Г-н Стоичков, близо 30 години събирате истории „Из стръмнините на България“. С какво темата за българското село привлича вниманието Ви?

Историите на големите градове са изследвани, обсъждани, анализирани и описвани от редица автори от древността до наши дни. За село Църварица обаче кой е писал? Никой. За село Радовци? Никой. За село Белеврен, Дирало....отново никой. В този смисъл аз от години съм имал нагласата и усещането, че ме очаква среща с непознатото, неизвестното, загадъчното, мистичното, наследеното от предците ни. Нещо, до което ще се докосна и само аз ще знам в един такъв изначален момент с всички тези записи, които съм правил при срещи и разговори от тези малки населени места.

Впоследствие аз сядам, за да направя репортаж за радиото, след което цялата тази богата информация я подреждам като пъзел от познанията на местните хора, които са се превърнали в част от моите познания, които съществуват в книгите. Цялото това богатство е обобщено, анализирано, систематизирано, подредено с всички ценни детайли, които според мен е трябвало да бъдат съхранени. Това не е просто моята памет и моето обикаляне в тези малки селища, това е съхранената памет на хората, които все още обитават малките селища. Има все още достатъчно хора, които се сещат как се казва връхчето отгоре над селото, как се казват двете рекички, които го обхождат и се сливат в друга по-голяма река. Те знаят как се казват местностите, които заобикалят селото и неговото землище.

Ще направя отклонение, че повечето от имената на тези местности са страшно причудливи. Понякога подсказват защо са наречни по този начин. Ако местността се нарича „Змиярникът“, очевидно не са го кръстили така, само защото им е хрумнало, а защото някога е гъмжало от змии и хората са се стрхували или защото е било на много открито и слънчево място, на което са се препичали влечугите. Ако местността се казва „Момина скала“, несъмнено там присъства скала, в която се е случило нещо трагично. Да речем, някой от възрастните хора се сети нещо, чул го от неговите дядовци, баби и прадядовци, то ще бъде свързано с турското робство, защото някой турчин е задирял красива мома от селото. Искал е да я изнасили, да я отведе в харема си и тя, за да запази чест, достойнство и морал, се хвърля от скалата и по-късно тя бива наречена „Момина скала“. Всички тези причудливи истории са се случили без никакво съмнение, това са предания, които лежат в пределите, образно казано, във всяко едно селце. На мен ми е изключително интересно да ги чуя и да ги пресъздам. Всички тези истории, които разказвам в моите репортажи, са събрани там, на място, на терен от все още живеещите хора. Кой от кой по-интересни или безинтересни, това няма никакво значение, всеки може да ми разкаже нещо и аз го вграждам в пъзел от познания за мястото.

Често най-обикновените хора знаят много повече от най-учените в селището. Случвало се е някогашният учител да не може да разкаже толкова подробности, а баба на 93 години може да разказва предания и легенди, наследени от нейните баби и прабаби.

Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че сте обиколили България от край до край, познавате всяко едно кътче на родината. Имате ли любим български край?

Да, и това Кюстендилският край.

Защо точно Кюстендилско намира специално място в сърцето Ви?

Родовият ми корен по бащина линия тръгва от село Цървище и тази сантиментална нотка е съвсем разбираема. Когато бях малък съм пребивавал по месец и половина всяко лято в Цървище. Всичките ми хубави спомени са свързани с безгрижното детство, с тази волност, която едно малко момче може да преживее там, досегът с природата, животните и жътвата. Аз съм бил и на жътва и знам какво представлява, песните които се пеят докато се жъне, цялата тази трудова дейност, жегата.

Всичко, което е описано от Елин Пелин и Йордан Йовков аз съм го виждал, изпитвал и знам за какво става дума. Знам какво е да нижеш тютюн. Аз съм низал, нямаше начин да избягам от това си задължение, защото всеки един малък и голям човек би трябвало да помага. Моите близки нижеха тютюн, аз съм пасял кози, ходил съм с магарето донякъде и после съм го връщал, всичко съм правил и всичко съм виждал.

     с. Цървище

Познавате ли страха, описван от Елин Пелин и Йовков, от унищожаването на земеделската продукция от градушка или слана?

Лично аз не съм изпитвал такива страхове, малък съм бил и през ум не ми е минавало какво лошо може да се случи на селските стопани и на моите близки. Обаче тогава осъзнах, че е добре всяко едно семейство да притежава магаре, защото трудовата дейност не може да съществува без него. Село Цървище се намира във Влахина планина и е разпределно на 3 махали и център. Дядо ми живееше в махалата „Българец“ и придвижването напред и назад из тези стръмни землища означаваше за моите близки изключително усилие да поддържат градинките си, нивите си, тъй като те са много разпиляни на различни кюшета и дебри. Един декар се намира в един баир, друг в по-далечен, два декара на съвсем различно място и т.н.

