора и когато някой стъпи на сцената, нищо не може да му се разбере. Така се губи връзката с публиката.

Според Вас нужна ли е генерална промяна по отношение на развитието на българския театър?

Всички млади хора идват с много вдъхновение и жажда за работа, но за съжаление няма достатъчно театри, в които да работят. Действащите театри в България са около 15. Всеки сезон излизат над 100 човека актьори. Бих казала, че старото статукво с 55-те театри в страната, без открита сцена, е по-мъдрото решение. Защото младите също искат и заслужават да работят. Жестоко е, че няма къде да отидат, било то и в друга държава. Актьорът не притежава нужното слово и дори английският му да бъде майчин, не може да стъпи на друга сцена, няма да го допуснат. Той може единствено тук да докаже какво умее и в този смисъл, защо академиите бълват толкова много студенти? Това е наистина убийствено. Няма мобилна кино продукция в България, няма театри и актьорите стават манекени, започват да се занимават с други професии. Защо първоначално са образовани в това изкуство? Това е една голяма недомислица на държавата и трябва в тази посока да се положат големи усилия. Старата система бе наистина успешна. Сега пък ще изкочи въпросът с резпределенията, ако те наистина са проблем и не могат отново да се въведат, добре. И това ще се преобрази, но поне да има къде да се работи. Ако професията не им изнася на някои колеги, нека се откажат. В другите професии, за лекари, инженери има работа в чужбина, за актьора - не. Откритите сцени дават някаква въможност, но не е достатъчно. Държавните театри даваха почва за реализация. Един актьор ще се изяви в някой друг спектакъл в кафе театър, но след това какво ще прави? Имам чувството, че в тези академии се работи, за да си получават преподавателите заплатите. Навремето имаше само един ВИТИЗ, а днес са десетки подобните формации. Преди години имаше театър във всеки окръжен град. Правеха се по 13-14 премиери на сезон, а сега до две максимум. Да, няма средства, но ако по някакъв начин тези общини си върнат театрите, младите актьори ще имат покритие и ще опитат да практикуват професията. А пък късометражните филмчета, макар и чуждестранни също са само за момента. Аз много се радвам, че на моето място идва нов човек, но за останалите млади актьори е трагедия.

Вече десет години ръководите театрална школа, разкажете повече за нея, как бе сформирана?

По това време Душко Добрев беше директор и веднъж, докато репетирахме, дойдоха родителите на една ученичка. Казаха ни, че дъщеря им много иска да се занимава с театър. Душко се обърна към колектива и ни отвърна, че пари няма, попита дали някой иска да работи безплатно. И така аз казах, че ще работя с децата. Бяха много малки, първите вече завършиха гимназия. Записаха да учат невероятни професии, възхищавам им се. Ети записа „Информатика и математика“ в Кьолн, Александра учи „Журналистика“ в Англия, Рени пък е в юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. В интерес на истината всички могат да бъдат великолепни актьори. Конкретно за тези професии пък, които са избрали, могат да използват актьорското майсторство, ораторското изкуство е много ценно и способността да воюват, която са развили. Ще имат повече възможности от другите, защото са се научили на борба.  

С децата от театралната школа

Съветвате ли ги да продължават да се развиват в това изкуство?

Никога не съветвам децата да запишат актьрско майсторство, защото истината е, че няма какво да правят след като завършат. Къде ще работят, как ще се доказват, с каква заплата ще се хранят? Думи нямам. Когато Георги Начов от школата дойде и ми каза, че категорично е взел решението да става актьор и мило и драго дава, за да стане студент в НАТФИЗ, аз му казах, че ще му помагам разбира се. Всеки сам решава за себе си. Мисля, че причината повечето да се насочват към други професии е проблемът със средствата. Къде са 400 лева, а къде 2000 лева? Даже деца, които вече са 11 и 12 клас, които са искали да стават актьори си променят решенията. Това е страшен, жесток труд, изравняващ се с този на летците и миньорите. С какво се отплаща насреща? С нищо! Много е неблагодарен, ръкопляскането е само един миг от работата. Ние, които сме в театъра, сме горе на сцената заради хората, за това да им пълним сърцата. Който обаче е стоял само заради парите, отдавна е напуснал.

Имало ли е моменти, в които сте желали да зачеркнете с линия всичко и да се откажете от професията си на актриса?

Да, определено е имало такива моменти. Но съм благодарна за това, защото точно в тези моменти съм имала възможност за нови отскоци и ново израстване. Аз ги приемам като свои уроци, точно те ме открехнаха в нови врати. Благодаря искрено на всеки удар и всяко предизвикателство.

Остана ли незададен въпрос?

Да, но вие в самото начало го зачекнахте. Става дума за това, което успя да ми даде театъра. Той дава изключително много. Така изпълва и душата и сърцето. Той е храм, една реликва. Когато репетираш, когато си на сцена и играеш, усещаш духа и радостта на публиката, виждаш усмивките, възхищение или възмущение. Каквото и да е, самото им включване в процеса ме прави много щастлива и възнаградена за всичко. Това, което ти си дал се възвръща стократно. Подобно усещане не може да се сравни с нищо друго. То е едно забогатяване, което е духовно, истинско и стойностно.