Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 година в град Прилеп, Македония. Расте в семейството на майстор железар и ковач. Негов брат е революционерът от ВМОРО Георги Талев. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Изучава и завършва българска филология в Софийския университет през 1925 г. 

През 1927 е привлечен като коректор във в. „Македония“.През 1929г. поема поста редактор, а  на следващата година става главен редактор. Димитър Талев става сътрудник към вестник „Зора” - най-авторитетният вестник по това време, вестникът на интелигенцията.

Обявен е за националист и е изключен от Съюза на българските писатели.

През октомври 1944г.  е арестуван без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор ,след това е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол . През октомври 1947г. Талев отново е арестуван . Здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това той е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (1948). Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците/анархиста Христо Колев Йорданов-големия/.  След 1948г. семейството му е изселено от София в Луковит.

В края на 50-те и началото на 60-те години Талев е реабилитиран напълно.Той се посвещава на свободна писателска практика. Преодоляно е и враждебното отношение от страна на властта. Талев е отличен със званията „Заслужил деятел на културата”, „Народен деятел на културата”, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е дори за народен представител в V-то (31-то) Народно събрание през 1966 г.  Умира на 20 октомври 1966 г. в София.

По повод 120 години от рождението на изтъкнатия български писател и публицист Димитър Талев публикуваме неговото есе „Български национализъм“. Есето е поместено в сборника „Неиздавани страници“, издаден през 2009 г. от „Литературен форум“ под редакцията на Марин Георгиев.

БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ

В прекия смисъл на думата национализмът има нещо, което е общо за всички народи по света. Но доколкото национализмът е чувство, мисъл, обединителна сила, стремеж към общ идеал, към обща цел и пр., между национализма на отделните народи има разлика. В това всеобщо понятие всеки народ за себе си влага отсенки и дори смисъл според своите душевни разположения, нравствени качества, раса, темперамент, историческа съдба, политическо положение, културно равнище. Следователно и българският национализъм не е като национализма на други, по-близки и по-далечни народи – по-особен е, български.

Как е било в старо време, когато се е образувала българската народност, то е малко по-друг въпрос, който може да бъде предмет на историческо изследване. В сегашния български национализъм има някои съществени елементи и от онова далечно време – и сега още славянската и прабългарската кръв в нашите жили не се е смесила напълно в нова, българска кръв. Сегашният български национализъм се е породил като съзнание и чувство в същия момент, в който започва и нашето национално възраждане. И редом с неговата чисто българска основа той носи белега на историческия момент, в него са се отразили чужди влияния, които са намерили благоприятна или сродна почва в душата на българина. За някои от тия влияния не дължим никому благодарност.

Ако трябва с една дума да определим характерната същност на българския национализъм, можем веднага, без всякакво колебание да изречем думата свобода. И после също тъй веднага можем да прибавим: български национализъм, това е непрекъснат устрем към национално обединение, духовно и политическо. От някое време насам към тия предимно духовни, нравствени елементи се прибавя и друг, материален, но той все си остава чужд, второстепенен към общата, предимно духовна същност на българския национализъм.

Една света дума бе написана на знамената, под които загинаха стотици хиляди най-достойни български синове през време на въстанията и войните, откакто народът български се роди за нов живот, една свята дума и тя самата знаме: свобода! Никога през тия въстания и войни българското оръжие не бе дигнато за чужда земя, за чужди блага, за чужда кръв. Нашият народ винаги е наричал своята национална кауза българска правда и към другите народи той е бил винаги справедлив. Позната е българската търпимост спрямо чужденците, а има страни и по-културни от нашата, дето думата чужденец се произнася с презрение. Българската пък търпимост към чужденците, към чуждите елементи между нас, често пъти стига до мекушавост.

Видимото въплъщение на национализма е, на първо място, националната държава, нейната уредба и в това отношение блянът, идеалът на всеки български родолюбец е една държава на реда, законността, справедливостта, на всестранния напредък, благоденствието и свободата, държава силна и обединяваща всички българи. Тъкмо за такава българска държава са се борили нашите народни ратници преди освобождението на сегашна България, тъкмо такава е представата за българското царство на всички българи, които живеят вън от нейните граници и тъкмо към създаването на такава държава се стремят всички истински български родолюбци.

В българския национализъм може да намери широк простор и най-свободолюбивият дух, може да намери широко поле за работа всяка творческа воля и всеки борец за свобода, за правда, за повече радост на земята.

В. „Зора“, 23 юли 1940 г.