Към I част

Пак минават години и един майски ден рано-рано към пет сутринта се качвам на фиатчето Мила и се откарваме с него до София, където имам среща с много образовани, много засукани, много чудо големо хора. Те ще ми спускат информация и грижа по зрънце срещу много пари, аз ще се мъча да ги превърна в съюзници по много важен въпрос. Паркирам Мила в началото на София и хващам трамвая. И пътуваме спирка, пътуваме две, рано е, та е рано, само двама сме, но три спирки преди моята се качват десетина души, сред които момче и възрастна жена.

Настаняват се един срещу друг.

Още със сядането възрастната жена се обръща към момчето: „Да си вземеш, момче, крем „Здраве“! Да си намажеш лицето за пъпките“. Поглеждам скришом момчето, лицето му е нашарено от акне. Явно е скорошно и изведнъж избликнало. Жената е над осемдесет, недочува, затова говори високо. В трамвая наистина няма много хора, но при това положение на момчето и двама са му предостатъчно за добро настроение месеци наред. Жената продължава да дава съвети, момчето поклаща глава и се съгласява кротко, обаче упорито е забило поглед в телефона и е ясно, че там нищо не вижда. Не издържам, ставам и заставам така, че жената да не го вижда и тя за малко млъква. „Не ѝ се сърдете, тя го прави с най-добри намерения“, казвам тихо-тихо. И тука идва страхотен момент. Хлапето вдига очи към мене, клати глава и най-искрено ми отговаря: „Знам, няма проблем! Тя само иска да помогне!“. Майчице мила, детето се бори с неудобството, със сигурност му е трудно да гледа хората в очите, непрекъснато си мисли как изглежда, но онова, което ще запомни от тая жена е, че тя „само иска да помогне“. „Всичко ще е наред, да знаете,“ успокоявам го. „Аз съм човекът, който ще Ви разбере. Това се оправя!“ и хлапето сияе насреща ми. На всичко отгоре цялото великденско меню заради млечните продукти в него ми е изписано на физиономията (обаче сега на Великден да не ям козунаци, понеже са с мляко ли? Или млечната салата да откажа, ама как си го представяте?) Слизам на моята спирка и с хлапето си махваме. Видимо се е успокоило.

Отивам на въпросната среща и издържам всички хлъзгави въпроси, успявам да задам уточняващи. През цялото време се питам защо хората срещу мен са такива едни слизести въпреки големите тапии и постове? Възможно е да не допускат, че на тях може да им се случи някоя противна гадост или да имат проблеми. Има такива люде, госпожа Съдбата никога не ги е сблъсквала челно с никакъв гаден проблем, постигнали са много, с усилия, но и с възможности, и развиват едно особено високомерие към ония, които се блъскат, ама без бляскави резултати, просто защото госпожа Съдбата им дава възможности само колкото да каже, че им е подхвърлила нещо, тварчица си ни е тя! Първите имат вторите за малко нещо тъпанари и затова доста успешно продават себе си: ето аз съм учил за това и това, сега информацията е стока – купувай! Възможно е и първите да са минали през известен брой гадости и накрая да са решили, че както другите на тях, така и те на другите и затова доста успешно продават себе си: ето аз съм учил това и това, сега информацията е стока – купувай!

И са толкова в човешко и всяко друго отношение!

Качвам се обратно на фиатчето Мила и през целия път до Кюстендил се питам: тия хора, тия бездушници не допускат ли, че може да им се случи нещо лошо? Защото всяка голяма свиня, колкото и да е важна, трябва да помни, че или ще остарее, или ще се разболее, или ще я застрелят!

И тогава хиените….

И тогава хиенитееее….

И тогава принципът „я са да си пинем и апнем, що ми иска душата, после що дойде“ не върши работа, защото послето е дошло!

Как изобщо хората с леко сърце вършат гадории от всякакъв род, говорят гадости от всякакъв сорт? Връщат ли си, на влог ли ги трупат? Не допускат ли, че могат да се окажат в ситуация, в която около тях да няма нито един човек, а да е пълно с народ – лъскав, охранен, осигурен. Абсолютно непукистки настроен към тях.

