В края на миналата година отбелязахте 80-годишен юбилей. На тази възраст какво по-често занимава мислите Ви – равносметки за миналото или планове за бъдещето?

Много интересно нещо се случи на моята юбилейна вечер с едно кратко интервю, което ми направиха тогава. Една наша колега журналистка ми взе блиц интервю и ме попита: - „А оттук нататък с какво ще се занимавате и ще се занимавате ли с нещо значимо, както досега и какво ви ентусиазира тази вечер? Начало на какво ще бъде тя?“ Аз й отговорих, така както е и озаглавено интервюто, което влезе в книга пета на поредицата, която издава издателството „Захарий Стоянов“:  „Има смисъл още да се живее и да се работи“. Възнамерявам да продължа да живея все така смислено и да работя все така усърдно.

Значи успявате да се съхраните като оптимист, какъвто Ви познават вашите почитатели?

Две неща съхраняват човек – здравето и трудът. Това са нещата, които ме съхраниха. За съжаление, през целия ми жовот, от детинството допреди една година, аз имах много тежки премеждия и тежки здравословни проблеми. Миналата 2017 година преминах през седем болници и една много тежка операция. Вследствие на прекъснат нерв загубих говора си за няколко месеца и много се измъчвах. Ако не си бях възстановил говора, точно в този момент щеше да бъде невъзможно да разговарям с вас. Всъщност живота на човек така е изграден, че той му се подарява, но как ще пътува по този път, ако е предусетил посоката му или висшата сила му внуши как да го извърви, зависи само от него. На мен висшата сила ми даде изключително много. И ще се върна пак към предишните си мисли по отношение на здравето. Между мен и тази сила, смея да кажа, има контактьор, има някаква интересна странична сила, защото първата е неизмерна. Има една основна сила, която ръководи всички нас и нашите съдби. Каква е тя – Бог, Иисус Христос, с друго име ли е? Аз я наричам Създател на огромното пространство, в което ние сме едни прашинки и все пак забележими от него. Тази велика сила винаги ме вадеше от тежките смъртни състояния, в които често изпадах. Имам четири такива случаи, не сто на сто, а двеста процента смъртни, но аз все оцелявах, както успях и миналата година. Минах през тази тежка операция, бях получил малък инсулт, но вероятно е трябвало да продължа творческия си път, защото така бе решила тази сила, която е до мен и над мен. Тя отново ме спаси и днес имаме тази чудесна възможност да направим това интервю. То е факт, благодарение на благоразположението към мен и благодатта, с която ме дари Всевишният.

Същата ли висша сила Ви подсказа в миналото, че имате талант да творите поезия?

Да. Мисля, че това се случва с всички творчески личности. Лично моя творчески път аз не го осъзнавах и изобщо хората на изкуството, истинските творци, когато създават своите произведения не разумяват какво правят. Затова обикновено имат нуждата от споделяне, а изкуството не е изкуство, когато не се споделя. Да не се издадат написаните ти стихотворения от чекмеджето, да стоят затворени някъде, те си остават несподелени. Винаги, когато ме питат за творческото ми начало, се връщам в едни много интересни дни в различни сезони. Най - фрапантен беше един есенен ден, когато съм бил четвърти клас, тогава четвърто отделение. Имахме прекрасна учителка Старирадова, но не си спомням малкото й име. Тя често ни извеждаше извън село Елешница на разходка и ни поставяше различни задачи. Трябваше да описваме, това което ни е направило впечатление и какво сме наблюдавали по време на разходката. Спомням си, че тогава бях написал в съчинението си „Минзухарчетата трепкаха с пламъчетата си като запалени свещички и мен ме обзе страх да не духне вятър да не ги угаси“. Когато предадохме съчиненията си, на другия ден учителката ме извика по име да изляза на дъската и да прочета своето произведение. Тя ми каза, че трябва да започна да пиша много съчинения, защото имам дарба. Аз й повярвах и ми посочи два-три откъса от моето съчинение. Повярвах й и може би това бе първият миг на осъзнаване на моженето ми. Защото дарбата си е дарба, но дарбата преведена с по – обикновена дума е можене, възможност да се изразиш, възможността да изпъкнеш сред другите хора, които само говорят. Някои дори не могат да си напишат и заявление за отпуск. Ти боравиш с висшите правила, боравиш със слово, с боя и четка, с камък, длето и прочие, за да създаваш неща, които понякога другите човеци дори не са си въобразявали, не са го виждали и докосвали. Творецът е надарен с тази възможност да вижда не само цвета, но и да вижда нюансите. Да вижда не само думата, да вижда звуковете в думата, защото когато едно стихотворение се подреди в стихове, то има звуци и тяхното облекло са думите, което означава, че човек трябва да владее и самите букви и да владее ритмиката, техния звукозапис. Това всъщност е изкуството и умението да се борави с по-висшите закони на словотворчеството, което създава един творец.

