Да започнем с това, че има три теми в този живот, които са ми абсолютно непонятни: музиката, физиката и руския! (Подредени са по благозвучност, не по тежест в класацията.) Вътрешната им логика ми е непостижима умствено, колкото и странно да ви се струва; залягала съм страшно да ги уча в училище, но резултатите бяха посредствени. Фактът, че съм залягала обаче ми е много полезен и е тема за друга „приказка“. Ставам права на всеки, който е „на ти“ с тия науки, и го гледам с ококорени очи все едно има три акъла, всичките гениални.

Изобщо не съм в състояние да разбера логиката, битието и приложението на изброените явления, макар че стигам донякъде.

Това как вратата скърцала в „горно до“ ме изстрелва веднага в съседната Галактика, където никого не познавам. Иначе разни музики си слушам, не ме разбирайте погрешно и си общуваме емоционално и словесно, но най-вече ми говорят, никакво „горно до“ не ми се мотае.

Това във физиката как незнамсикоя енергия се преобразувала в съседната и това задвижвало двигателчето на пералнята, хладилника или реактивния самолет ми е точно толкова мистично и мътно, колкото и вихренето на силите в някоя черна дупка. Иначе съм стигала до максималния мисловен за мен предел, който беше ниво формули (и мога да си сметна потреблението и цената на тока, има си формула), останалото ми фучеше страховито като описанието на силите, същината и свойствата на материята в тринайсетото измерение (сигурно това обяснява благоговейното ми отношение към техниката и технологиите).

Колкото до руския, предполагам, че страшната драма там се дължи на печалния факт, че съм учила руски не от читави учители, ами от разни плексигласи и други певецета и то от крехка детска възраст (което впрочем е красноречив пример за дивотиите, които могат да се произведат с ранното чуждоезиково обучение под вещото ръководство на ламинати). Чак в четвърти курс по време на лекциите по латински ми просветна здраво идеята в руската граматика, но макар да освети маса лингвистични загадки низ дебрите на моите романски и неромански езици, с руския положението си остана същото, което не означава, че нямам допирни точки с него. Означава само, че съм му пасивен (всекидневен) потребител: чета, слушам, не говоря, не пиша.

Край на увода!

Да продължим със същината, в която се разказва как снощи си пълзя бавно и безотрадно през редакцията на един текст и оригинала му на американски английски. Лазя си аз, лазя си и изведнъж стигам до лаф на френски. Име на ресторант.

В Бостън, Ю Ес Ей…

Нааай обичам когато някой….., нали, вземе да ми се прави на французин, наааай обичам. Много хубаво ми става, много хубаво, чак повече няма накъде!

И въздъхвам аз и се захващам да изровя обяснение като за бележка под линия. Ровя, ровя, ровя и стигам до две абсолютно равностойни възможности. Едната е игра на думи с цветове; според другата, авторката в пристъп на културологичен напън (тия винаги са лоша идея!) е свила името на съществуващо бистро в Париж. Така. Добре. Нека да е свила името, това обаче не ми дава категоричен отговор, който с чиста съвест да тръшна под линия.

Оставям първия вариант (няма да обяснявам сега връз какви основания на занаята) и се заравям във втория. Започвам да издирвам: история, обяснения, варианти, изказвания за заведението, нищо идейно не изскача!

Ровя някой да е разказал сочен виц за него, спомен някакъв, надпис под снимка! Възмутен отзив на незадоволен клиент.

Нещо…………!

Няма!

Истината е, че нищо няма да ми стане, ако зарежа името така. Ама не мога! Сърце не ми дава! Аз испански лафове за начинаещи съм извела, та френски лаф ще оставя! Изключено. В един текст на български не може да има места, където читателят да вземе да се почесва по врата „това сЯ откъде дойде?“. Абсурд!

Истината е, че сигурно никой няма да забележи, ако зарежа името така! Ама не мога! Аз ще знам, че съм го зарязала! Съвестта ще ме изяде! Няма такива работи като „така ми дойде/ голЕма работа и много важно/ никой нЕма да разбере“ в тоя мой занаят! Ако има, не го работи занаятчия, ми певеце. С певецетата не сме от един клас.

И ровя…

И ровя…

И ровя…

Три часа! За лаф от две словца!

Вече съм вир вода и три килограма по-малко.

Накрая се връщам към началото на търсенето, където съм попаднала на ФБ профила на ресторанта, който всъщност е най-истински и действителен и се намира срещу „Мулен Руж“, Париж. И си мисля: сега аз тези да ги запитам ли, или да не ги запитам? Това е първата част от загадката. Втората част е, ако ще ги, на какъв език да ги запитам. Понеже от две години не съм писала на френски, ще ми трябва време да се формулирам елегантно, защото мразя да проявявам неуважение към френския и да ждрапам как дойде, понеже съм била чужденка (и аз не искам да ми мърлят българския и уважавам всяко усилие, разберете ме правилно), обаче е два през нощта, а аз вече от месец време живея само на американски английски и български в петото измерение и нямам никакво намерение да жертвам още час време да се формулирам точно и ясно на издържан френски, ще ме прощават милите французи, ама мисля и да спя.