„Госпожо, ама сега момичетата искат да имаш кола, пари! Затова искам да имам много пари,“ казва ми едно хлапе в един коридор. „Така, я чакайте,“ спирам го насред крачка. „Да си представим, че ей тука пред вас има пари, колко да са? Петстотин хиляди лева?“ „Милион,“ хлапето не си играе на дребно. „Добре, съгласна. Милион. Пред Вас са! Сега искам да си представите, че Ви прегръщат. Представяте ли си го? Един милион Ви прегръща!“ Хлапето ме гледа, стопля. „Сега колата,“ продължавам, „представете си суперскъпа кола. Ламбургини? Ферари?“ Хлапето кима. „Сега искам да кажете на тая кола, че Ви е тежко. Кажете ѝ: „Кола, на душата ми е едно такова студено, лепкаво и ми е самотно, искам да ме прегърнеш.“ Представяте ли си как тая суперготина кола Ви прегръща?“

Хлапето пак ме гледа и разбира, че знае отговора и на въпросите: „Суперскъпата кола ще Ви свари ли чай? Един милион ще Ви направи ли супа? Ще ви каже ли, че няма страшно, когато ви е страшно? Че ще се справите? Че и това ще мине?“, защото това са въпросите, които отличават ония, дето ги е грижа за нас, от другите, дето спокойно могат да си вървят по отсрещния тротоар. Ако отминем пък ние хората с тия въпроси към нас, значи с пари си го купуваме, понеже госпожа Съдбата може рано, може късно, но неизбежно оформя фактурата. Дечко-малечко акъл имаше.

Лошото е, че въпросът не е в акъла.

Акълът не спира изродщината. Изчадията рядко са тъпи, още по-рядко са мързеливи. Вероятно ако им го бях казала на ония мюмюни, с които се занимавах цяла сутрин, след като слязох от трамвая с възрастната жена и момчето, и те щяха да ме разберат. Тия хора си ходеха с етикетчето с цената на врата. Продаваха се и се купуваха. Мен ако питат: прежалили се бяха като хора. След време от тях ще остане само спомен за успешно отнето предимство и гърчене.

Защо, питах се още, през целия път обратно, защо и как хората се превръщат в такива твари – конкретно тия от сутринта и всички останали околовръст - защо не допускат, че един ден може да им се прииска да не са сами, да не са се свинили пред свестни хора, да не са изрекли купища лъжи, да не са натворили всички дивотии, за които не може да се извинят дори и да искат? 

„Не знам защо е така,“ казва ми възрастна жена, вече болна, „преди имаше толкова хора!“ Скърби искрено по изгубената си популярност, счита, че не я почитат достатъчно за големите добрини, които е сътворила. Само дето забравя как в един момент е прехвърлила част от дейността си към търговското дело и е започнала да послъгнува. Не по много, само по малко, почти незабележимо. Тя е използвала хората като е продавала  по малко лъжа, те са я използвали като са купували малко истина. Накрая кладенецът на истините пресъхнал и къде са хората? Ами по света и у нас са си, чат-пат си спомнят как е продавала лъжа само по малко. И да осъзнава какви ги е натворила все тая! Не може да поиска прошка и да иска. Хората са си отишли, няма ги.

Докато го гледах оня спазъм със скъпарската кола и скъпарската ризка, на ум ми дойде въпрос, който бях задала преди известно време: „Ти не допускаш ли, че може да ти се прииска да се извиниш за всички дивотии, които правиш? За начина, по който се държиш?“ Отсреща ме гледааааат…

Не допускат. Още. 

Тоя със скъпарската кола не допуска ли, че един ден ще има страшна нужда – може дори да не е физическа, чисто вътрешна – някой да го види, да му направи място, да го зачетат като човек, а не да го засичат и пререждат?

В дзен будизма има следния въпрос: „Какъв е звукът от пляскането с една ръка?“ Разбирате ли? Всеки знае какъв е звукът от пляскането с две ръце, но какъв е звукът от пляскането на една ръка?

