Г-н Волев, разкажете ни какво Ви свързва с Дупница и споменавате ли нашия град във Вашата автобиографична книга?

Да, Дупница действително се споменава. Връзката идва оттам, че баща ми работеше в града за известно време. Покрай него и аз съм живял тук - първо три години, а по-късно – още две. Първото ми пребиваване бе преди да започна гимназия и след това отново в средното училище. Един от най-добрите ми приятели е от Дупница - Чавдар Милушев. В паметта ми са се съхранили много случки от детството ми в града – любовни трепети и проблеми с училището, защото бях много слаб ученик. Преди да дойдат мадамите, с Чавдар крадяхме овошки от дворовете. Ловяхме риба с голи ръце и си правехме разходки до Самоковището. Помня, че хванах първата риба с пръчка, когато бях на излет в Рила с баща ми. Неописуемо е – като първата целувка, първото гадже. Чавдар бе страхотен певец и всички момичета бяха негови. Доста се съревновавахме в тази област, не можех да го догоня. Той беше цар в свалянето на гаджета, пееше в хора на Базовото училище и изпълняваше главната роля в оперета. Помогна ми да вляза в хора, а аз не можех да изпея нито една нота правилно. До, ре, ми... – бездарно и невярно. Но много исках да пея, за да бъда по-близо до момичетата, иначе бях аутсайдер. И до днес ме е яд, че Чавдар не стана певец, но вероятно човешките пътища са предначертани предварително. Виждаме се с него и до днес, макар и не толкова често, запазихме си приятелството. Никога не сме имали противоречия, не сме се карали за съществени неща, а това е голяма рядкост. В Дупница си спомням и как се възбудих за пръв път сексуално – по детски, разбира се. Видях гола женска цица, защото трябваше да ми излекуват ечемик на окото. Дойде една кърмачка и като разголи една сочна цица, аз направо не знаех къде се намирам. Црък, црък и окото ми оздравя. Баба ми пък ми лекуваше раните с паяжина. Всеки път, когато се наранявах, тя събираше паяжини от мазето и с тях налагаше кървящите рани. Винаги ми помагаха. Въобще тогава бяха едни много гладни години. Баба ми ме караше да си изяждам и трохите – не остатъка от филиите, а трохите. Причината е, защото тя беше преживяла пет войни и знаеше какво е глад.

Веднъж Сашка Васева дойде вкъщи, за да я пробвам за една роля. Обаче не се справи добре и взех друга фолк-певица, Петра „Хищната хиена“. Дойде от Кипър заради мен, зарязала бизнеса си, за да участва в моя филм „Извън пътя”. Изигра страхотно ролята си. Сашка пасваше външно на ролята, но не я одобрих, защото се отнесе несериозно на кастинга.

Знаете ли, че в Дупница от 20 години няма кино? Така е почти навсякъде в провинцията. Как се отнасяте към това?

Не, сега разбирам и това е много тъжно. Отношението ми, естествено, е лошо, никак не ми харесва. Въобще духовността западна много в България. Тъжно ми е, че все повече хора отделят внимание на материалните придобивки, на бита и предметите. А пък на мен това винаги ми е било скучно. Цял живот са ми били интересни – и продължават да бъдат – духовните преживявания. 

Ще влязат ли във филм читателите, които отворят автобиографията Ви?

За бъдещето говоря винаги много трудно. Всичко е възможно и не знам какво ще се случи, не мога да предвидя предстоящето. Може и да влязат, може и да не влязат. Не знам.

Успяхте ли да зададете всички въпроси към себе си или има и неудобни въпроси, които сте избегнали?

Не, изобщо не съм се пазил от неудобните въпроси. Обаче си мисля, че със сигурност има още много въпроси, които ме предизвикват да напиша продължение на книгата. Най-вероятно ще се престраша още веднъж. Руският режисьор и сценарист Андрей Кончаловски е направил същото. След успеха на първата си книга е написал втора. Много е възможно да излезе втора моя книга.

Каква е етимологията на фамилното Ви име – от воля или от волен, свободен идва и кое повече Ви подхожда?

Не зная наистина, дори не мога да дам предположение. Аз като човек имам силна воля. Чувствам се също така напълно свободен в живота си. Това е най-ценното качество, на което съм държал винаги – да си остана свободен – какъвто се чувствам и в момента.

Защо не открихте свободата в чужбина, особено по време на социализма?

Свободата е вътре в мен, тя никога не е излизала оттам. Свободата не е териториално понятие, а духовно. В чужбина щях да вляза в ролята на изпълнител, защото аз вярвам, че човек не може да бъде автор там, където не е преминало детството му.

Според Вас в масовия случай българските емигранти примирили ли са се с ролята на изпълнители? Оправдана ли е тяхната емиграция?