Имало ли е в живота Ви спадове, които са Ви накарали да се усъмните, че това наистина е Вашият предначертан път?

По отношение на професионалното ми реализиране аз още от самото начало на тези години до реализирането ми през различните степени на обучение винаги съм знаел, че искам да стана литератор и да завърша литература. И неслучайно отидох в едно много интересно учебно заведение, на много високо равнище – Педагогически колеж „Свети Иван Рилски“ в град Станке Димитров, сега Дупница. Избрах го, защото там беше първия от общо три отдела по български език и литература и много стойностни преподаватели. Тази, която ме усети и знаеше, че пиша стихове бе Тодорка Владимирова и ми преподаваше по българска литература. Тя усети моите заложби и непрекъснато ме направляваше към реализирането ми и следеше творческото ми развитие. Това бе и периодът, когато започнах да публикувам стиховете си. След това тя стана преподавател в Института за чуждестранни студенти в София и стана един от най-изявените автори на научна литература. Чрез тези учебници, които тя написа, успя да защити своята професура. По отношение на спадовете по стъпалата на творческото развитие, тях ги има всеки творец и е съвсем нормално. Нещо много важно искам да вмъкна тук. Няма по-голяма самота от тази на твореца. Когато застане на писалищната си маса, остава само той, един бял лист и инструмента, с който трябва да нанесе буквите, които главата му е предизвикала във въображението му. И мои колеги са споделяли и неслучайно всеки път, когато напишем нещо се търсим и започваме да четем заедно. Не сме уверени и аз не съм уверен, когато напиша ново стихотворение, не съм уверен в това, че съм успял. Затова непрекъснато търсим изявата си да споделим и да го прочетем пред някого, да го обсъдим с човек, който се занимава с литература и разбира се да чуем мнението на литературен критик. Най-голямата сила по пътя си получих, когато литературната критика каза едно голямо „Да“ на мен като творец и това, което сътворявам.

И в момента продължавате да пишете поезия. Какво Ви вдъхновява и как се е променило Вашето вдъхновение през годините?

Някои смятат, че непременно трябва да има за любовното стихотворение случай, жена, конкретна любов. Да, обикновено това е поводът – любовта. Аз никога не употребявам любовна лирика или поезия в едно стихотворение. Имам една единствена книга с такива стихотворения „Ти освети небето в душата ми“. Там съм написал не любовни стихове, а интимна лирика. Това са най-интимните трепети в душата и сърцето на човек. Мен ме вдъхновяват дори такива случаи, какъвто е нашата среща с вас. Не знам как вие поглеждате на това интервю, но за мен то също е изповед и то за най-същностното нещо в живота ми, а именно творчеството. Творческият и житейският път са взаимно свързани. Неслучайно много велики умове като Атанас Далчев например са казали, че талантът е истински само тогава, когато този, който го притежава е и личност. Не може човек, който не е определен и няма извисена душевност за творение, да успее да го постигне. Мен ме вдъхновява един поглед, една дума, един жест. Една хубава коса ме вдъхновява и аз не гледам на нея като на материя. Става дума за конкретните неща, зад тях винаги има някакво духовно изражение и излъчване. И когато ти възприемеш това и то затрепти в теб, то означава че ти си го почувствал, че ти си открил не само стойността на това, което те вдъхновява, но и себе си като човек, който усеща всичко това. Това е магията според мен в творчеството.

Нека се върнем към Дупница. Какво изпитвате, когато се връщате тук и как се е променил градът? Различни ли са се хората, как усещате общия дух?

За съжаление от доста години нямам точна представа за града. Така се случи, че години наред не се връщах, но което е по-важно, той продължава да живее в мен. Дупница е като любим човек, който не напуска твоите вътрешни сетива, тоест живота ти. Много красиво беше моето житие там, бедно, но красиво. Там направих първите сериозни стъпки, там станах истински журналист. Аз ръководех градския радиовъзел и с малкото средства предаванията се правеха на живо пред микрофон, нямаше записи, нямаше такава голяма техника. Най-важното обаче е, че там узрях за сериозното творчество, оттам тръгнах по сериозните пътища на голямата литература. Затова винаги казвам, че село Елешница е моето рождено място, а моето духовно рождено място е град Станке Димитров или Дупница. Там бяха най-големите ми приятелства с изтъкнати сериозни творци. Ръководех няколко години литературния кръжок „Димчо Дебелянов“, след което той се превърна в литературен клуб. Напуснах, защото ме издигнаха, така както му казваха навремето. Станах председател на Дружеството на писателите в Кюстендил, а оттам се насочих към София. Попитах на последната си среща в града в края на миналата година, когато се запознахме с вас дали сега функционира такава литературна структура. Оказа се, за голямо мое съжаление, че тези литературни ветрове доста са утихнали.