„Аз имам много грехове,“ казва човек насреща ми. Изключително образован, успял по всички точки от конспекта, осигурен, осъществен със семейство, с дом, пей сърце. „Аз имам много грехове и няма как да ги изкупя!“ Смазан е. И съм съгласна, че има защо, обаче не мога да помогна. Дори не му съчувствам, не само защото към мен не е направил нито една неправилна стъпка, а защото аз на такива хора не съчувствам. Ако ги уловя навреме, мога само да ги предупредя, че има един предел, едно бѝло, след което няма връщане, да внимават в картинката и да си отварят очите. От личен опит го знам. Прехвърли ли се билото, всичко се превръща в минало без значение. Не можете да се извините, защото вече никой дори не ви се сърди за натвореното. То е все едно да искате да изсипете празна чаша. А я изсипете, де! Искам да видя как ще стане! За да се извините на някого, за да ви се прости, отсрещната страна трябва все още да е обидена, да е разстроена, да се чувства уязвена, ако вече не е, извинявайте се колкото си искате, ако си нямате друга работа, ама няма как да се получи!

Какъв е звукът от пляскането с една ръка?

Ето вече знаете! 

 

Не може ден, в който съм станала свидетел на случката между възрастната жена и момчето да е лош, това си мисля, докато се прибирам с фиатчето Мила. Въпреки цялата гадост на ситуацията, такъв ден не може да е лош!

Спирам пред нас и започвам да си търся ключовете от вкъщи. И ги търся! И ги търся!

И ги търся!

И ги няма!

А ключовете ми от две-три седмици редовно се зацуцват някъде из дебрите на моята чанта, която е грамадна, тежка и става за самоотбрана.

Рано е да се плаша, казвам си, и почвам да ги търся. Под едната седалка, под другата, в чантата, в торбата, на вратата, пак под седалката, пак под другата, в чантата, в торбата. Рано е да се плаша. Обикалям колата. Рано е да се плаша, ама ги нямааааа, та ги няма!

Изведнъж чувам: „Евелинаааа? Ключовете ли търсиш?“ Аз познавам тоя глас, откакто съм се родила „Да!“ поглеждам към шестия етаж. И човекът ми казва, че са ги намерили и са ги дали на нашите. „Господ здраве да дава и на праправнуците ти!“ казвам аз, чувствам се помилвана.

На пейката пред вратата вече със съседите се смеем на цялата галимация. Оказва се, че куп народ е участвал в спасяването на Евелинините ключове, които съм изпуснала в пет сутринта при потеглянето. Намерила ги по-голямата сестра на моята съученичка – момичето, което някога пишеше прекрасни бисерни букви, научавам, и се усмихвам в себе си. Видяла калъфчето с тях и се сетила, че на това място аз паркирам. И почнала да търси на кого да ги остави, даже се притеснила да не би някой да каже, че е имало пари, защото калъфчето е като малко портмоне.

Да повторим: намерила калъфчето с ключовете, но се притеснила, че може собственикът да каже, че е имало пари или наистина да е имало, а някой преди това да е свършил полезното дело, но въпреки това не спряла да търси кой може да ги е изгубил! Това говори за бая житейски битки, в които госпожа Съдбата не е била благ съратник на тази жена, но тя самата не се е дала.

„Никакви пари не е имало,“ обявявам на всеослушание и размахвам ключовете от колата, които са в подобно калъфче. „Май са си тръгнали тия ключове от мене, втори път ми щукват!“ Само преди два дни товарех колата и ги изпуснах, наоколо нямаше никой, десет крачки и две минути. Обръщам се, раздавач на сметки ги вдигнал и се върти безпомощен. „Мои са, мои са,“ успокоявам го, а той облекчен въздъхва, „Чудех се къде да ги оставя!“

„Бонбони, бонбонииии,“ шегуват се с мене съседите, докато си тръгвам. Ама как, мисля си, след целия тоя ден, с кеф ще раздам бонбоните!

На другия ден излизам и на входа няма „добърден-добърден“, направо ме посрещат с: „Дръж ключовете! Пази ключовете!“

Обещавам.

Купувам бонбоните и започвам да раздавам по реда на срещите с хората: първо на съседката, която е участвала в разискването и се сети за бонбоните. Тя се смущава, обаче ѝ хрумва, че може с тях да почерпи всички, които седят на пейките пред входа и изведнъж положението става мноооого по-ведро (господин професоре, дето все стеняте, дали пък да не поседите някоя привечер с тия жени пред нашия вход? Току-виж Ви избият статистическите разсъждения и заосмисляте цялата работа спрямо човека!)