По първата част от загадката, от ресторанта може да се направят на неполучили съобщението и изобщо да не ми отговорят. Да питаш и да не ти отговорят, или да се правят, че те няма, е изключително неприятно при лични и служебни въпроси! Зле действа, да си го признаем! Общуването (и опознаването, което му е по-задълбоченият вариант) се развива връз следните танцови стъпки: имаш интерес, питаш, отговорят, съобразяваш поведението си според отговора. Пак питаш. Теб те питат, отговаряш, съобразяват поведението си с твоя отговор, пак питат. Нищо философия! Да питаш и да се правят, че те няма е грозно, но може да си има своите дълбоки основания. Само че и тях да разбереш, пак ти трябва някое и друго обясненийце…

Решавам, че и да не ми отговорят, ще го преживея. Няма да обясня лафа от френски и няма да ме изяде съвестта, понеже съм направила всичко възможно за изясняването на така наречения неясен въпрос, повече никой нищо не може да иска от мене, освен да направя всичко възможно. Другото зависи от отсрещната страна.

Решавам още да пиша на английски. Ще го преживеят милите французи, като ответен жест, ще им напиша: момчета и момичета, карайте в отговора на френски, обичам ви, нееееема страшно, ще ви разбера!

Пиша, гася лампи-тоци и още решавам пак, че ще се наспя като бебе, щото отговорността е прехвърлена. Най-добре се спи безотговорно!

Хубаво, ама мозъкът ми прегрял и не иска да спи! Иска си категоричен отговор на въпроса, сън не ме хваща. Не мога да си чета от книгата. Я - мисля си - да си проверя телефона! Так, съобщение: Хелоу, Евелина, ит’с Олга. Ду ю спийк Рашън? Уил би ийзиъ ту иксплейн.

А лелеле! А лелееее…

Ами сега? Ама аз не съм писала през живота си на руски, ако не се брои едно класно в седми клас, когато ми треснаха една от най-заслужените двойки (то на целия клас, всъщност, без две тройки и една четворка май-май)! Ама да говоря на рускиня на английски си е светотатство! Да се прояви неуважение към такъв човек, също. Според вас дали не ѝ е писнало да натиска бутончета с всевъзможни отговори? Дали не е било по-лесно да ми пренебрегне въпроса? Да се направи, че ме няма? Ама не го е направила, нали! Не го е и заслужава уважение от моя страна! Всичките ми неврони са нажежени на макс. Започвам да клюцкам на телефона, трябва ми „ы“ къде е на тъпата клавиатура на тъпия телефон „ы“?

Няма….

Защо няма? …..

Половин час по-късно и още два килограма по-малко вече съм написала отговора на руски (Евелински руски): да, пишете ми на руски, всьо (знааааам как се пишеееее, не бързайте!) пАнимаю. Извинете ме за ошибките и т.н. и Благодаря! Благодаря! Благодаря! Благодаря!...

Четири сутринта! Така сме творческите личности (и затова е крайно време да се отказваме от някои творчества)! ……..

Заключение: на сутринта имам отговор на загадката с името на бистрото срещу „Мулен Руж“, Париж, откраднато за кръчма в Бостън, Ю Ес Ей!

Страхотна жена! Страхотна! Господ да благослови наследниците ѝ десет поколения след нея!

Ето това е отговорът на всички въпроси: питайте! Не може да е по-страшно от това да се сгънете от страх дали и как ще ви отговорят! Живота си затлачвате. Може да не задавате най-важния за човечеството въпрос, само че със задаване на неважните въпроси, се учим да понасяме отговорите на важните! Ако ни отговорят грубо, прекрасно, знаем, че отсреща е калтак - спим спокойно. Ако не ни отговорят, оставяме въпроса отворен и пак спим спокойно, направили сме всичко по силите си. Може хората да си имат най-основателни причини да не отговарят, но те са на ход, това е истината. Може никога да не го предприемат, може да дойде момент, в който да направят крачката. Няма да сме зли и отмъстителни и нас достатъчно ни е млатил живота с черпака по главата. Ако можем да спестим на някого боя с черпака, защо да не го направим?

И като ни питат, отговаряме, по същество: за изчезнали войници, за качество на превод, за историческа справка, за плетка, за песен… Ако не знаем, насочваме към точните хора….

Какво нещо е животът: седиш си при еленчетата, издирваш битието на бостънски кръчми и получаваш помощ от рускиня с голямо сърце, която работи в парижко бистро……..

Красота!