С какво си обяснявате липсата на такава структура?

Обяснявам си го с метериализирането на българина. Нашият и вашият живот, за съжаление, са абсолютно бездуховни. Неприятно е, защото младите хора като вас живеят интересен живот, но нямате условията за него. Сигурно с това трява да се обясни липсата на тези структури, когато навремето във всеки град имаше такива клубове, не само литературни. Беше гордост да кажеш, че си свързан с град Станке Димитров.  Градът по това време беше духовната люлка не само на Югозапада, но и на национално ниво. Станке Димитров и още няколко града бяха духовните люлки на България по това време. Бях доста години член на художествения съвет на театър „Невена Коканова“. Постановките му бяха много стойностни, на национално равнище. В Кюстендил като окръжен град имаше държавен театър, в Благоевград също. По същество този театър в Дупница беше самодеен, макар че на сцената играеха големи майстори тогава. Двама, трима от тях участваха също така и във филми. В града имаше много изявени художници, а също и музиканти. Смесеният хор „Марек“ навремето имаше невероятни постижения. Мъжкият хор, който бе създаден към профсъюзния Дом на културата и сега го има, Слава Богу. Това бяха невероятни постижения на духовната култура на България с национално измерение. Аз затова винаги казвам, че две са характеристиките, които остават за мен в този град. Той беше духовен и работнически град по дух, както и революционен. Може би заради това има толкова темпераментни хора, защото той живее истински живот. Не искам да политизирам нещата, макар че голямата беда на нашия беден живот, е че се политизира всичко и то разделя хората.

Само от управляващите ли зависи възраждането на духовна Дупница и въобще на България или решението е и в ръцете на културните общности и гражданското общество? В каква посока е необходимо да се работи, за да се възстанови тази духовност, която сме загубили?

Културните среди и сега са живи, но за да се изяви една култура – местна или национална, трябва да се създадат условия. Можем ли да дишаме без кислород? Не. Естествени условия за живот нямаме, а трябва да се създадат. От началото на прехода се загърбиха духовните ценности и дори се отричат. Това е невероятна грешка според мен, не се създават никакви условия за развитието на хората, на носителите на тази българска култура.

Гражданското общество как може да допринесе за съхранението на нацията и нейната духовност?

Всички, но особено младите хора, трябва да заявят себе си. В едно известно телевизионно предаване в една от частните телевизии водещият се свърза с един студент в Лондон, който е отишъл да търси хляба си и духовния си живот там. Човек, който е избягал от възможността да се развива тук като личност и да получава своята прехрана, като много други хора и не престава да наблюдава състоянието на България. Между другото емигрантите негодуват повече от нас самите и имат повече кураж и смелост да кажат истината. Ние като че ли тук хем бедстваме, хем живеем в мизерия, хем си търпим траенето. И водещият попита това момче, какво трябва да се направи, какъв е изходът? Знаете ли какво отговори той – революция. Съгласен съм. Не може тридесет години да блатясва това общество. Не казвам, че само една партия и едни управляващи са ни докарали до този като хал. Но истината е тази, необходимо е да се напусне това блатно пространство, да се надигне глас, да се поиска това, което ни е отнето. Просто трябват действия, нищо друго няма да спаси България и нас, които с гордост носим нейното име.

И все пак е необходима първо революция на ума, нали така?

Разбира се, не осъзнае ли човек необходимостта от нещо, той не може да го извърши.

Има теория, че национална катастрофа би ни обединила и тогава ще намерим изхода. Така ли е според Вас?

