Увод: Няма да ви разказвам книгата, която съм превела! Да е ясно отсега. Освен това ще е дълго, но не колкото е било. Свикнали сме си, а и отдавна не е било приказно.....

Същина: Да започнем с това, че не харесвам Индия (меко казано) и живея добре с мисълта, че на Индия ѝ е все тая от отношението ми и по индийски се развива най-чудесно.

Никакъв Тадж Махал не ми се мержелее пред очите (четиринайсет деца, смърт от изтощение и повсеместна и пълна разруха на цяла една страна, понеже негово „Искамвсичкопомного“ величество не можело да си владее мерките и теглилките любовни).

Никакви сарита по петнайсет метра, с бродерии от злато, сребро и диаманти (и шити във влажни, с лющещи се стени сгради от време оно, от клетници, които не стават от местата си по четиринайсет часа и са кожа и кости), не могат да ме накарат да им примирам на красотата, ахкайте си им, щом ви влече.

Никакви описания на сватби на раджи, на които всичко е от пиле мляко, коприна, атлаз, рубини и изумруди, и ни носят на ръце по десет километра от храма до двореца (междувременно подминаваме убийствени примери за човешка нищета и окаяност), не ме възторгват, слушайте си ги, разказвайте си ги, приспивайте се с тях, далече от мене, аре, Кришна!

Никакви приказки за най-малко емдесетте подправки, които индийката слагала в една манджа не ми разтягайте; след споменаването на петата, храносмилането ми е блокирало от ужас и се моля за душите на ония, които ще се превъплъщават в огнедишащи змейове в следващите си десет живота. Освен това да не се лъжем, индийските манджи са най-вече люти. Изисквания за дезинфекция, това е.

Последният пирон в отношението ми забиха индийските сериали! Три хиляди епизода (две трети от тях изгледах придружително и по неволя) житие и страдание на Ананди, за да може да достигне милият зрител до извода, че всичко е писано и в крайна сметка как ще се развие съдбата на едно момиченце, омъжено на шест години е Божа работа (или карма?), няма смисъл да се противиш на тия, дето ти правят живота на маймуна и ето от тоя сериал следва, че крокодилът Калияни-Калимяни-Калияни (там как ѝ беше името, иначе невероятна актриса), който коли и беси във фамилията може да се ангелонаподоби с времето и като цяло не е изключено и да се стигне до някакъв щастлив развой и дайте да си продължаваме с женитбите на шестгодишните?!

Да полудееш….

Изобщо средата у мен за мило отношение към разни водещи към Индия теми от много време е всичко друго, но не и благоприятна. Стоя далеч от Индия, от Маюри, Кали, слоновете, индийските сериали, бразилските за Индия, даже от произведените в Индия химикалки и куки за плетене стоя далеч и има защо. Така е било още преди да съм превеждала индийски автор (индийският английски е като йогата, ако се стремиш да си вържеш краката зад ушите, няма проблем, но ако не разбираш живота по този начин, често ти идва прекалено връзвателно); така е и след като съм го превела.

И получавам задача да прочета и дам мнение за книга на авторка с индийски корени, в която по-голямата част от историята се развива в Индия. Възложена ми е от човек, който живота си е вплел в книгите и няма да е като да ме пита: „А бе, ти сега за тая книга какво мислиш?“ и аз да му отговоря с две думи. Иска се здрава обосновка. Само че аз си мисля, че знам точно какво ще ми каже тая книга, предварително си знам защо и как, вероятно заради самото начало. Отпочвам първата глава и се захваща с Ню Йорк, журналистка, аборт и адска статистика.

Да…

Ето и аз така извих веждички.

Задачата обаче си е задача и аз събирам сили, нагласявам се под старата ябълка, на петдесетина метра от пътеката на еленчетата и на десет от мястото, където може да се набере киселец за чорба (с най-много три подправки) и зачитам. Не съм прочела подробно коя е - що е авторката, нито отзиви за книгата, нито знам кога е издавана, нито от кого, чета само текст. Това ми е работата, а работата си е работа и двете с нея си се уважаваме.