Някои – да, но силно се надявам, че други са останали непримирени. Извън родината си човек най-често се чувства „второ качество”, а това е много тягостно усещане. Затова вярвам, че някой ден потокът ще се обърне обратно – от студенината на странството към уюта на „родната стряха”.

Защо сте гневен на българите и защо казвате „вие, българите“, а не „ние, българите“, когато говорите за българската нация?

Да, обичам да казвам „вие, българите“, защото се чувствам македонец по дух. Това е една много спорна тема в нашето общество, кой какъв е, но никой не може да отмени на човек самосъзнанието му.

Ако страхът и преклонената глава са част от народопсихологията на българина, това означава ли, че сме обречени и никога няма да се вдигнем от дъното?

Някои българи успяват да излязат от дъното, но повечето не могат. Начинът да се излезе оттам е човек да бъде по-горд, да държи на достойнството си, да бъде по-смел и да не обръща чак такова голямо внимание на битовото си преуспяване. Трабва да държи по-скоро на духовното си възвисяване, на гордстта, че си достоен човек, а не роб. Да чувстваш, че си заслужават всички рискове и всички опасности, за да бъдеш свободен.

Как се възпитават днес децата, какви грешки се допускат?

Ще дам един пример с книгата си, там съм употребил език, който включва тъй наречените „мръсни думи“. Една дума няма как да бъде мръсна или чиста. Това зависи от човека, който я произнася, как я произнася и в какъв смисъл я употребява. Трябва да се отнасяме много внимателно с възпитанието на децата си. Нужно е най-вече да им показваме добрия пример с нашите действия. А те са важни, защото приказките сами по себе си нищо не означават. Съществени са делата, така че нека даваме лично повече положителни примери в живота, за да има повече достойни личности. Децата определено се възпитават зле в днешно време. Според мен, колкото повече се учат на работа от малки, толкова повече и ще научат за живота. Аз на шест години съм простирал тухли, в летните ваканции съм поливал панели, издържал съм се сам като студент. Точно това е нужно, децата да се учат на работа. Пак казвам, най-важното е, че всеки един човек в този живот трябва да даде своя личен пример.

Обичате да показвате във филмите си хората, които са изключение от всеобщия конформизъм. Защо са толкова малко тези хора? Според Вас принципните хора са малко или са малко хората, които имат смелост да ги отстояват?

Просто принципните хора са много малко. Останалите си правят бакалската сметка, че ако са послушни, всичко ще им бъде наред. Давам един пример: питал съм български музиканти защо свирят всичко – веднъж сръбско, друг път гръцко... Питал съм ги защо не свирят само нашенската музика. Отговорът бе, че трябвало да угодят на всеки вкус, за да паднат повече парички. Когато превърнеш материалното в основна движеща сила – дрехите, вещите, колите, къщите – се обезличаваш като човек. Неизбежно губиш достойнството си.

В българското кино днес има ли бунтари?

Аз съм такъв. Да се надявам, че има и други. Мисля, че се появиха млади колеги, които не са конформисти.

Какво е Вашето мнение за днешното българско кино?

Има проблясъци, струва ми се, че има надежда. Много харесах филма „Урок“, който излезе преди две години. Младите режисьори Петър Вълчанов и Кристина Грозева са една надежда за мен.

Как възприе публиката последния Ви филм „Извън пътя“, имате ли обратна връзка вече?

Прие се много добре от хората, които не ходят в кината, за да джвакат пуканки и да смучат кока-кола. Но напоследък масовият вкус се оформи по американски еталон – екшъни, хоръри, фентъзи, чудовища... Използват се много ефекти, а на екрана отсъства душата, ума... Но хората, които искат и търсят истинското кино, въприеха добре „Извън пътя“.

Как се опазихте от халтурата, не сте ли се изкушавали да изкарате лесни и бързи пари?

Никога не съм могъл да изкарвам бързи и лесни пари. Не съм си го поставял като забрана, но сигурно така съм устроен. Не мога да работя по поръчка и никога не съм работил. Относно тази забързаност в нашето ежедневие си мисля, че бързата работа, дори и изпитването на удоволствия, е само изхабено време.

Принадлежността към ДС днес се възприема като компромат. Защо? Равно ли е това на доносник във всички случаи?

Нямаше никакво сътрудничество от моя страна всъщност. Това беше мнимо, псевдосътрудничество. Навремето беше задължително от ДС да се свързват с всички екскурзоводи, а аз работех като такъв. Изискването бе да следя дали чужденците действат против системата. Всеки екскурзовод трябваше да докладва, в случай че нещо нередно бъде забелязано. Аз никога не съм забелязал нищо нередно и затова не съм докладвал.  

Казвате, че сте късметлия, а щастлив човек ли сте?

Да, най-вече защото съм успял да съхраня достойството си. Когато усещам уважението на хората, също се чувствам изключително щастлив. Разбира се, достигането до този етап в живота ми е свързан с много мои духовни пропадания и мъки. Никак не е лесно човек да съхрани достойнството си.