Александра, какво се крие зад артистичния псевдоним Lexi Lalex?

Реших да бъда Lexi, защото по този начин ме нарича моя много близка приятелка от Германия. Lalex е смесица от собственото ми и фамилно име Александра Лойкер.

Откога се занимавате професионално с музика и въобще как тази любов се превърна в професия?

Винаги музиката и сцената са ми били в кръвта. Непрофесионално пея откакто се помня. Когато бях малко момиченце родителите ми винаги ме вземаха със себе си в заведения, в които се събираха и празнуваха с приятели. Обожавах всичките изпълнители, много се радвах, че имах досег с тях и винаги след представление съм им задавала въпроси от различно естество, сприятелявахме се много бързо. Дори и когато съм излизала като по-голяма навън с приятели и познати по клубове и концерти, съм обръщала сериозно внимание на техните творчески изяви. Професионално пея вече четвърта година. Всичко стартира с един немски мюзикъл, който се казва “Snow White” (“Снежанка“). Реших да се явя на кастинг, като непрекъснато си повтарях, че няма да загубя нищо, ако опитам, дори и да не ме изберат за определена роля. Екипът на комисията ме одобри, като аз трябваше да изиграя роля, която налагаше да танцувам и да пея на театралната сцена. Процесът на работа не беше никак лек, репетициите продължаваха много дълго време и въобще всички детайли, над които трябваше да се съсредоточавам бяха сложни. Хората, които работеха над мюзикъла наброяваха около 140 души, тук се включват актьори, сценични работници, сценографи и т.н. Ние бяхме като едно голямо семейство и останах с невероятни впечатления, колегите често ми липсват.

Вие сте независим изпълнител, никоя продуцентска компания не финансира Вашата работа и въпреки трудностите не се отказвате да следвате мечтите си. Как успявате да се справите?

Много е трудно да бъдеш независим изпълнител, особено в България. Тук няма никаква организация, не можеш да намериш лесно информация, в интеренет или където и да е относно агенции, продуценти, изпълнители и пр. Да речем, че един изпълнител работи към някой лейбъл (фирма, марка), трябва задължително да има продуцент, PR, имиджмейкър, разпространител, издател, правен консултант, гримьор, фризьор, маникюрист. Допълнително чрез фирмата ще се осигуряват изпълнения в дискотеки и клубове. По този начин собствениците няма как да бъдат настроени скептично към тях. Аз като независим изпълнител правя всичко сама, цялата организация и инвестирането на финансови средства в различни проекти се контролира от мен.

Освен на музиката, на какво друго посвещавате своето време?

От малка танцувам, в Германия бях треньор по бели денс. Аз съм самоука по пеене и танци и продължавам да развивам своите страсти. Занимавам се с актьорско майсторство, посещавам школата на режисьора и сценарист Борислав Костов, който е и мой ментор и добър приятел. В допълнение се обучавам на режисура, продуцентство и психодрама. Отделно посещавам лекции в Нов български университет в специалността „Психология на английски език“.

Как успявате да балансирате между всички Ваши ангажименти?

Да си призная честно, нямам никаква представа. Аз съм човек, който обича да живее на много високи обороти. Не мога да седя на едно място, да ми бъде скучно и да мързелувам. Има много талантливи хора, които не могат да се развиват бързо и правилно в една посока заради мързела. Особено в България нищо не може да се случи, ако човек е ленив. Ако един човек притежава, какъвто и да е талант, трябва да дава всичко възможно от себе си, за да достигне един конкретен връх.

Какви са Вашите цели и какви послания искате да оставите чрез песните си?

Целите ми, особено в музиката, са да се опитам да предам чувствата и емоциите си на публиката. Лично на мен музиката много ми е помагала в трудни ситуации и това е моя стимул да предавам различни преживявания по артистичен начин. Всичко зависи от факторите, които ме вдъхновяват, разбира се. Интересното е, че негативните емоции ме тласкат напред. Много по-нахъсана и мотивирана се чувствам, когато срещам различни трудности. Хората, които се съмняват в мен и в желанието ми за успех, както и всички откази, които получавам допълнително ме изграждат като професионалист. Често съм попадала на изказвания на български творци в медийното прострастнтво, които твърдят, че подкрепят младите и тепърва прохождащи музикални дейци. Това е само камуфлаж пред камерата, за да се представят във възможно най-добрата светлина за зрителите. Накрая се оказва, че масово не желаят да работят с независими изпълнители, защото трудно могат да спечелят от съвместни проекти с тях. Преминала съм по този път и мога да кажа, че независимо от отказите, които съм получавала се чувствам още по-калена и силна. Слава Богу има и такива, които откликват моментално и се раздават напълно със сърце и душа. Част от тези хора вече познавам и съм работила с тях и продължаваме да общуваме.