От днешна гледна точка си мисля, че никой съвременен човек не би се заел да поддържа такова стопанство, толкова разхвърляно, с толкова изморителен труд в едно сравнително безводно място, с ежедневните усилия на едно семейство да поддържа градинките, да отглежда добитъка, да храни семейството и да ниже тютюн. Страхотна трудова дейност кипеше тогава и продължава на някои места да кипи.

Кои други места в Кюстендилско сте описали и кои все още Ви очакват?

Аз искам да опиша всичките селца в Кюстендилско, защото установих, че най-интересните места за мен са по западната граница на България. Главно Пернишко и Кюстендилско, като Кюстендилско слагам на първо място. Описвал съм Фролош, Цървище, Уши, Ваксево, Бадино, Вуково, Злогош , Полска Скакавица, Шишковци, Шипочано, Църварица, но със сигурност пропускам някое в момента. Най-много съм писал за кюстендилските места, защото хората, които живеят в тези села са предимно разположени в планински райони. За мен всички хора, които живеят във високите планински части са много по-мъдри и много по-близо до Господ.

       с. Злогош

      с. Вуково

Каква е според Вас причината за това? Може би защото местоположението им предполага по-трудно оцеляване?

Да, определно това е фактор за техния кален характер. По-трудолюбиви са хората, с много повече труд постигат всичко. Мисля, че трудът, както и съхранените скромни, вечни патриархални ценности, морал, труд, уважително взаимоотношение с природата и с животните – това ги прави по-мъдри. Труд, труд, труд и само труд. Уважение към съпруга, децата, отново трудът, обичта към всеки един човек от заобикалящия ги свят. Това е просто невероятно! Освен това те са по-гостоприeмни. Срещал съм изключително добри хора там.

С баба Еленка Стойкова от село Църварица се срещнах преди две години и за нея съм разказал в книгата „Сърце на длан“. Това село е сред изключително безлюдните, то се намира на 3-4 километра от границата с Република Сърбия, разположен е на един път, като от двете му страни има къщи. От лявата страна на пътя няма нито една населена къща, а от дясната страна ми се наложи да влизам от двор в двор, за да срещна някой човек, който да ми разкаже нещо или да го запиша. Почти стигнах края на селото и съзрях първия човек - баба Еленка Стойкова. Беше на 90 години, дано да е жива и здрава. Тя ме порази с всичко, което говореше и излъчваше. Тя един от най-хубавите хора, които съм срещал през целия си живот. Това е една жена изключително мъдра, гостоприемна и добра. Обръщението й към мен беше „сине“.  Тя бе загубила 4 години по-рано съпруга си и един от синовете си. По много особен начин изговаряше думите на своя диалект, но аз го разбирам, тъй като към филолог, а и съм от Кюстендилско. В книгата съм извадил нашия диалог едно към едно, защото думите й са безценни. Една нейна фраза просто ме покоси. Баба Еленка тъгуваше, че нейните хора са на небето и се питаше защо Господ я мъчи и не я пуска при тях:

„Как живея ли? Душа ми знае как живея. Почина ми другаро, имах си син. У два месеца и двата починаа. Те, 4 години как двамата починаа. Я тука сама се върта. Не е живот, ама не ме прибирая. Не са они Господ, да ме приберат милите. Необходима съм тук ли? За необходима... може, обаче не ми се живее. Искам да съм си при них, да си ида!“. Говореше сякаш за къщата си, която се намира в другата махала, в която иска да се прибере. Надявам се разбирате колко мъдрост и вяра има в нейните думи.  На мен тогава, както и сега, косъмът ми настръхна, това е невероятен изказ. „Искам да съм си при них, да си ида!“.... След това ме напълни с ябълки, искаше да ми даде ябълки, които не знаех къде да сложа. Тя отговори: “Не сине, я съм ги събирала“. И ги взех, за да уважа труда й. Тя е жена на 90 години, продължаваше да се труди и продължаваше да върши всичко. Когато я намерих, цепеше подпалки с дясната си немощна ръка, на едно пънче, беше сложила друго пънче и върху него още едно и млатеше. Колко пъти трябва да млатне това пънче, за да го разцепи, нямам представа. Млатеше през цялото време, а наблизо се беше излегнало едно котенце и я гледаше с голяма любов. Тази картинка ми е останала в главата, картинка на един страшно добър и мъдър човек, който се сърдеше на Господ, че не я прибира.