Според мен ние се намираме в подножието на една национална катастрофа. Да няма човек никакво развитие тридесет години в никаква посока! Първо да си толкова недалновидна личност или недалновиден управляващ на един народ и да събориш всичко, което са построили преди това твоите дядовци, баби, бащи и майки. Лесно се руши нещо, но много трудно се изгражда. Второ да осъзнаеш, че ти самият трябва да си участник в едно общо дело за да се промени нещо. Явно сега всички управляващи лепят този етикет за промяна и промяна, а всъщност никаква промяна не се случва. И младото поколение по-осезаемо чувства това, защото нашето общество сега е една говорилня. Понеже на управляващите им е много удобно, добре са се разположили около хранилките и имат възможност да си вземат от тях каквото им е нужно. Заблуждават ни, че се подобряваме, че сме сигурни, а всъщност нещо започва да ми мирише на началните години преди да бъде сменен Тодор Живков. Такава ситуация се създава и всички медии гърмят, че България е много развита, как добре ще управляват представителите на Председателството на ЕС. Всички се хвалят колко сме добре и колко сме необходими. Да се огледаме наистина добре, човек брои стотинките си, за да си купи един хляб днес. Това са измеренията на състоянията на един народ и неговото положение. Това младо поколение, на което възлагахме такива големи надежди вече върви към 30-тата си година. Човек, ако не направи нещо стойностно до Христовата възраст докъм 40 години дори, нататък вече той само ще консумира. Сега трябва да се извърши някаква промяна. На България и е нужна огромна промяна. Има различни теории, че сме влезли в някакъв сценарий, който се ръководи отвън. Донякъде има основание за такова допускане на идеи, защото виждате че ЕС налага санкции, ако ти не правиш това, което той ти позволява и забранява, дали да засяваш и отглеждаш моркови или не. Та те ни забраниха неща, които храниха цяла България и това, което страната ни произвеждаше и продаваше в чужбина и това, с което бяхме и известни. Промяна трябва да настъпи и аз съм сигурен, че първо се налага да започнат истинските реформи в здравеопазването и съдебната система особено. Така ни залъгват и не ги е срам, мислят си че ние не усещаме. Няма съд, след като няма един осъден от големите „лапачи“ от управляващи през различните години, не става дума само за това десетилетие.

Смятате ли, че ще станете свидетел на една променена България?

Да, вярвам истински. Жалко ще е, ако не дойде вашият момент, вятърът на промяната. Но той ще започне при всички случаи от две, три области, вече ги споменахме. Не може да не се променят нещата. Аз наблюдавам различни медии и за съжаление голяма част от тях са абсолютно купени. Медиите, с много малки изключения, слугуват и не говорят и не поднасят истината на слушатели, зрители и читатели. Когато стане дума за опитът срещу корупцията в Румъния - колко народ влезе в затворите? Каква структура създадоха за борбата срещу корупцията там и шефката на тази структура като дойде тук, управляващите я посрещнаха на нож. Какви бяха техните реакции: „Какво е дошла тя да ни проповядва тук на нас неща, които ние отдавна сме направили?“. Какво сте направили питам, господа, след като няма един осъден? Затова трябват генерални промени. Аз следя и предаванията на един много интересен професор Юлиан Вучков. Единствен той си позволява да каже тези истини, за които си говорим с вас сега, единствен той. Открито заявява „Народе, какво правиш и защо дремеш, рипни да си искаш своите права!“ Но трябва да се „рипне“ по песните на Стоян Михайловски и Ботев, по опита на Левски и техните призиви. Това е истината, просто България е в беда и не си го признаваме.

Как тълкувате носталгията по социализма, който иначе в учебниците по история е представен като много по-лош от времето на турското робство?

Истината е, че социализмът е представен така, за да се прикрият грешките и пропуските днес, за да изпъкне политиката на управление на силните на деня и от друга страна да настроят хората, да ги озверят. Искат да се разделят един път завинаги с миналото и да венчаят днешния ден като се уповават само на него. Това е голямата заблуда. Имало е много черни случки и черни престъпления тогава, да, но аз съм свидетел, че хората на изкуството, въобще всички, тогава имаха абсолютната възможност да се развиват. Аз съм бил доста години на възлови места в издателства, ръководил съм издателство „Народна младеж“ - най голямата редакция с над двеста заглавия на година се издаваха. Някои негодуваха, че не им се издават книгите, че те седяха по чекмеджетата. Хубаво, дойде 10-ти ноември, казаха им да си извадят книгите, които са били забранявани по времето на социализма, но никога нищо не излезе оттам.

За завършим с нещо положително. Какво пожелавате на себе си и на младите хора в България?

На себе си да живея още дълги години и да видя още много неща и при всички случаи една България, която да крачне във времето на по-младите и по смислените и по-действащи хора. Вие сте много образовани и младите поколения знаят много, но всъщност не се заявяват засега. Не показват това, което могат. Вие трябва да вдигнете байрака на промяната и аз чакам това време и вярвам, че ще го доживея и поживея малко и в него.