Кои са изпълнителите, на които се възхищавате, учите ли се от тях, заимствате ли, макар и несъзнателно от работата им?

Разбира се, в световен мащаб любимите ми творци са Бионсе и Шакира. Те са изключително завладяващи личности и успяват да предават много страстни усещания, които силно ме вдъхновяват. Бионсе от своя страна има ярко изразена мисия спрямо жените и техните права в обществото. Може да се каже, че това също ми е повлияло, тъй като по-скоро се определям като феминистка, но не в негативен аспект. От българските изпълнители обичам легендарните певици Лили Иванова и Тони Димитрова. Случва се да заимствам от различни места, просто защото всичко възможно е измислено и осъществено, мелодии, текстове и пр. Изкуството много ме вдъхновява и се получава една обща обмяна на идеи между творците. Обичам да слушам основно немския рапър Bushido. В България повечето хора са фенове на Sido, защото според мен просто не разбират неговите текстове. Ако знаеха какви вулгарни думи използва в рапирането си, изобщо нямаше да го слушат.

Песните, които изпълнявате са подходящи за хора от всички поколения. Как бихте определили своя музикален стил? 

Няма как да определя с един израз стила чрез който се изразявам. Той е прекалено многопластов. Единственото важно нещо за мен е работата ми да се харесва на различни почитатели и да бъде подходяща за всички.

Какво e отношението Ви към съвременната българска музика, в т.ч. поп, рап, поп-фолк, чалга и т.н.?

Това е труден върпос, защото бълагарският хип-хоп и рап, нямат нищо общо със световните течения. Едно истинско рап парче притежава най-малкото послание. В българската рап музика е смесица от поп и поп-фолк музика, дори като ритъм крайният продукт изглежда като миш-маш. Относно чалгата и поп-фолка, нямам нищо против изпълнителите. Единственото нещо, което ме изумява е, че всичко е прекалено елементарно, повърхностно и пошло. Всички певици са еднакви на външен вид и тяхното поведение на сцената и в живота не може да бъде пример за подражание на младите и подрастващи поколения. Според мен тези жанрове неслучайно са наречени леки, там всичко се случва по „леката процедура“ във всякакъв смисъл. Като цяло нямам допир и опит с такава музика, като по този начин се съхранявам от вредни влияния.

Какво мислите за музикалните телевизионни формати, които  предлагат на победителите шанс за развитие в този  бизнес?

Мисля, че донякъде има полза от тези предавания, не дават напълно напразни обещания. Проблемът идва след това, а именно когато продуцентите са привлекли нов талант в дадена музикална компания. Екипът контролира до такава степен всичко, че изпълнителят е задължен да следва всяка прищявка на директорите и да работи като кукла на конци. Къде да застане, как да изглежда, какви дрехи и грим да носи, как да се движи, как да говори, къде да говори... Пагубно е, когато един талантлив човек няма право на свобода. Да не споменавам, че има голяма вероятност впоследствие компанията да се откаже от своето протеже, тъй като не успява да им изкарва достатъчно приходи. Чрез друг музикален формат, фирмата ще си намери поредния талантлив млад изпълнител, който да работи за тях, спиралата е безкрайна.

Освен търпение, какво е необходимо на млад творец като Вас да пробие на голямата музикална сцена?

Търпението определено поставям на първо място. Необходими са и много хъс и целеустременост. Трябва да знаеш какво искаш и да не се влияеш прекалено много от колегите. Правя всичко възможно да остана напълно автентична и да осъществявам своите проекти. Нужна е още самоувереност, защото не са малко хората, които се опитват да те спънат по пътя. Никой на никого не подава ръка, говори се едно, а се прави друго. Затова искам да благодаря и чрез „Камертон“ на Петър Костов (бате Пешо), Играта, Борислав Костов, Ники Кънчев. Последният ме покани на интервю в радиото, в което работи и презентира новата ми песен. Общо взето България се нуждае повече от такива личности.