Другото нещо, което беше поразаяващо е, че не бе излизала от село Църварица. Никога през живота си, нито един ден, в който да е липсвала от това село и от труда! Тя не знае какво е почивка на станция на море, на планина, тя просто не е излизала оттам и на 90 години продължава да цепи дърва. Аз не бях виждал такъв човек, който да не е излизал от родното си село никога.

   Еленка Стойкова, с. Църварица

     с. Църварица

В какво състояние е днес българското село?

Съвсем сигурна е тенденцията към изчезване на българското село. В този вид, в който съществува - с лошите пътища, пробитата водопроводна мрежа, липса на магазини и обществен транспорт, изчезването на селото е неизбежно. Положението в Кюстендилско например е изключително зле. Излезеш ли от град Кюстендил и тръгнеш към западната граница, погром! Училището в Църварица е рухнало, стои само сградата на пансиона, а в училищния двор стърчи един от най-красивите войнишки паметници, които съм виждал някога. Изключително красив паметник, монолитен, огромен -  един български войник, който държи пушка на нозе, а в основата е разтворена каменна книга, върху която са написали нещо, което те хваща за гърлото. Един поклон пред падналите 52 жертви от Църварица в Балканската война: „В почитанието паметта на падналите за родината се крие величието на хубавата ни България“.

   Паметникът в с. Църварица

Напоследък в медиите показват много репортажи за семейства, които оставят живота си в града и отиват да живеят на село. В социалните мрежи се сформират групи, в които се споделя опит за живота на село. Според Вас дали това е истинска потребност за връщане към селото или е просто мода?

По-скоро е мода. Има нещо неосъзнато в това влечение да отидеш и да заживееш там, защото е непознато. Има вероятно в умовете на тези хора някакво идеализиране, но това за мен е пълно непознаване на условията на живот на село. Когато отидат и видят, че няма вода, че трябва да я мъкнат  1 километър отнякъде или пък да копаят бунар, едва ли ще издържат дълго. Нали трябва да се къпеш, да пуснеш пералня. Всички тези условия на цивилизацията липсват. Има села, в които от 30 години водопроводната мрежа е все по-разядена. Допълнително водата на много места изчезва поради свлачищни процеси или пък са вкарали частни ВЕЦ-ове и са отклонили водата от селата, изсекли горите.

Много селища, които едно време са се радвали на огромно изобилие от вода, днес едвам се снабдяват, едвам намират вода за пиене. Наливат си от някъде и мъкнат с туби и колички, не могат да си пуснат нито бойлер, пералня, миялна машина, ако ги притежават въобще. Сещам се за един пример от книгата ми „Сърце на длан“ за село Лева река (Пернишко), близо до град Трън. Там имах точно такава случка. Селото е разположено на левият бряг на една рекичка и затова се казва така, някога е имало много вода, но днес няма. Наскоро бях в едно село. На картата на България е отбелязано като Чуруково, но истинското му име трябва да бъде Чуреково и местните хора се борят от много години насам да си върнат буквичката „Е“, но все не успяват.

В това село над реката, която преминава оттам, са построени 4 римски моста. Представете си само, цели 4 римски моста! Каква богата история трябва да притежава! Та то съществува повече от 2 000 години! Реката се влива на 7 километра от мегдана на селцето и отива в река Михалково. Един депутат от БСП си направи частен ВЕЦ, отклони водите, вкара ги в едни тръби и сега почи няма никаква вода. Това го видях през октомври, миналата година, потресаваща случка!

Въпреки тази потресаваща картина, има ли шанс за възраждане на българското село?

Имаше начин чрез европейски проекти, но за да отпусне Европа пари и да направи инфрастуктурата в едно малко селище, то трябва да отговаря на определени критерии. Пари се отпускат, ако жителите на много околни селца се обединят и станат 5 000. Поради малочисленост на живеещото там население Европа не може да помогне и тя ги отписва, а и държавата също не може „да огрее“ навсякъде. Пък и трябва да се отпуснат пари за възстановяване на водопроводната мрежа за 20 души. Не си заслужава влагането на средства според управляващите. От друга страна, държавата би трябвало да се загрижи за тези 20 души, защото те са български граждани. Ние имаме монопол на ВиК. Откакто съществува, аз не знам да е направил водопроводна мрежа на някое малко населено място. Може да подменят някои тръби, но малки селца с по 5-10 души са вече напълно отписани. Нищо, че цял живот хората са си плащали и продължават да плащат водата.