С втората кутия отивам до дома на моята съученичка и сестра ѝ - жената, която е намерила ключовете. На вратата има некролог, защото бащата е починал преди няколко седмици. На голям християнски празник. „На голем ден,“ казваше ми преди много време една моя баба, „Господ взима само много чисти души, сине.“ Сестрата на моята съученичка я няма, на работа е, казва ми майка ѝ. И се смущава, че съм взела бонбони. Притеснява се, нямало нужда. Ама аз не го правя от нужда, уточнявам, а за да се знае, че добрият жест е забелязан. Изказвам съболезнования, разменяме още няколко думи и изведнъж ѝ споделям за оня мой сън за по-малкото ѝ дете отпреди много години и жената ме гледа и разбирам, че говорим на един език.

След няколко дни предавам и последната кутия бонбони и пак се смеем.

Странно чудо е този живот, мисля си в дните след това поради разни причини, правиш-струваш и някак вътъкът ти лъсва за ония, които имат очи (господин професоре, не сте от тях, да ме прощавате!) Един ще се вози в кола по поръчка, „вижте ме всички“ и ние ще го видим, само че ще запомним скъпарската кола и скъпарската ризка бегло (язък за умението на майсторите им), затова пък погнусата от гърченето му никога. Или пък няма да видим изобщо скъпарската кола, ако ще да е колкото „Боинг 747“, само ще видим с какво усилие иска да запуши вътрешното си чувство за провал. С друг ще се караш, ще се отминаваш, но през цялото време ще си казваш: „Тоя човек е такава наказания, понеже много е преживял и преживява,“ не е милостива към него госпожа Съдбата, мислиш си, и му съчувстваш. Като се карате, си се карате, но не му се връзваш. Трети живее си, живее си, отива си, и след себе си оставя много топъл, много хубав спомен. Четвърти сто години го мислиш за свестен, изведнъж се натъкваш на някакъв факт и от тоя човек се разсмърдява на смряскала се зла гад като стой, та гледай; той жив, ама що са години пред него все е приключен, ако ще да е на трийсет. Пети ти оставя спомена за оная мъничка лъжичка катран, която много хитроумно е пъхнал в кацата с мед и се е радвал, радвал. Много находчиво, страаааашна веселба, просто никой като него в такъв юнаклък не е успявал и никога няма да го хванат. Той си се радва колко е умен, ти си мислиш само за катрана – върховна справедливост! Господин професорът, например, ще остави спомена за вечността на свето недоволство и епохата на своето стеняне, ако не се стегне и не направи нещо по-смислено.

Да си прост и долнище не е рядкост; да си образован и да си долнище – също, даже е още по-осъдително, понеже си наясно какво правиш; да си образован и свестен е красиво събитие в човешкото битие, уверявам ви. Сигурно всеки е имал мигове, в които си е мислел за някой изтъкнат човек: „Очаквах да е високомерен и алчен, а той се оказа много свестен и скромен!“ Ще рече: човекът стои високо във всяко отношение. Вероятно му е дадено Свише и госпожа Съдбата го е побутвала в подходящите моменти, но и той не я е предал. Всички са били единна сила през живота.

Най-ценно е, обаче когато видите човек, с когото животът хич не си е поплювал, а Съдбата направо го е запустила, даже често е играла срещу него, така за забавление. Той обаче си е останал свестен. Не се е овълчил, не е паднал до „те на мен така – затова и аз така с тях!“ Ето над такива хора трябва да се бди, а ако ги познавате – двойно. Ако ги познавате освен това се благодари в оная канцелария с камбаните, защото те спасяват живота ви. Преди години моя близка трябвало да пренесе детенцето си на ръце половин километър през сняг и лапавица, не можела да паркира по-удобно. Не видяла кога на дечко паднала едната обувчица, чак в детската градина разбрала. Върнала се по същия път и видяла обувчицата оставена нависоко на близката ограда. Някой след нея я е видял, вдигнал я да не се мокри или да не я стъпчат и я оставил на видно място, ако я потърсят да си я намерят. 

На някои хора никога няма да им се налага да научават какъв е звукът от пляскането с една ръка и сме щастливи за тях, дори да не ги познаваме.

