Вече познавате дупнишката публика, какви са Вашите впечатления от нея?

Да, много добре съм запознат с дупнишката публика, често съм играл на местната театрална сцена. Дупничани са много топли хора, много сърдечни и е голямо удоволствие да играя пред тази публика. Доста от колегите в Дупница са ми приятели също.

Къде се крие ключът за успешната постановка, каквато несъмнено е и „Смях в залата“? Коя е причината да се задържи толкова дълго на сцена, вече шест години?

Няколко са причините да се задържи една постановка толкова дълго, но не мога да ги степенувам по важност. Текстът е от изключително значение, хората, с които работя, както и начинът, по който се пресъздава играта на сцена. Когато нещо се прави със сърце, хората, които гледат отдолу, го усещат и оценяват винаги. Независимо дали се играе комедия, драма или друг жанр, хората просто го разбират.

Как се подготвяте за постановка, в която сте едновременно и актьор и режисьор, по-сложно ли е?

Малко е шизофренично и неприятно за колегите, защото дълго време след като сме се качили на сцената, аз продължавам да ги гледам с режисьорски очи, а не да им партнирам както трябва. Но когато вече всичко се нареди идеално, и аз продължавам да бъда само актьор. Представлението „Смях в залата“ вече сме го изиграли 150 пъти и няма как да не усещам разликата. Хвърлям адски много усилия да помагам на колегите да си свършат добре работата и заради това понякога страда моята работа като актьор. За мен обаче е по-важно те да бъдат максимално добри.

Как дойде режисурата във Вашия професионален път?

Наистина не знам. Сякаш в един момент започна да ми омръзва да сбъдвам мечтите само на други хора. В тази професия исках аз да сбъдвам собствените си мечти, защото смятам, че имам какво да кажа чрез режисурата. Според мен това е нормалния път за тези, които са отдадени изцяло на актьорската професия. Неминуемо те преминават от другата страна в един момент, така ми се струва.

Харесва ли Ви образа на секссимвол и „лошото момче“, който Ви бе наложен? Пречи ли Ви и остава ли нещо скрито под повърхността? Искате ли да го промените?

Не, аз не искам да променям нищо. Не се боря срещу наложения ми образ, защото така или иначе той вече е създаден. Вижте, хората много често свързват актьора с някои от силните му роли. Някак си не успяват да разграничат, че всъщност в живота, човек е много по-различен от образа, който е изиграл като актьор във филм или театрално представление. Предполагам, че за мен се изгради подобен имидж заради външния ми вид и заради това, че цял живот съм се занимавал със спорт. По всяка вероятност това е причината. Всъщност аз съм един много забавен човек и ако гледате „Смях в залата“ ще го усетите и вие.

Как успявате да съхраните личното си пространство и личния живот? Въобще как се справяте с известността и медийното внимание?

По принцип аз не обръщам никакво внимание на медиите. Много отдавна съм си дал сметка обаче, че ако един актьор иска да бъде с успешна кариера, това е неизбежното зло. Който го е страх от мечка, да не влиза в гората, нали така? На мен въобще не ми дреме какво пишат жълтите вестници и медии. Всъщност сериозните медии много помагат за нашата работа, за да може това, което създаваме да достигне до максимален брой хора. Това пък е нашата цел - да дойдат повече хора да ни гледат, това е една взаимнозависима симбиоза. Така, както ние имаме нужда от тях, така и те имат нужда от нас.

Ако някой режисьор реши да създаде филм за Вашия живот, кой бихте искали да изиграе Вас, независимо дали е българин или чужденец?

О, това е сложно, но да предположим че се случи наистина, хората, които бих искал да се превъплътят в мен ще бъдат доста по-възрастни. Изключително много харесвам Шон Пен и Гари Олдман. Някои от легендите вече си отидоха като Марлон Брандо, но наистина бих искал Шон Пен да изиграе мен, това ще бъде много смешно.

Какъв щеше да бъде Асен Блатечки, ако не бе станал актьор и режисьор?

Не знам, сигурно щях да стана треньор по карате или пък художник, едно от двете.

Кое е най-странното нещо, което почитател е правил за Вас?

Какви ли не странни неща са се случвали. Получавал съм колети в пощата до поискване, но не съм искал да ги отварям, защото не се знае какво може да има вътре. Странно е да получаваш от непознати хора колети.

Вие сте се снимали в чуждестранни нискобюджетни проекти, но Ваши колеги отказват такива ангажименти, тъй като го смятат за непрестижно. Как възприемате това?

