Увод: Твърдо съм убедена, че за да си има личен национален празник, човек трябва да е готов да си отнесе боя, тормоза и ужаса!

Който ви разправя друго, набийте го, лъже ви.

Освен това се спазва строго починът „На дълъг път се тръгва бавно“, аз например си знам, че при мен подготовката е започнала още по времето, когато се хванах, че си умирам да чуя „Здравейте, нощни българи, с вас и до вас е Константин Тилев.“ Тоя момент е седем-осем години преди решаващите битки. В тия седем-осем години има едно лудо въртене на копчето на разни радийца и радия, селени, вефове и всякакви кутийки, които пиукат, пискат, пищят, свирят, говорят, вдигат джангър и чат-пат съобщават часа и времето. И гласове. Имаше страхотни гласове, които обичах да слушам. Междувременно си отпразнувах самостойно, че първото българско частно радио започна да излъчва двайсет и четири часа и се почудих на една звезда точно колко пръста температура има, когато ми сподели недоумението на едни школуващи се мозъци от думите на лектора им „Добър ден, аз тук няма да ви чета лекции по конспект, аз ще ви разказвам живота си, казвам се Константин Тилев“. За звездата и мозъците идеята на собственика на гласа, който обичах, си остана тъмна и непонятна, аз обаче я схванах от раз и когато пред мен се изправиха едни хора, които не ме учеха по конспект, ами ми разказваха живота си, се възползвах най-откровено и без задръжки.

И вече сме при същинската част, която начева извън темата: не искам да оставам в престолнината. Искам да си живея у нас, за да си живея у нас обаче ми трябва работа и въпросът е каква работа има у нас? Такава почти никаква, онакава почти никаква и по кабелната имало съобщение търсели хора за някакво радио. Това е, викам си, отивам, може нещо да им оправям изреченията, да им задрасквам по текстовете, лингвист съм все пак, да отговарям на телефона мога, такива работи. По обиколни и минаващи по откровено разнообразен релеф пътища намирам хората и се озовавам в един просторен хол с невероятна гледка над града. Добър ден, поздравявам. Добър ден, отговарят двама младежи, около моя възраст. Аз по такъв и такъв въпрос, казвам. Радваме се, че проявявате интерес, да направим сега малка проверка, ето тук попълнете въпросите. Подават листове. Ами да попълня, викам си. Име, образование, обичате ли да четете (два реда), какво обичате да четете (два-три реда), какви филми обичате (ред), каква музика обичате (ред), обичате ли да слушате радио и кои са любимите ви радиостанции (ред). От последния ред правя към три. Изредих всички радиа в София.

Идват хората, отнасят листовете. Връщат се с друг. Заповядайте този текст и пред микрофона, искаме да ви чуем гласа и как четете. Знаете ли как да застанете на микрофона, питат. Леле, ’ма това микрофон ли е, чудя си се и си се мая. Не знам как да застана, признавам. Така, човекът е стегнато делови, изправете се, застанете на четири пръста от него и четете спокойно. Заставам, четири пръста, чета спокойно. Взимаме ви за водеща. А?

И се почва: Усмихвай се, Ева, усмихвай се. Като говориш така, е скръб! Я ела, ела сега да ти пусна записа! Какво е това? Чуваш ли го? Кой може да го разбере това? Никой! С тая скороговорка трябва да се справим, иначе нищо няма да стане. Жрупта-жрапта-жръпта-жрипта-жрепта. Петърплетплетепрезтрипрътапреплита. Пукаш, Ева, пукаш! Дръпни се назад! Стоиш на четири пръста от микрофона. Аз всъщност се казвам Евелина. Добре, Ева, гледай сега тук, пултът е конструиран специално да ви е удобно на водещите. Като дойде време за ефир натискаш бутона, светва червено и говориш, после натискаш другия и светва зелено. Следиш си пейлистата. Разбра ли? Не. Гледай сега тук, пултът е конструиран специално да ви е удобно на водещите. Ето тия книжки, четеш. При включването казваш честотата и радиото. Хората искат да знаят какво слушат, усмихвай се! Ева, забравяш да се усмихваш. Аз се казвам Евелина, идва от „горски орех“ на един френски диалект; Ева е друго име, означава „живот“. Пукаш. Така, Ева, рисувам ти часовника, тука са рекламите на и петнайсет и на четиресет и пет, после имаш песен, после си ти. Пресмяташ времето и режеш, за да дойдат рекламите. Разбра ли? Не. Така рисувам ти часовника, тука са рекламите на и петнайсет и на четирийсет и пет, после имаш песен, после си ти. Усмихвай се. Ева, забравяш да се усмихваш….