 

Около седмица по-късно се прибираме пак с Мила и се паркираме, където си се паркираме. Вадя чантата, ключовете, някакъв бус работно някак препречва входа, зяпам, изведнъж виждам сестрата на моята съученичка да бърза към мене и ми маха. Притеснена, не ми помни името. Казвам ѝ го. „Защо си купувала бонбони,“ пита ме тя възмутено, „не е трябвало!“ „Защото хубавият жест трябва да се почете,“ отговарям. И тогава жената ми задава един от най-великите въпроси в този живот: „Добре, ако аз си изгубя ключовете и ти ги намериш, аз трябва ли да ти купя бонбони?“

Онемявам!

Онемявам, хора!

Пустите му ключове…

Ето, разбрах защо в онзи тежък за мен период, сънувах точно нейната сестра! Те бяха такива, семейството беше такова! Хора, които ще постъпят хубаво без седемнайсет тържествени салюта, въпреки че са понесли много в този живот! За тях да постъпиш човешки е най-нормално, отплатата за човечността не е нормална! С такива като тях Оня Горе ти изкарва цялото твое лично високомерие през носа и едновременно те възнаграждава за стълкновенията с бездушници и безхлебниците с претенции. Не с тях, ами с тия, хора, дето са спасявали Евелинините ключове, Оня Горе ти показва, че те гледа и ти размахва пръст да внимаваш в картинката! Такива хора никога няма да разберат какъв е звукът от пляскането с една ръка, не им се налага да се пазят да не го разберат и не знаят колко – Въпреки всичко! Въпреки всичко! – колко са щастливи, защото са солта на земята и колко красив правят тоя живот!

Какво да ѝ кажа обаче: знаеш ли, когато бяхме деца, твоята сестричка ми показа на какво е способен човек, когато към него се отнесат добре, почувства се харесван и спокоен и аз никога няма да мога да ѝ се отблагодаря за това, на което ме научи? Защото така разбрах как да познавам хубавите хора, които нищо не искат от тебе, а ти имаш желание да им дадеш, да ги зарадваш и трябва да внимаваш за тях.

Или да ѝ кажа: знаеш ли, в много черен период сънувах сестра ти и в тоя сън тя ми отне страхотно страдание? Че тоя сън беше толкова хубав, че никога няма да го забравя и когато ми е тежко, си го спомням? Че след тоя твой въпрос, когато те срещам и се поздравяваме в квартала или из града, на мен ще ми е хубаво, защото познавам добър човек?

Нищо такова не казвам, ама си го мисля, помня го и никога няма да го забравя!

„Не,“ светя направо срещу жената, „не трябва да ми купуваш бонбони, ако ти намеря ключовете! В никакъв случай! Бонбоните не са, че си ми намерила ключовете и си намерила как да стигнат до мене! Оня ден, в който ги изгубих беше кошмарно тежък и … не можеш да си представиш колко хубава беше цялата работа … И трябваше да покажа на Съдбата, че знам кои важни хора ми е изправила на пътя! Дано от добро се не отървеш и всички врати пред тебе и тия, които обичаш, винаги са отворени!“ пожелавам ѝ и тръгвам към входа на тоя блок, в тоя квартал, където – каквито ще кусури да си имаме, господин професоре,  – не се приема за нормално да гледаш безразлично как дете шляпа и се мокри в локва, какво остава да гледаш безразлично как човек се дави, ако ще и на теб лично да ти се иска в капка вода да го удавиш!

„Хората са зли,“ казва Рабиндранат Тагор, когото някой ден може и да прочета, господин професоре, „хората са зли, човекът е добър!“ Насмотайте си тия Ваши лихави речи за гражданското общество, колко било зле положението, клипчета за добро поведение из разни презокеански райове и там, каквито светли примери имате, зацуцайте ги някъде да се превръщат на гюбре, някаква полза да има от тях и по-добре ни разкажете Вие какво направихте да обърнете течението на тая черна река, която влачи мнозина от хората около Вас!

А ако не можете, вземете да си гледате работата, ами да не философствате, че дървено излиза и айде останете си със здраве, както казваме ние, негражданско необществените, и да Ви гушкат добре колите, постовете и високите дувари!