Миналата година.

Лято е.

Из Нашенско някак се носят едни настроения, че лятото е благоприятен период за разни умилителни писания за провансалски къщета с плочници, китки, ликьори, разни залибвания под звездите на фона на морските вълни, такива едни. Дори аз лятото съм много лесно на готварски-тоскански притрисания, най-вече защото със садистично удоволствие се наслаждавам на комплексите на родената в Американския Юг (това е девет дена път с камили след Никъде и Гюргювица едновременно) спрямо Италия (срещу Русия бяха още по-живителни). Това е тема, която се счита подходяща за разгръщане на писателския талант на жените.

Друга такава тема е развяванията по Шанзелизето на почти двуметровата моделка, топяща се от любовни мъки по над двуметровия задължително широкоплещест като гардероб, най-често синеок милиардер, който е хвърлил по гръб безчет други такива моделки (не е имало кой да му каже, че това е скръбно битие; никоя не си е паднала по него дотам, че да прояви подобна милостива откровеност, а и тия дето ги четат не скачат мисловно до това прозрение), ама, според както сочи написаното, на въпросната моделка, шматкаща се в този момент по Шанзелизето ще се спре (ау, шум!) завинаги, уж. В останалата част великанът основно прехвърча с частния си самолет като пеперудка от Майорка до Карибите, от Ню Йорк до Рим и всичко мирише на шанел пет и голямо фъркане пада. Накрая хепиенд в летална фаза.

Третата тема, уместна за женско писане е бриджитджонсъновата: аз съм смотана, що фана изпускам, резиля си се като за световно, мотам се нерешена и лекьосана, натискам се на един мазник-шеф, спуках гума, станах бербат, не съм чистила от три седмици у нас, обаче оня готиният, дето не го знам, че е готин, си пада по мене всячески, а баба ми си умира да го призетим къмто името ми; той, същият, ще ме спаси и ще измием най-накрая чиниите заедно, докато пеем коледни песни на осем гласа.

Да оглупееш от мъка…….

Не, има нормални четива, има….

Иска търсене …….

Четенето на нормални книги съм си го определила за след тая американо-индийска история, където очаквам най-малко висши трепети между раджата и презряната храненица или между англичанина и застрашената от кладата убава индийка. Клишетата валят толкова изобилно, че в усилията си да се отбраняваш, забравяш, че има и други възможности, трябва често-често да поглеждаш към масата, където те чака неклишето за след индийското клише, защото нали вече знаете като как ми е за Индия? За клишетата ми е сто пъти по-зло!

Чета обаче съвестно.

И съм се примирила, че от тоя храст заек няма как да изскочи.

Индийско ми е….

На пръв поглед несвързана с темата вметка: вие замисляли ли сте се, кое е най-важното за една история?

Не е дали авторът ѝ може да пише, уверявам ви. Стилът се изгражда, учи се, а броят на виртуозно написаните в стилово отношение напълно лишени от здравомислие, идея и смисъл страници, които са издадени по света, сигурно се доближава до броя на звездите в галактиката, умножен по броя на звездите в галактиката.

Не е и „форматът“ на историята; може да е криминале, трилър, пътепис, исторически роман, стихотворение, книга с кулинарни рецепти, може да е дописка във вестник.

Нито е дали ви гъделичка любопитството с екзотични заврънкулки.

Най-важното е историята да намери общите ви пресечни точки и така да ви измлати там, че след удара завинаги да си изричате името по друг начин. Нито повече, нито по-малко.

Чета аз авторката, после ще ѝ нищя битието, после ще науча заглавието на книгата, всичко е за после, сега е важна историята. А тя върви мудно някак, но аз чета.

Индийско ми е….

Появява се британският лейтенант и се изсмивам високо под сянката на белфльора. Казвам си, че краят ми е пределно ясен, аз тоя филм съм го гледала, à дано минат еленчета, че иначе си умрях от скука.

Осъдена душа съм: индийско ми е.