Пълен ужас!

Ама аз такова за преводач учих, искам си да съм си преводач!

А хората са страхотни и идеите им са страхотни, и изобщо… И на мен ми харесва страшно, защото някак помагам на едни хора, които не виждам, но с които се разминавам из улиците на моя град да им е добре, да им е по-леко, по-ведро, да им е по-весело и на моята склонна към потъване в мрачни дълбини особа, това ѝ влияе добре. Дисциплинирана съм и отговорна и като ми е казано да съм в добро настроение, аз съм!

Харесва ми, народе, ама аз, такова, искам да съм си преводач!

И като го чух това, Пенева, станах прав! Да измислим сега как да се казва блока. Пукаш, не бързай като говориш. А знаете ли какво е казал Константин Тилев? Кралкарликралицакларакраликларинети, шръпта-шрапта-шрупта-шрепта-шрипта. И като сгрешиш, пет хиляди души са те чули и всички знаят, че си се орезилил. Като има проблем, се разбира и на Луната, чак от Марс наминават да ти кажат колко зле е било, щото ти нали си тъп и не схващаш и сам, имаш нужда от доудавяне.

Пълен ужас!

Ева, усмихвай се! Ти нямаш глас за следобеден блок, ти ставаш само за сутрешен. Ето тука си пускаш интернета и си мешаш, търсиш си какво ти трябва. Ако искаш, можеш да си пуснеш песен, която харесваш, но я няма в плейлистата. Тия луди ли са, аз не знам деветдесет процента от песните в плейлистата, те от компютъра ми дават да пускам?! Не режи песента така!

Пълен ужас!

Аз, такова,… харесва ми, обаче искам да съм си преводач!

Пълен ужас!

Междувременно идват едни хора от съседен град, които искат, нали, при тях: Ева, усмихвай се, не режи песента, като светне червено си в ефир. Аз отказвам.

И изобщо край! И изобщо няма смисъл! И изобщо не ставам явно за всичко това! И изобщо е най-добре да си ходя.

И си отивам!

Пиша си у нас дипломната, ровя си по речниците, ще си намеря някаква работа си викам, нещо, криво ми е, тъпо ми е, нещастно ми е, обаждам се тука, обаждам се там, имам си още един държавен за взимане, криво ми е, тъпо ми е, нещастно ми е…

Ама аз искам да съм си преводач.

И ми се обажда емисар на хората от съседния град.  

Да съм била отишла само да видя!

Ами отивам да видя. Аз искам да съм си преводач, само ще видя.

Сега за протокола моля да се отбележи, че твърдо вярвам в омилостивяването на Съдбата посредством съзнателното полагане на усилия. Реших да положа усилия, с които да покажа на Съдбата, че аз заслужавам да стана преводач и именно, и само, поради тая причина в оная студена и мърлавоснежна ранна пролет се вдигам и отивам от тука, та там! А там е в съседния град на покрива на ГУМ, коридор, това ни е монтажната, там са ни новинарите, ето това ни е студиото и влизай. Студиото е тъмно. Прозорче при операторите. Това е Кършия. Значи от тука си гледаш музиката, това е пултът, там отсреща новинарите четат. Тука по телевизора си гледаш новините, ако искаш, можеш нещо да кажеш (Ама как, ако искам, включванията са по часовника, мога да го нарисувам!). Ако искаш, си пускаш музика от дискове. Ако искаш и немаш що да кажеш, можеш да прочетеш некое съобщение (Ама как, ако нямам какво да кажа, по часовника си има теми, мога да го нарисувам!) Лесно е, немаш ядове. Кака, казвай са що искаш? Ако искаш квартира, даваме квартира. Ако искаш да пътуваш, пътуваш. Имаме сутрешен блок, ти си от дванайсет. Ама аз, обаждам се плахо, не ставам за следобеден блок, гласът ми не става. Ти си от дванайсет, кака. Виж сега, огледай се, помисли, искаме да ти е добре, ако на тебе ти е добре и на нас ще ни е добре. И се оглеждам.

Има тоноператори. Студиото е тъмно.

И една седмица аз, звездата, пътувам разузнавателно-опознавателно за тяхна сметка, за да реша искам ли, не искам ли от дванайсет. Кака, ние с тебе що че прайме? Блок. Е откога? От понеделник. Тая работа повече от месец е изключено да изтрае, мисля си, това са осемдесет километра на ден!