Често казано, това си е тяхно мнение. Аз пък се научих да снимам кино заради американските нискобюджетни филми, които се правят в България. Ако не бяха те, сигурно нямаше досега да съм заснел и един филм. Нямаше да се науча да снимам и нямаше да ме канят в български продукции. След като завърших ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“,  положението в държавата бе много зле - снимаха се по три филма годишно. Аз не знам кои са тези колеги, които са го казвали. Снимал съм с почти всички актьори в гилдията и то с най-добрите в професията и то точно в американски филми. Вече не изпитвам нужда да участвам в тези продукции, защото имам достатъчно допълнителна работа, но те ми дадоха много.

Какви са разликите в работата, в похватите между чуждестранните и българските продукции? Как може кино индустрията да бъде по-продуктивна според Вас в България?

Разликите наистина са много. Американците, италианците, французите, немците са успели да превърнат киното в занаят. Те наистина знаят как да се заснеме един филм, всичко е стриктно, работи се от толкова до толкова часа, един материал се обработва по определен начин, всичко е подредено, точно и ясно. При нас работата е много разпиляна, губи се много време, снима се по-бавно. Измислят се допълнителни части на терен. Това е основната разлика. Ако условията в България бяха по-различни и имаше голям пазар и ако от един филм можеха да се спечелят 100 000 000 долара, положението нямаше да бъде същото. Истината е, че в България и най-успешният филм не може да изкара достатъчно, за да възвърнат парите от бюджета. Иначе по начина, по който се работи и похватите не са различни. Имал съм щастието да срещна големи световни имена, както и големи български кинаджии, но не виждам разлика.

Вие как финансирате своите продукции?

Търся всякакви варианти. За филмите в България въобще не стига финансирането, не само от държавата или чрез партньорство с национални телевизии, ами и от Националния филмов център, продуктово позициониране. Всеки, който се опитва да снима филми е нужно да намери начин да вземе пари от всички възможни места, за да си запълни бюджета.

Миналата година 30 дейци на българското кино излязоха с отворено писмо до министъра на културата Боил Банов. Те настояха държавата да подкрепя с по-малки суми по-голям брой обещаващи нискобюджетни проекти. Каква е вашата позиция?

Аз подкрепям своите колеги, въпреки че не съм съгласен с тях. На противоположното мнение съм, защото, пак казвам, киното е наистина скъпо занимание. Дали и зрителите си дават сметка колко голям екип стои зад един филм, освен актьорите, режисьорите и сценаристите? Освен тях има още сто човека, без които киното е почти невъзможно да се случи. Тези хора заемат всякакви длъжности и без тяхната работа един филм не може да се създаде, така че да изглежда накрая в добър вид. Това няма как да се случи. Иначе аз разбирам колегите какво желаят и затова казвам, че ги подкрепям. Но те смятат, че могат да заснемат филм за 100 000 лева, което на мен ми се струва абсурдно. Все пак заставам зад тях. Щом казват, че могат да го направят, вярвам им. Аз лично не бих могъл.

Трябва ли артистът да се съобразява винаги с вкуса на публиката?

Не, естествено, че не бива да се съобразява. Нашата работа на първо място е да задаваме на хората въпроси, тоест след като изгледат определено представление, това да ги подтикне да размишляват. Да ги накараме да мислят и да чувстват. Аз смятам, че в никакъв случай не бива да се обслужват най-низките страсти на публиката. Най-лесното е да излизаме полуголи на сцената и да правим сексуални смешки или това, което се харесва на определена публика - просташкия и дебелашкия хумор. Мен лично това не ме засяга, за себе си съм длъжен да възпитавам определен вкус. Аз го правя по своя собствен начин като създавам постановки, които на мен ми харесват. Ако публиката ги одобрява, значи съм си свършил работата.

А публиката не се ли подценява понякога?

Да, за съжаление, доста се подценява. Много пъти съм спорил с режисьори на тази тема. Понякога публиката се подценява, защото често тя е доста светната и чувствителна. Хората имат достъп до абсолютно всичко, могат да видят каквото си пожелаят. Всеки влиза в интернет и може да гледа последните постановки на Бродуей или да следи новите американски филми. Публиката по никакъв начин не бива да се подценява.

Какво е състоянието на българския театър? Кои са най-големите затруднения, пред които е изправена гилдията?