Защо предпочетохте България пред Германия?

Моята идея бе след средното си образование да се върна тук с моето семейство. Поставих им ултиматум - да се върнат с мен или да останат в Германия. За щастие, те предпочетоха първото. За цели 14 години не успях да свикна да живея в северната страна. Хората там са толкова студени, че според мен се движат и говорят като роботи. Създали са железни закони и не си позволяват да отварят в тях вратички за когото и да било, което е прекрасно. Обаче предполагам, че някой ден ще измислят и закон за дишането, усещам че стигат до крайности в това отношение. Всичко се случва праволинейно, без емоции и никаква страст и това ме изтощава. В България пък се чувствам напълно свободна, настроението ми веднага се променя щом стъпя на родна земя. Разбира се, нашето семейство винаги тук е поддържало приятелски взаимоотношения с много хора. Родителите ми, откакто се прибраха с мен, непрестанно излизат с близки и познати навън и се забавляват. Баща ми, който е германец, обожава този южен, горещ и емоционален темперамент на българите. Обича отношенията между хората, чувства се много по-добре тук, както и моята майка. Тя е изключително радостна също, че отново е в България за постоянно. Климатът също много действа на човек, особено на неговото настроение. Няма база за сравнение между българският и немският климат. Друго нещо, което прави голямо впечатление, е че германците не обичат да общуват дори със съседите си, подминават се, сякаш не се интересуват от това как се чувства техния най-близък човек. Когато излизат на ресторант, се чува само тропота от приборите върху чиниите. Тук естествено е обратно - купон, оживление, смях, забава, музика, не можеш да се наситиш. Това е нещо, което ти пълни изцяло душата, българите просто знаят как да живеят. Германците, от друга страна, излизат навън с единствената цел да се напият, за да отпуснат напрежението от работа и ангажименти и на следващия ден дори не те помнят и не те поздравяват. Младите хора там са същите - студени, приличат на коне с капаци, целеустремени и лишени от всякакви емоции. Разбира се, за тях няма по-велика нация от немската. Макар че живеех в по-малък град и нямаше бурен социален живот, хората навсякъде са много скучни.

Германците също се гордеят с уникалните природни дадености на своята страна. Като направите съпоставка с природата в България, има ли основание гордостта им?

Те може и да се гордеят, но не виждам защо чак толкова. Природата на България, от друга страна, е наистина неповторима, тя изглежда като извадка от приказен свят. Тук имаме всичко, долини, низини, високи планини, реки, езера, излаз на топло море, котловини, пещери, неповторими пейзажи, 4 прекрасни сезона с дълго горещо лято и не толкова студена зима. Разбира се, българите са облагодетелствани в много отношения, но никак не умеят да съхраняват богатата си природа. Не полагат достатъчно грижи за нея, не изпитват никакъв страх, че може да я съсипят един ден напълно. Необходимо е да се вземат много строги мерки против всички дейности, които я унищожават. Но ако все пак сравним природата на Германия и България, никой не би избрал немската. На мен сърцето ми се намира тук, аз се чувствам повече българка, отколкото германка. Да не говорим, че нашите традиции, фолклор и празници не могат да се сравняват с немските. Всеки е чувал за йоделинг, който се изпълнява в по-южните части на Германия и не само в тази страна, но не е толкова познат. Там никой не се грижи за опазването на наследените от предците традиции, които притежава този народ. Обществото е по-отворено към света и приема по-лесно мултикултурализма. Както виждаме, това не винаги води до положителни резултати, макар че като идея звучи добре. Тамошните традиции просто не са съхранени до такава степен. Българските традиции, от друга страна, са толкова богати, а дори не осъзнаваме какво носим в гените си. Тук всеки ден е празник, някой има имен ден, кръстен е на определен светец, празнува и се весели. 

Случвало ли се е в Германия да се чувствате като аутсайдер заради българската си жилка?