Само, че авторката умее да пише и ми прави впечатление, че уважава читателя, изразява се ясно, много често пестеливо, някак делово го кара, някак всекидневно го дава и точно когато си мисля, че така - по индийски - ще си го карам до финала (който ми беше ясен, защото тоя филм, нали, съм го била гледала), стигам до градината с цветята! Тоя път както трябва стигам, не я шфрък-шфрък изръшквам като в началото.

Я пак: стигам до градината с цветята!

Не разбрах!

Пак: до градината с цветя… съм стигнала?

И започвам да пресмятам: селото е бедно. Ние сме в края на Втората световна. Градината е на училището, училището е на британската държава (империя), но по същество градината е на лейтенанта (онзи, заради когото ми е ясен финалът на книгата) и който отговаря за училището. Защо ще му е на един британски лейтенант да създава и да се грижи за цветна градина? На място, където е или страшна суша, или също толкова приятна киша?

Където го мразят и което мрази?

Където не е домът му и без него най-вероятно ще загине за седмици?

Защо му е на лейтенанта цветна градина там?

Втора несвързана на пръв поглед с темата вметка: Вие градина създавали ли сте? Цветна или друга? Хайде, да не е градина. Създавали ли сте нещо, което на пръв поглед е напълно безсмислено, всички могат повече от чудно да живеят без него тук и сега. Изисква огромни усилия, изяжда страшно много време и като допълнителна екстра бая народ ще ви има за родени слънчасали, защото така си харчите живота. Ако отговорът е „да“, налице е най-важната пресечна точка между вас и историята на разказвачката на истории.

Това е мястото, на което авторката има шансове така да ме удари, че завинаги да си изричам името по друг начин, разбирам аз.

Да се върнем обратно към същината: до момента, в който лейтенантът не отвежда Амиша в градината с цветята се оказва, че аз нищо не съм разбрала от историята, това ми светва!

И приключва веднъж завинаги да ми е индийско по отношение на тоя текст.

Още ми светва, че нищо не съм разбрала, понеже точно тази, която ми разказва историята, така е поискала, а това вече ме вади напълно от досадата, защото клишето се е оказало, не клише, ами клише, което троши калъпи. Мислите си, че по-ценно от оригиналното няма, така ли? Никой друг не трябва да се е сетил, трябва да се е пръкнало в ума за пръв път, тогава си струва, нали така? Нищо подобно! Това е за ограничените фенове на хитрите врътки. Най-ценно е, когато клишето троши калъпа и ви връзва акъла на фльонга.

Милата авторка ме е спипала за гушата и безмилостно ме е навряла в подводните течения между редовете, които пестеливо разказват познати факти: Амиша не е имала възможност да учи, лейтенанта също не е имал право на избор по едни или други причини. И можем да решим, че историята е за липсите, които имаме в живота си и да сгрешим жестоко, защото историята е за това какво правим при наличието на тая липса?

Как живеем с безплодието на това нямане?

С отровното блато на това несбъдване?

Какви хора ставаме след него?

Как то определя хората около нас? Как им оголва същността?

Какво правим в безвремието, което разпростира тая липса в живота на едни ей такива обикновени, живеещи нейде си, изпълняващи отговорно всекидневните си задължения хора, които по един или друг начин се казваме „Амиша“ или сме „лейтенанта“?

Или сме Рави? Или Джая? Или Патрик?

Страшна мътилка е настанала в историята след тая цветна градина и в мътилката започвам да виждам, че отговорите са привидни. Децата не са изоставили баща си на смъртното му легло, защото са безсърдечни или ги мързи да дойдат от другите континенти. Може би не му прощават жестокостта, която е допуснал с лицемерно позоваване на традициите и обичаите. Може би бащата ги е изоставил преди това, въпреки че уж се е грижил за тях и ги е изучил. Може би всъщност той е изоставил и предал майка им, макар на пръв поглед да ѝ е осигурил добър живот, защото да направиш нещо за някого, понеже ти го считаш за добро и смислено е различно от това да направиш доброто, което човекът иска. Може би си си въобразявал, че другият ти е толкова ясен, че чак ти е станал безинтересен, отнасял си се с досада към него и си го пускал там да прави разни вироглавщини, само и само да не те занимава много, понеже ти си имаш работа. Може би си работил упорито, защото ти сам за себе си си бил по-важен, отколкото другите около теб. Другите около теб са ти били нужни, само за да си се чувстваш ти по-тежък, не заради тях самите.