И се почва. Харесал съм си едно име, че си го свиеме. Ама как! Харесал съм си, давай натам. Давам: това е часовникът, да ви го нарисувам, включванията са на и петнайсет, след рекламите на и половина и на четирийсет и пет след рекламите. Искам подложки. Колко? Две-три, на първо време. Къде е тоя, викни го от монтажната, ела бе, тая иска подложки! Искам шапки. Колко? Две-три на първо време? Айде на тая са ѝ готови шапките, да иде у монтажната да си ги чуе, да не ми стеня после.

Жрупта-жрапта-жрепта-жрипта.

Пукаш. Петърплетплетепрезтрипрътапреплита. Микрофонът е на четири пръста. Фалцет, да ти оправя настройките на гласа. Шъшкаш.

Шишесесушинашосе. Шишесенашосесуши. Шишесесушинашосе. Нашосешишесесуши.

Искам тоноператор. Имаш тоноператор. Искам шапка за „Смешен хороскоп“. Имаш шапка за „Смешен хороскоп“. Искам инфо за Депеш, утре са в „Дванайсет златни“. Това ти е инфото за Депеш. Искам тия дванайсет любими детски песни за Първи юни. Имаш тия любими детски песни за Първи юни. Минава блока на Първи юни, влизам в монтажната, всички са унесено прехласнати. Що сте такива? Слушаме си „Винни Пух“. От моя град се опитват да ме вербуват, ама толкова ли са добри, изразяват съмнение в думите ми по телефона, повече, отговарям.

Пукаш. ПрезидентътПопандовпопаданапоповопоприщепостоянно. Тоноператорът ме гледа и ми мери лудостта. Измислям си, успокоявам го. Не пукаш, смее ми се.

Сега ще ти пусна много яка песен: Гуано Ейпс, кавър на Алфавил, сила неземна. Утре правим „Дванайсет златни“  на Крийдънс Клиърутър Ривайвъл, това ти е инфото. Кои са тия Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл, изпадам в потрес. Цяла вечер пощя информация за тях. И междувременно: пуснали са докладна? И? Ами нищо, скандал? А като беше аварията, да видиш какво ставà? Цела нощ не сме спали. На Великден излъчваме пряко, ентусиасти сме. И са нали са опозиция, що не възразяват? Що не стане некой и не каже…И нали е на агнето майка му не се сеща да пита. В новините са изчели за деветгодишно дете, което се е удавило в реката. Как се продължава със следобеден блок, с живота изобщо, след новината за смъртта на деветгодишно дете? Дай да пропуснем тия „Шаренки“, само на съобщения да сме, щото не върви. Пропускаме „Шаренки.“ Тоноператорът вече не сваля слушалките, следи ефира! До петнайсети октомври ще съм предала програмата за Коледа и Нова година. Ево, ела да чуеш що е станало, да кажеш одобряваш ли? Аз всъщност се казвам Евелина, Ева е друго име. Ма ти изобщо не се казваш как се казваш! Бележка на таблото: „Предизборните клипове да се пускат как съм написАл, Мама. Що „мама“, не разбирам? Щото, осветлява ме със снизходителност тоноператорът, не е добре да е „тате“, понеже може да ти…. Имаме пряко включване от секция, временни резултати! Петнайсет часа отразяване на избори. Съобщили сме окончателните резултати час и нещо след полунощ. Из страната още три дни се плюнчат и броят. Ти сà нали знаеш, че тая песен е с агитка, да не фанеш да ми измааш и агитката! Вън всички, пет секунди до ефир!

И четеш за народни празници и обичаи, и четеш за филми.

И четеш, и четеш, и четеш.

Микрофонът на четири пръста.

Искаме да ви съобщим, че ще ви вземем на работа, обаждат ми се от втората по големина национална радиоверига! Аз знам по-подходящ за вас човек от мен, отговарям им съвършено спокойно и убедено и им диктувам име и телефон, и звъня на човека с името и телефона. В монтажната в ГУМ, заварвам гробовно настроение, и откога напускаме, пита ме отровно-кисело с гръб към мен Големийо човек с брадата, ами аз, такова, отказах им, дай да се обадим на… През целия си период там, на всеки три месеца напусках и повече не можех. Честно!

И искам да съм си преводач…

Ама ми харесва! С всичко: как си говорят, как умеят да теглят една с цел запазване на психическото здраве, как разбират от музика, как като говориш те чуват, как стискат зъби с тебе, как знаят, че ти стискаш зъби.