Не знам дали гилдията е изправена пред някакви конкретни пречки всъщност. Може би всичко, което е свързано с трудностите в тази държава в момента. Ние актьорите не сме по-различни с нищо от останалите хора. По принцип театърът и киното са скъпи занимания. Хайде, театърът не толкова, въпреки че са необходими средства за целия работен процес - декори, наеми, костюми и пр. Театърът иначе се развива добре, защото в нашата гилдия има талантливи и кадърни хора. Аз не мога да кажа, че нещо определено пречи. В киното е същата ситуация, развива се в правилната посока. Последната година на „София филм фест“  имаше над двадесет филма, заснети само за дванадесет месеца. Това е почти толкова, колкото се снимаше в предишния политически режим, когато държавата изцяло финансираше киното.

Бихте ли дали главна роля във Ваш проект на актьор, който не е завършил театрална академия? Доколко образованието е важно за актьорската и режисьорската професия според Вас?

Никога! Изключително важно е образованието и за актьорите, и за режисьорите. Може би, ако един актьор се е доказал много в своята професия и аз мога да разчитам на него, ще му дам главна роля. Не ме разбирайте погрешно, мен не ме интересува неговата диплома, дали я има или не, както и от коя академия е получена. Мен ме интересува актьорът да бъде добър в своя занаят, защото това действително е занаят. В този смисъл обучението е много важно, независимо дали друг актьор е обучил конкретния човек или е завършил специалността. Ако той е научен, разбира се, че ще го взема. Но човек от улицата никога няма да играе главна роля в театър. В киното мога да го позволя, защото там режисьорът може да направи чудеса с всеки човек за един филм. Ще го използвам като натуршчик и дори може да получи актьорска награда накрая. В следващия филм със сигурност този човек ще се издъни. Това е професия. Вие не бихте се доверили на човек, който не е завършил медицина, за да ви направи операция на коляното, нали?

В Дупница има театрална школа и много млади хора са избрали да кандидатстват за актьори. Ще им дадете ли съвети за това как се става успешен актьор, въобще има ли рецепта наистина?

Това е чудесно, че са избрали тази професия. Моят колега Иван Бърнев, с който завършихме един клас предложи в НАТФИЗ да се направи пети кръг за кандидатстване. Според него по този начин наистина ще се разбере кой става за артист. Той си представя петия кръг по следния начин - всички хора, които са одобрени, да бъдат затворени в една стая и в продължение на една седмица трябва да стоят гладни и жадни. Другата седмица ги държат на плюс 40 градуса, после на  минус 40 градуса, като на стената има малка дупка, от която всеки, който не издържи, може да излезе. Последният, който е успял да се справи с изпитанието, може да стане артист. Тази професия е такава, изключително е забавна и сигурно е най-приятната и интересна на света. Обаче е и много тежка, изисква сериозни лишения в личния живот. Когато си на снимки за дълъг период от време някъде далеч, не можеш да си видиш децата и семейството. Много е трудно сутрин да си на една репетиция от 09:00 до 13:00 часа, после от 13:30 до 16:30 на слеващата и вечерта да играеш представление, и това да се случва всеки ден. Това е рецептата, да си издържлив и да имаш неугасващо желание.

В едно интервю казвате, че човек на определена възраст е добре да има сериозна професия, каквато не е актьорската. Стори ми се, че го казвате с апатия. Така ли е?

Казвам точно това, обаче с чувство за хумор, не с апатия. Ако човек наистина се замисли за актьорската професия, било то по-млад или по-възрастен, ще каже, че най-голямото му щастие е да гледа как други хора му се радват и му ръкопляскат. Ами да, това е доста несеризоно. Всъщност ние сме щастливци, защото можем до последно да играем всякакви роли и да получаваме пари за това.

И хората да продължават да Ви обичат?

Да, това е голямата екстра на професията.

Мислите ли за бъдещето, правите ли предварителни планове? Ако е така, бихте ли споделили някои от тях с нашите читатели?

Ще споделя, правя си планове за бъдещето. В неделя премина премиерата на „Вечеря с приятели“ в театър „Сълза и смях“, където съм само актьор, а режисьор е проф. Ивайло Христов. Репетирам едновременно две неща - едната пиеса е с тези хубавци - Калин Врачански и Стефан Иванов, които през цялото време в момента са с нас в гримьорната по време на това интервю. Другите колеги са Биляна Маркова и Невена Бозукова. Пиесата се казва „Горещо“ и това ще бъде сигурно най-смешното представление на театралната сцена следващия сезон. Така ми се струва, натам вървят нещата. „Горещо“ ще излезе тази есен.