Страшно заплитане…

И всичките тия линии са подло и вещо скрити под всекидневни събития и разговори. Нищо от гореспоменатото не е изказано явно, а пълзи, пълзи с безжалостна стръв в подтекста.

С две изречения те питат колко струваш като човек, има ли те изобщо на тоя свят, щом заради традицията нямаш право да дадеш израз на дарбата си? Колко струваш, когато традицията ти е по-скъпа от детето ти, не ти идва на ум да го чуеш, а накрая дори се отказваш от него, прогонваш го, заради доброто си име, понеже то е обезобразено, а се е обезобразило, понеже си си въобразявал, че знаеш кое е най-добро за него и мислиш в стадно-племенни граници. И не искаш да е другояче. Имаш ли го това дете изобщо? Защо си го имал? Колко струваш, ако не можеш да родиш дете, тогава жена ли си? Заслужаваш ли мъжът ти да остане с тебе? Ще може ли? Колко струваш, ако си изоставил детето си в сиропиталище, защото да раждаш е прекрасно, да отглеждаш, не е чак толкова важно и задължително? Какъв човек трябва да си, за да учиш детето си да е щастливо, ако го е осакатила болест? Ти тогава как оставаш добър с другите?

Защо му е на лейтенанта градина с цветя?

Не ме изпуска авторката, навира ми главата все по-надълбоко под повърхността и ме наказва заради високомерието ми, заради разлигавената ми от разни провансалско-тоскански-пинтреско-инстаграмовски лигавщини и собствената ми ограниченост. С обикновени думи, описващи на моменти страшна грозотия. И в същото време с обич към Индия. Без никаква омраза към традициите, които облагодетелстват мъжете, но създават и страхотни тирани-жени, прекрасни мъжки образи описва. Не се обяснява много. В сиропиталище сме, „и аз съм израснала тук, те си имат само мен и аз си имам само тях“, отговаря на Джая жената, която се грижи за децата всеотдайно, а наоколо вони на урина, повръщано и плачат изоставени от родителите си прощъпулничета, много от тях с увреждания. Индия - страната, в която оправдаваш разходите, които са направили за теб, по броя на синовете, които си родила. „Опитай,“ подава Амиша прасад на лейтенанта, „хубав е, нищо че аз съм го готвила.“ Лейтенантът ѝ подарява букова фиданка, най-почитаното дърво в родината му Англия, което ще живее дълго след като и двамата са си отишли. Амиша да го засади някъде, където може да му се радва. Кога си свой, кога си чужд? Предателството към своите, защото си с чуждия, неправилния, който е като тебе, по-тежко ли е от предателството, което ще извършиш към себе си, ако не избереш да бъдеш с чуждия? Ако не си верен на самия себе си? Защо твоите не те приемат какъвто си и искат да те претопят, защо чуждият те чете като отворена книга и ти дава свобода да бъдеш себе си, да си щастлив?

Защо ѝ е на Амиша да пише истории, които никой няма да прочете?

Защото може би някой ще намери начин да изпълни желание, което е само наше, не защото има право да ни разреши и благоволява да ни разреши, а защото ние имаме нужда това ни желание да се сбъдне. Само за да ни зарадва. Защото някой пак ще се върне за нас, такива, каквито сме, въпреки че ни разделя всичко: произход, положение, светоглед, култура, те не се важни, важно е как ние, двамата, ги разчитаме, никой от нас не е повече от другия в равноправието на това, което ни събира; ще се върне, макар да сме му казали да не го прави, защото знае, че отказът е бил заради него, не заради нас. Защото някъде след десетилетия, през цял континент от другата страна на океана, някой отново ще се върне за човек, който е частица от Амиша и този път дори това, което липсва, дори грешките, мълчанието, което мразим, но с което ни защитават и неизказаното вътрешно страдание от тая липса няма да постигне раздялата.