Аз за преводач, нали…

И ужасяващите моменти, в които отваряш уста и откриваш, че мисълта ти е обявила без референдум независимост и се е отнесла в неизвестна посока, и изведнъж спасително скалъпваш нещо, защото по-добре е да кажеш безсмислица, отколкото да не кажеш нищо, йезуитско правило. Безсмислицата минава и заминава, тишината се запомня завинаги. От тогава имам ужас от паузи в разговорите и вбесявам обичните си хора като ги прекъсвам от страх да не изживеят ужаса на тишината в ефира. Аз заради тях го правя, ама те мислят, че срещу тях. Ненормална работа. Още две секунди и бех готов да се намесвам и да спасявам положението, доверява ми тоноператорът извън ефир след трайното отлитане на моята, свързана с Дийп Пърпъл, мисъл. В ефир внимаваш как говориш, извън ефир говориш като си искаш, защото иначе невроните прегряват. Оттогава май говоря свободно с крайно ограничен брой хора, с останалите контролирано мълча и отговарям само когато ме попитат. На „вие“. Шоколад не се яде, сладолед не се яде, защото променя слюноотделянето, да не почнат да се обаждат загрижени слушатели, ошашавени водещата да не умре от задавяне на микрофона. Сладолед ям пак от пет-шест години и то рядко. Когато трябва да говоря, не ям, лесно е. Уверено съобщавам името на групата и песента и виждам, как тоноператорът се хваща за главата, сменя в движение джингълчето от десет секунди с друг от трийсет, вади единия диск, другият се изплъзва, обръща се във въздуха, нашият го лови, поставя на място и пуска песента, дето съм обявила вместо тая, за която сме се разбрали, обръща се към мене и вдига вбесен ръце нагоре. Изведнъж осъзнаваш каква епоха са петнайсет секунди време. На мен междувременно ми иде да се застрелям.  Абе, бате, като я избра тая, не виде ли, че е шест минути, дали че има живи свидетели като свърши? Ама тая е от „Дванайсет златни“, отговаря тоноператорът. А, щом е от „Дванайсет златни“ може, те, свидетелите, явно специално по тоя повод ще се държат за живота. Ако видиш някой да почива, помогни му, пише в монтажната. Ево, имаше тука един диск с бела обложка. Аз всъщност се казвам Евелина. Нема го, тè тука живееше, Ево, на него има суперяко парче „Дъжд“ на „Жар.“  Са откачам като са ми разместени дисковете! Може ли некой да ми обясни що работи Хелоин на буква „жбъц“, при АББА?

Плъзгачите свалени ли са? Ключов въпрос. Плъзгачите винаги трябва да са свалени, питайте „Дебатъпатамаскадебабахтимаската“ от БНТ. Да не стане като, нали знаеш, ония у кръчмата, вкарват гол и нашийо не си свалил плъзгачо и у ефир: „Да ти …“ и ония у кръчмата „И ние, и ние!“ Телефоните - изключени, масата - чиста. Да не стане като, нали знаеш, води си наща, води си и почва да ѝ звъни джиесемо, оная си дума, джиесемо си звъни. До ден днешен ненавиждам звъненето на джиесеми и всякаква телефонна напаст. Песни слагам, чуруликане, ромолене, нищо не помага. Мразя го и го мразя, и го мразя, шумът от джиесем в един разговор е обида за слушателя. Край! Не подлежи на обсъждане!

А-ъ-о-у-е-и-а-ъ-о-у-е-и-а-ъ-о-у-и-и. Асошейтед Прес. Зациклям на Асошейтед Прес. Три пъти, чак след половин час го казвам, да чуят слушателите, че мога. Ама това име ли е, питам аз, на християнски език ли е? Зюддойче цайтунг пò го обичам. Франкфуртер алгемайне цайтунг. Щрапта-щръпта-щропта-щрупта-щрепта-щрипта. 

Тя е, която работи в радиото, представят ме на едно кафене на Главната улица, ама на вас гласът ви в действителност не звучи така като по радиото, учудва се дамата, работеща в банка, видимо разочарована. Разтапям се от удоволствие, защото гласът ми по радиото не е моят глас, това е инструмент, него го поставят, нагласяват, аз го използвам и контролирам. Ниските, средните и високите тонове, каквото там ще да са, са записани на едно листче и се знаят, те са променливи и по-точно параметри, защото гласът се променя според настроението, състоянието, какво ли не, но са следствие от човешка дарба и умение. То и Ким Бейсингър в зенита на красотата си след душ не е изглеждала като Ким Бейсингър в зенита на красотата си на червения килим в Кан, ама кой да мисли? Народът сериозно ли вярва, че съм това, което съм по радиото на сто процента?

