В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война поетът е обикновен войник (редник) в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт, където престоява около осем месеца. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г., около 10 часа сутринта в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия, Северна Гърция), на 29 години и 6 месеца. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир Хисар (или Валовища, днес Сидирокастро).

Димчо Дебелянов на фронта. Правият вляво с брадата и цигарата. Снимка: Fakel.bg

През Първата световна война 22-ри пехотен тракийски полк, в който служи Димчо Дебелянов, е в състава на 2-ра бригада от Седма рилска дивизия. Ето защо поетът другарува с много дупничани. Сред тях са д-р Христо Паламарев (1892-1974г.) и Димитър Мирков (1888-1963г.), чиито спомени са публикувани в книгата „Слава вам, дупнишки геори! (1912 – 1918)“ на Тихомир Меджидиев.

От изданието научаваме, че Димитър Мирков - учител, творец и боец, поставя под съмнение истиността на твърдението, че именно тленните останки на Дебелянов са били пренесени през 1931 г. от Демир Хисар в Копривщица. Като боен другар и близък приятел на поета Мирков присъствал на неговото погребение в Демир Хисар. „През 1931 г., когато комисията от литературни творци Д. Подвързачов, Г. Райчев, Г. Михайлов и Ст. Ханджиев извадили костите и ги пренесли в Копривщица, Димитър В. Мирков разбрал от обясненията, че не е разкопан точно гроба на Димчо Дебелянов. Останал много разочарован до края на живота си – скромността му не позволявала при тези големи литературни творци да оспори или разкрие, според него, истината. Тогава в Демирхисар са живели преселници от Мелник, а селата били чисто български. В черквата ( „Св. Богородица – бел. ред.) преди Димчо Дебелянов нямало друго погребение на военен. След него вече имало и други погребани. 10 години след погребението гърците не са били благосклонни да се рови из тяхната територия. Ако това е истина, все пак е донесена земя от тази, сред която е погребан любимият на всички Димчо Дебелянов“, пише в книгата си Тихомир Меджидиев, който се позовава на информация от Васил Мирчев – син на Димитър Мирчев.

  16 април 1917 г., село Купа Тополка. Новата година е отминала заедно с шест месеца от гибелта на кап. Димчо Дебелянов. Той вече не е между своите колеги ротни и взводни командири. Вляво - негов приятел, ротен командир, дупничанинът Димитър Шерденкьов. Малка почивка след боевете при Ерни-кьой (2 март - 15 юли 1917 г.). Снимката е от книгата "Слава вам, дупнишки герои" на Тихомир Меджидиев. 

Според историци обаче този факт е твърде спорен, тъй като в делегацията, участваща в пренасянето на тленните останки, е участвал и братът на поета - Илия Дебелянов. Именно той след разкопаването на гроба идентифицира тленните останки на Димчо Дебелянов.

   10 февруари 1917 г.,  Демихисарско. Офицери и другари от 22 п. полк на кап. Димчо Дебелянов. В средата - местния свещеник, а в дясно - полковия. Снимката е от книгата "Слава вам, дупнишки герои" на Тихомир Меджидиев. 

В книгата си „Слава вам, дупнишки геори! (1912 – 1918)“ Тихомир Меджидиев помества и спомените на дупничанина д-р Христо Паламарев, които за първи път са публикувани във в. „Светлина“, 2 септември 1934 г.  Статията заслужава да бъде прочетена и днес, затова „Камертон“ я препечатва от книгата на Т. Меджидиев:

Дупница, 14. п.Макенодски полк и Димчо Дебелянов    

-  Видиш ли тоя с брадата, колко пъти съм ти казвал да не му даваш нищо, преди предварително да си е платил! Той е голям поет, но е безпаричен!

-  Колко ти струва? – и бръкна Йосиф Минчев, някогашният прочут управител на бирария „Батенберг“, в джоба си, извади пари и заплати точно консумираното на келнера.