Много скоро след градината с цветята, историята рязко е увеличила скоростта си, нажежила се е. Въпреки описанията на разни празници и събирания.

Никое усилие да се създаде градина на неподходящо място или да се обича неподходящия човек, или да не се отказваш от невъзможната мечта, със съзнанието за цената ѝ, не остава напразно.

Не остава незабелязано.

Не остава безплодно.

Затова лейтенантът има градина с цветя.

Затова Амиша пише истории, за които знае, че никой няма да прочете, никой не цени.

Добре, не се е случил животът ни както искаме, но не заради нас. Ние не сме се уплашили. Ние не сме се отказвали. Някъде някой е казал да не бъде, кармата, вселената, боговете, Бог, кой го знае? Интересува ли ни изобщо? Ние не сме виновни. Всеки да си отговаря за делата! Кармата, боговете и Бог също да отговарят! Ние сме длъжни да продължаваме да се инатим.

Ето затова беше историята, която си мислех, че знам как ще свърши!

И от първата до последната страница нито един раджа не се мярна в нея.

…………..

Седжал Бадани е американка от индийски произход. „Тайната на разказвачката на истории“ е втората ѝ книга. Към края най-непочтително, но с огромно възхищение си мислех: дано тая звезда изнамери някакъв хепиенд, защото ще я удуша, ако ще да вървя една година пеша през планини и да прекося океана с плуване. Чак ми е мъчно за мудността на началото. Трябва да измисли хепиенд, милост няма ли? Някъде трябва да има глътка въздух от тая непоносима, жестока красота на тоя пусти живот, в който неочаквано се натъкваш на книги, в които се говори за добри хора, които опровергават цялото разбиране за вроденото човешко зло. Да ме излъже искам, за да мога дъх да си поема!

Помири ме с разказа си Бадани, малко преди края. По Соломоновски, с уважение към индийската култура, с американска практичност. Майсторска работа.

По образование Седжал Бадани е адвокат. Затова в „Тайната на разказвачката на истории“, няма нито една погрешна стъпка, нито един излишен елемент, жест, дума, герой, нито един факт, който да не стои логично в двайсетте смисъла и стоте посоки на подтекста. У Бадани има толкова силен стремеж за справедливост, че правото логично се е оказало непоносимо недостатъчно като средство за възцаряването на справедливостта. Личи обаче колко образованието ѝ е помогнало на стила: няма излишества, няма финтифлюшки. Зад кратко и строго построения разказ фучи скрития смисъл, слоевете, взаимовръзките.

Никакви литературни полуфабрикати.

Никакви литературни амфетамини.

Когато Христо Блажев ми написа, че аз ще превеждам книгата за втори път се изплаших от задача. Първият път беше когато печелих „Ролан Гарос“. Една и съща дълбочина и мощ на подводните течения и пак това, за което се говореше, не беше това, за което става въпрос. На това не се свиква. И също като тогава изпитвам благодарност, че съм преживяла такъв превод.

Отношението ми към Индия не се промени. Но името на Седжал Бадани се прибави към едни други имена, които много обичам: Арундати Рой, Джумпа Лахири и Мира Наир. И те искат Индия да се промени.

Най-вероятно пресечните ми точки с Индия винаги ще са несъществуващи, което не означава, че няма да виждам и харесвам великите души, които са родом от Индия. В този случай обобщението помага да се откроят и ценят изключенията. Поне при мен.

Може да ви се стори чудно, но в Индия има огромен процент хора, които не харесват индийските сериали. Считат ги фалшиви, префърцунени и подвеждащи.

В дните, в които четях „Разказвачката“ не видях да минават еленчета в близост до кабинета под белфльора.

Може и да не са минали…

А може и да не съм ги видяла….

Не изговарям и името си както преди….