Пет невероятни, изключителни години, в които е било всякакво - тъмно, безизходно, студено, жега, пълно с музика, истерично весело, скандалджийско, спокойно, обнадеждено, натопорчено, никакво, неудържимо, лети към пропастта или небето с ускорението, набирано от 9 април 2001 година, когато за пръв път затваряме блока с „Това беше Зона 972 на…“, дата, която двайсет години по-късно ми е личен национален празник, защото без нея нямаше да имам независимост, да знам как да изчаквам народът да си покаже колко хляб носи в себе си, да изобретя смелостта да направя плейлиста, да понеса факта, че на 6 септември цял ден радиото съобщава, че сме 5 септември, което е далеч по-добре от това на 24 май да ни честитят Нова година и все пак е непоносимо, да ровя в книги, за да трупам информация, да я проверявам, да казвам „това тук не става“, да се разнищвам „хубаво, моят подход е такъв, а тоя финяга как го прави, да видим“, да оставям на времето да вади наяве истинската същност на събитията, хората и драмите.

„Зоната“ никога не е била само мое дело, в нея равностойно участваха и бяха съавтори (по реда на появата им):

Георги Христов – човекът, който ме посрещна в студиото в първия ми ден в Дупница и в последствие често тоноператор на Зоната;

Кирил Върбанов – първият тоноператор на Зоната на 9 април 2001. Изчакваш удара на инструментала и тогава се включваш, за ефект;

Кирил Ангелов – при необходимост тоноператор на Зоната. Ти как си я представяш, Пенева, да каже такова нещо? Вирвам веждчики на кадинмостчета, аз съм преводач, предполага се, че при необходимост мога да кажа всичко и да използвам точната терминология? Какво искаш да ти пусна да ти стане хубаво? Ама какво има да им харесвам на Бон Джоуви, всичко е едно и също;

- Георги Щерев – тоноператорът, с когото подредихме схемата на Зоната, запазила се до самия ѝ край. Умееше да зададе музикалния ритъм на Зоната и да го поддържа безукорно до последната минута през всички трапове, пропасти и завои „фиба за коса“. Ще те помоля да правиш разлика между рок и рокендрол! Аз я правя, ама смътно. Тоноператор на Зоната май 2001 – септември 2001; октомври 2001 – август 2002;

- Ивайло Орманков – тоноператор на Зоната септември - октомври 2001; септември 2002 – август 2003. Сега ще ти пусна страшна песен на Антонела Руджеро. Орманков, приятелю, затова, че си си седял срещу мен, вместо да рисуваш, прошка няма нито за тебе, нито за мене!  

Гергана Чалъкова – няколко пъти тоноператор на Зоната. Най-дивите, неудържими и рокерски Зони в историята.

Радослав Ранков – тоноператор на Зоната септември 2003 – март 2004. Йохан Себастиан Бах в защита на Куин.

Красимир Спасов – тоноператор на Зоната от март 2004 – до последното ѝ предаване през октомври 2005. „Дванайсет златни“ с Моби и саундрака на „Годзила“; още ме учиш да смея и да продължавам, да гледам филми, които не бих гледала, да чета книги, на които не бих се спряла. В ефир в този период съм чела съм стихове на Езра Паунд и Йован Христич и беше съвсем уместно и логично, сигурно заради хармонията със саундтрака на „Годзила“, няма друго обяснение;

Основни личности от радиото, които влизаха в часовете на Зоната и са част от личното ми световно нематериално културно богатство:

Силвия Борисова – новинар;

Георги Илиев – новинар;

Румиана Кишкина – новинар, до ден днешен проверявам новините с нея. Здравомислие, на което свалям шапка;

Маргарита Петрова – новинар;

Станислав Тенев – шеф. За половин час втори оператор на Зоната на 9 април 2001. Най-добрите джингли, които съм чувала. „Писмо до дядо Коледа“, „Класическите български филми“, „При бай Ставри. Човекът е строг, но справедлив.“ „Ееее, каса бира“ за европейското по футбол в Португалия. При желание - гениален;

Надя Димитрова – началство. Да ми е началник някой на мен е много, ама много сериозна и тежка работа, поради различни причини. Това мога ли да го кажа по радиото, питам. Можеш да си говориш каквото искаш, щом е проверено или това е твоето мнение. Ако некой ти се обади, прати го при мене.

Животът може да се случва или да не се случва, а може и да се спогодим с него да си имаме лична история. Щом имаме лична история, си имаме и лични национални празници. А в предишното си прераждане (в което не вярвам) сигурно съм била много свестен човек, за да заслужа 9 април 2001 година! И го празнувам като личен национален празник, защото когато Съдбата ти е дала да изживееш нещо прекрасно, трябва да го отбележиш, тя на поддръжниците на булдозерските подходи поля с рози не предлага!
И трябва да живеем, не да се случваме!