Преди освобождението на Дупница от турско робство на мястото на днешния площад „Просвета“ се е намирал конакът на жестокия владетел на Дупнишко Сюлейман бей Карагалията. Разкошен имот, който първият историк на Дупница Никола Лазарков сравнява със земен рай. Представлявал е двуетажна къща с голям двор и красива градина с цветя, чемшири и овошни дървета. Разположен бил на тихо място, далеч от хорската глъч, тропот на коли и добитък, и ограден с дебела и висока ограда, подобна на крепост. Когато конакът бил построен, собственикът му Сюлейман бей Карагалията питал майсторите колко време ще изтрае здравината му, а те отговорили: „Не по-малко от хиляда години“. „Ех, нека кара толкова и после пак ще правиме“, въздъхнал доволно Карагалията. Самозабравилият се от власт спахия на Дупнишко не си давал сметка, че собственият му живот не е вечен, така, както няма да бъде вечен и палатът му.

Писано било обаче името на жестокия бей и този така важен за личното му благоденствие имот да бъдат увековечени в паметта на Дупница с дело благородно и възвишено. Разбира се, самият Сюлейман бей Карагалията няма пряк и най-вече никакъв морален принос за това, още повече че събитията, за които разказваме, се развиват години след смъртта му. Но става така, че негов родственик е Бекир ефенди Зулфикяров – едър земевладелец, един от най-влиятелните турци в Дупнишко по време на османското владичество, а, за късмет на местното население, голям българофил. Неизброими са добрините, които Бекир ефенди е извършил за дупничани. През целия си живот до Освобождението той е техен закрилник от несправедливостите и жестокостите на османската власт. Вечна ще бъде благодарността на дупничани към ефендията за спасяването на Дупница от масово клане и погром след Априлското въстание, подготвяни от наказателния отряд на Кел Асан паша. Именно Бекир ефенди убеждава пашата да пощади Дупница, а също така спасява от затвор дупничани, участвали във въстанието. Благодарение на Бекир ефенди от обесване е спасен Христо Г. Меджидиев, осъден на смърт от турската власт за участието си в априлския бунт. Отново благодарение на застъпничеството на Зулфикяров от масово клане са спасени селата (днес градове) Рила и Бобошево. Решаваща била думата му и за изграждането на българско училище в село Скрино през 1860 година.

И ето че година след Освобождението Дупница отново ще разчита на благородството на своя съгражданин друговерец. Тогава Министерството на просветата изпраща съобщение до Градския съвет, че има намерение да открие в града учителска семинария. Поставя обаче условие – да бъде осигурена сграда и това трябва да стане бързо, защото при забавяне училището ще бъде открито в Кюстендил. Затова скоро след като се получава съобщението, председателят на Градския съвет Захари Аргиров свиква на съвещание местните първенци и будни граждани. При обсъждането на въпроса се стига до заключението, че единствената подходяща за целта сграда е Карагалийският конак. Зданието е в списъка с имотите, за които сродникът на Карагалията Бекир ефенди разполага с пълномощно да продаде. Новосформираната дупнишка община няма пари, за да го купи, затова събранието на Градския съвет завършва без решение, а дори местните първенци се примиряват, че такова не може да се намери.

Два дни по-късно обаче се появява надежда. Съвсем случайно в кантората на адвоката Васил Мазников се събират подпредседателя на Съвета Константин поп Павлов, Стоимен хаджи Ангелов и Захари Т. Витошански. В разговора между четиримата на Константин поп Павлов му хрумва идеята, че могат да поискат от Бекир ефенди Карагалийския конак като дарение за общината. По същото време избягалите преди година турци са се върнали в Дупница, за да се разпоредят с имотите си според правата, дадени им от Берлинския конгрес, а след това отново да заминат за земите под турска власт. В града със същата цел се намира и уважаваният от всички дупничани Бекир ефенди.

Идеята е одобрена и още на следващия ден в кантората на Мазников се събират същите градски първенци. Присъстват още първият кмет на Дупница след Освобождението Величко Хаджиангелов, даскал Димитър Чуков, Христо Грънчаров (по-късно, по време на Съединението и Сръбско-българската война, избран за кмет) и др. Поканен е Бекир Ефенди и преговорите открива председателят на Градския съвет Захари Аргиров. Той излага проблема за бъдещото училище и добавя:

Своята признателност към ефендията засвидетелстват и останалите преговарящи, убеждават го, че този последен жест към Дупница ще бъде оценен от следващите поколения, а Карагалийския конак ще запази своята историческа стойност завинаги.

Бекир ефенди Зулфикяров мисли кратко време и заявява: „Нека е честито! Конака ни с всичкото място отвъртре оградата му подарявам за училището. И още от тоя момент той принадлежи на града, в който съм се родил и израснал“. „Да живее!“, извикали всички присъстващи.

Скоро след това Карагалийския конак е ремонтиран, стаите са са приспособени за обучение, изградена е и нова пристройка за учителска стая, библиотека, стая за занимания, за учебните помагала, за дрехи, салон за спане, за хранене, кухня, пералня, дърварница. Учителската семинария е открита още през септември 1879 година за обучението на пет класа с по една паралелка от по 40-45 ученици. Учители стават Васил Манушев от Самоков, дупничанинът Христо Меджидиев, Стефан Георгиев от Болград, Бесарабия, Иван Каранов от Кюстендил, Стефан Траянов от Велес, Македония, Григор Бохачек от Чехия. Директор на училището е Мицов от Враца.

В историята семинарията остава с името „Пансиона“ заради пансиона, където били настанявани стипендиантите от други населени места. В този си вид училището просъществува само две години, след което е преместено в Кюстендил, но дупничани запазват предназначението на зданието за учебно заведение, а дълги години след Освобождението „Пансиона“ се използва и за други културно-просветни дейности – читалище, театър и киносалон. Около 20-те години на миналия век сградата запада.

През 1930 година на мястото на Карагалийския конак/Пансиона се полага основният камък на новата сграда за откритото две години по-рано Занаятчийско училище. Пет години след това, през 1935 година, министър на народното просвещение е дупничанинът ген. Тодор Радев и по негово решение в Дупница се открива Учителския институт. Това е третият в страната специализиран институт за подготовка на прогимназиални учители. За него е отредена част от сградата на Занаятчийското училище. Учебното заведение, като полувисш институт, а след това като колеж, просъществува 71 години.

Днес на площад „Просвета“ отново цари разруха. Част от сградата на бившия колеж пустее, а студенското общежитие се руши. Но докато там все още има училище (ПГ по облекло и стопанско управление), съществува и надеждата, че площад „Просвета“ ще запази съдбата си, с която е орисан от нашите предшественици преди 140 години - завинаги да служи за нуждите на образованието и културата, не без заслугата за това на Бекир ефенди Зулфикяров и неговия последен благороден жест към Дупница.

Използвана литература:

1. Никола Лазарков, „Спомени отпреди и след Освобождението“, Дупница, 2015 г.
2. Тихомир Меджидиев, „Дупница – християнството, ислямът, юдаизмът“, Дупница, 2010г.