Да, германците са прекалено горди от своя произход. До 6-годишна възраст живеех в България, когато трябваше да постъпя в 1 клас в Германия, и тогава ми беше много трудно. Аз бях аутсайдер, не само защото бях чужденка, но и преди това всички деца се познаваха от предучилищната подготовка. Германците не стоят с отворени обятия и не приемат положително емиграцията на стотици милиони гастербайтери. Аз ги разбирам напълно, стана прекалено голям микс от нации, всичко се смеси, турци, албанци и пр. Откакто започна политиката с приемането на бежанци от Азия и Африка, изнасилванията станаха повече, агресивността и неприятните примери в обществото изнервиха много немците. Приемам тяхното отношение към бежанците и въобще емигрантите, те са си в пълното право.

Говорите с неописуема любов за България, но със сигурност сте изпитали неведнъж културен шок в родината и в негативен аспект, може би и баща ви. Така ли е?

Правилно. Българите са изключително емоционални, обаче не винаги тази емоция създава нещо красиво и добро. Колко по-лесно би било ако всички си подавахме ръка и си помагахме. Трябва да кажа, че първото нещо, което научих след като се установих тук за постоянно преди две години бе, че българинът винаги стои над закона. Тук, обратно на Германия, никакви закони не се спазват, нито от управляващи, нито от общество и всичко отива в другата крайност. Това също не е много добре, защото имам усещането че всички копираме „добрите“ примери от политическия елит. Още продължавам да изпитвам известен културен шок всеки път, като вляза в личния си автомобил. Дупките по пътищата са една до друга, докато пътищата в Германия са гладки като самолетни писти. Тук се страхувам да не ми се разпадне колата от вибрациите. Въобще знам, че България не е изобщо богата страна, напротив има много сериозни проблеми и тепърва ще се сблъсква с големи предизвикатетлства от различно естество. От самото начало това, което направи голямо впечатление и на баща ми, е, че трябва да се примирим с честата липса на ток и вода в XXI век. Дори първите думи, които той научи на български език бяха „дупки“, „няма ток“ и „няма вода“. Това е самата истина. Него го дразни тази неуреденост в държавата, защото шокът е прекалено голям. Който и да сравни българската разпуснатост с немския перфекционизъм в каквото и да било отношение, меко казано, ще се изуми. Вбесява го липсата на точност, когато се уговори с някого за среща. Вероятността другият да закъснее е огромна. Също така българите обичат много да говорят, но не действат. Завистта на българите е пословична, всеки се опитва да те спъне и не иска да ти помогне. Трябва да разберем веднъж завинаги, че силата на човек се проявява в трудни моменти и когато помагаш на ближния, не можеш да загубиш, напротив. Сякаш се страхуваме да не споделяме огромния си потенциал с никого, за да не ни откраднат идеите. Всичко ми изглеждаше много розово, отначало гледах на нещата много романтично, но сега вече съм доста калена от изпитанията, лишенията и проблемите.

Вие окончателно се изключвате от правилото, че младите хора в България само си търсят повод да напуснат. Осъзнавате ли каква смела крачка сте предприели?

Аз съм против изтичането на мозъци от България към чужбина. Ако всеки млад човек напусне тази страна, накъде отиваме? Върнах се, защото според мен красивото в живота не се постига лесно, напротив, с много труд и воля. Аз съм изключително борбена жена, обичам да си поставям трудни цели, искам тук да оставям следи, обичам България. За мен родината е моето сърце. Не мога да си представя да живея някъде другаде, където и да било по света. Дори всеки път, когато отивам в Германия, за да видя баба си, с кацането на самолета стомахът ми се свива. Помня първия учебен ден в немската гимназия, чувствах се ужасно, плаках, не исках да бъда там, не исках нова страница от германския ми начин на живот да започва отново. Тук е обратното, в момента, в който стъпя на българска земя, аз разцъфвам, настроението ми е слънчево и си щракам с пръсти. Първият ми ден в университета премина гладко, мислех си, каквото стане, стане. Веднага си намерих своята среда и в академичния и в личния живот. Искам тук да се развивам, тук да градя живота си.     

Върху какви проекти работите в момента?

Вече имам мелодия за трета песен. Силно се надявам да намеря друг артист, с който да направим съвместно парче. Това е моята цел в момента, както и да си намеря спонсор, трудно е сама да финансирам всичко. Пожелавам си да имам успех в това, което правя и да започне моето възнаграждение за работата, която върша. Няма да позволя по никакъв начин целия този труд да бъде напразен.

Ако тази статия ви е харесала, станете наши приятели във Фейсбук.