Това беше през 1912 г., оная славна година за българския народ, през която всичко беше тръгнало в устрем за победи и освобождение. И Димчо Дебелянов потърсил частта си. Някой му казал, че трябва да се яви в 14-ти Пехотен Македонски полк към Седма Рилска дивизия в гр. Дупница. Тръгнал, за да бъде верен син на Родината си. Отидохме заедно в казармата. Потърсиха името му по списъците и като не го намериха никъде, запитаха го служил ли е.

Чак тогава се разбра, че той още не бил отслужил военната си служба!

Напуснахме двамата казармата и пътем из града той ми каза:

-          Я ела с мене до София да се разведрим. Ще прекараме другарски някой ден.

Речено, сторено.

Беше през месец октомври, през ониая тихи, слънчеви дни, когато на душата й е някак си особено леко, като че ли след прекарана буря.

Тръгнахме пеша за София с 35 стотинки в джоба за двамата. Унесени в приказки, ние не усетихме как бяхме оставили камъка, отбелязващ 20 км зад нас. Там, на шосето откъм с. Дрен, излезе срещу ни млада жена. Тя беше облечена спретнато и празнично в нашенска носия. Запитахме я откъде идва и накъде отива. Тя ни отговори, че е от с. Червен брег и е тръгнала да търси мъжа си. Дочула, че бил с полка си някъде оттатък Радомир.

-          Искам да го вида, дожаля ми. Да се поразговорим и да му кажа много здраве от децата и тате и мама…

За сърцето, поетичната фантазия и гения на Димчо Дебелянов тая невинна изповед на младата жена беше достатъчна, за да развихри той творчеството си в една никога нечута и неписана балада за вечния копнеж... „Видиш ли я, тя е тръгнала по него, а той в  нощен унес я очаква“.

Захласнат и онемял, аз само го слушах. Той редеше стих след стих, пламнал в екстаз. И когато стигнахме върха Голо бърдо, той сря, обърна се към слънцето, вдигна възбог ръце и продължи:

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

———————————-

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Това не бяха същите тия слова, но те също тъй звучаха. Уви, аз бях много мъничък, за да се досетя и поне отчасти да запиша изреченото. То се разнесе по ефира и отлетя по невидимия свят. Но всякога, когато препрочитам горната елегия, аз все го виждам с разперени като крила ръце и със светналите като жарава очи.

Той спря. Безмълвни, ние продължихме пътя си към София. Край извора зад Голо бърдо (при с. Друган) се освежихме и забъбрихме отново за минали и нови времена, за стари и вечни теглила. На Княжево не се качихме на трамвай, а продължихме пеша. Не искахме да намалим съкровището си.

В София аз видях що е той за другарите си по съдба. Налепиха се около нас мнозина. Центърът беше Димчо. Той им разказвае за Дупница, за смешно прекараната нощ в казрмата и за войнишката чорба, без да е войник, и за случайната интересна среща с младата жена на шосето. Но нищо повече. Той даже намек не направи за настроението си по Голо бърдо и за отлетялата безвъзвратно поема по вечния копнеж. Като че ли нищо особено не бе станало.

Колко мощен е бил талантът на Димчо Дебелянов и как е разпилявал той творчеството си!  Тук, през тия няколко часа, прекарани с него, разбрах и нещо друго: колко малцина го искрено обичат и разбират и как той чезне в смут от една страшна борба на вечна немотия.

Обзе ме мъка, когато „близки другари“ използваха безсрамно добродушието и сърдечността му и го оставяха сам да се черви пред келнери и кръчмари… Но, мисля си, ако не бяха тия часове на блясък и унижение, на глад и бездомничество, щяхме ли да чуем „Черна песен“:

Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Той жадуваше за светлина. Доброта излъчваха неговата усмивка и поглед. Той копнееше по светлата струя на живота.

За жалост, той изживя живота си в мрак, непрекъсната нищета и страдание. Страшна мъка разкъсваше нежността му. В тая борба и в това раздвоение той раздаде себе си на нас и изгоря.

Но ние, що му дадохме и с какво сгряхме изстрадалата душа?

Това беше разбрал и бай Йосиф Минчев и затова не остави да се позори името на големия български поет през оная октомврийска нощ. Понякога и малките душици имат повече  сърце, отколкото избраниците.

Със съдействието на НЧ "Ген. Георги Тодоров", гр. Дупница