И все пак има и положителни примери. В село Бръшлян в Странджа планина например попадаш на съвсем друго място. Преди 20 години всички къщи бяха обявени за продан и селището щеше напълно да изчезне. Обаче се случи така, че един човек написа проект за възраждане на културно-историческото наследство, спечелиха пари от европейски програми, канализираха всичко, водоснабдиха и ако направя паралел отпреди 15 години, няма база за сравнение. Сега е туристическо селище, превърна се в дестинация за туристи от цял свят. На чужденци, които посещават нашето Черно море, им се предлагат пакети за екзотична екскурзия до едно такова селце. В момента в Бръшлян има и хотели, места за настаняване, места за разходки. Местните хора са го стегнали, оправили са църквата, училището е възстановено. Преди 1 година, бях там и видях, че една възрастна жена е направила етнографски музей. Тя сама, със собствени усилия и ентусиазъм.

Делечево също е едно от най-красивите места, които съм виждал. Къщите се намират под три върха на южен Пирин. Преди пътя дотам беше дупка до дупка, но с усилията на местните хора и Община Гоце Длечев това селце се превърна в притеглателно място за туризъм. Направиха пътя с отбивки за панорамни снимки. Всеки може да се наслаждава на красотата на Гоце Делчев от птичи поглед. Преди 10 години имаше 2 места за спане при кметския наместник и 50 души възрастни жители, а сега има около 17 хотела, запазили старата архитектура и вече е много оживено. Местните хора и кметският наместник възстановиха Дионисиеви празници, на Благовещение правят какво ли не, възстановиха и запазиха празниците си. Е, може и да са прекалили, да са пресолили манджата и да са доизмислили някой обичай, но важното е, че се развиват.

Напоследък и много чужденци се заселват в български села. Има вече цяла общност от англичани у нас, които избират селския начин на живот. Помагат ли те?

Да, помагат, но те не са дошли да обработват земя, както се говори. Аз не съм виждал чужденци да обработват земята пред къщичките си или на нивата. Те си купуват къщички, за да живеят на спокойно и красиво място. Красивата екзотика и диващината на България е това, което ги привлича. Те са изумени от богатството на всички тези митове и легенди, на старинност. Та те живеят с предостатъчно пари и въобще не им е небходимо да се бъхтят и да обработват земята. С техните пари и пенсии могат да живеят като най-богатите хора, в което и да е селище в България.

Донякъде са полезни, стягат къщата и пооправят пътя, който стига до дома им и има някаква файда от тях. Има живец, превръщат  се в част от колорита на малкото българско селце. Всяко едно селце започва да се гордее с това, че е дало дом на такива хора и наистина навсякъде, където има чужденци, аз съзирам нотка на гордост в това, че са се заселили 2 английски семейства, едно холандско, едно испанско и т.н. Срещах един испанец в едно от троянските селца. Той бе много въодушевен. Поголовно беше закупил няколко къщи и бе започнал да ги възстановява. Очевидно имаше много пари, личеше си, че добре е печелил през живота си. Възстановяваше всичко, което е свързано с българския бит и култура. Ако откриеше едно ритли, както и всякакви странни за него предмети, той започваше да възстановява всичко наред.

Тази магия, колоритът на селото обаче остават скрити за повечето българи...

Да, съгласен съм, че това е магия. Но тази магия е само за тези, които имат сърца да я усетят.

        с. Полска Скакавица

Да си представим, че има национална политика за възраждане на селото. Какво е първото, което трябва да включват мерките?

Трябва да се възстановят пътищата. Всичко започва и свършва с пътя. Заради липсата на път почти е изчезнал общественият транспорт и никой не иска да си направи къща за гости. Това е основната причина тези села да изчезват. Липсата на път ознзчава само три пъти в седмицата зареждане с хляб. Виждал съм села, в които само веднъж жителите получават хляб. Качва се една уазка до горе на баира в определен час време и чакаш, за да се запишеш за следващия път. Ако човек не е застанал да я чака, няма да получи никакъв хляб. Как ще се върне българското село, кой ли луд би отишъл на тези места в момента? Нямаш нищо, нито вода, нито хляб, училище, детска градина, глъч, радост, читалище, църквата е в руини...

Нека финалът на разговора ни да не бъде отрицателен. Можете ли да направите поне един положителен извод за нашето село?

Положителните примери са Делчево и Бръшлян, които вече споменах. Местните хора повярваха, че могат да ги съхранят, да ги опазят. Те сами си стегнаха дворчетата, те написаха проектите, те са дейните, те са инициатори и са много трудолюбиви. Не може да чакаме само държавата да ни направи живота по-добър, не става така. Трябва сами да се стегнем. Няма да дойде никой, който да забие пирон в твоята порта, за да я стегне и изправи. Всичко зависи от нас. Как може предците ни да са успявали да го правят, а ние да не можем? Кое се е променило? Ние, хората, сме се променили. Някогашните предци не са имали пътища, обществен транспорт, хляб, който да им носят. Всичко са съграждали сами, строили са църкви, манастири, мостове, копаели са за водопровод, строили са училища, правили са домовете си, всичко те. Можем и ние!