Близо 80 години са били необходими на дупничани, за да построят сграда за своето първо читалище „Зора“. Същото, с което иначе се гордеем, че е първото и в Югозападна България и четвъртото в страната след тези в Лом, Свищов и Шумен. Културното средище е основано от Димитър Бисеров – Окулията през 1958 година, а читалищната сграда е открита чак през 1936 година. В дописка до в-к „Македония“ от 4-ти юни 1870 година се казва, че „читалището взема добро развитие. Всички се ласкаят от надеждата за неговото трайно съществуване и предполагат скоро да изградят здание за читалището“. Оттогава минават десетилетия, през които читалищните дейци се сблъскват с проблеми, каквито са ни познати и до днес – прехвърляне на дейността от сграда в сграда, непригодна за нея, търсене на терен, молби до министерства, жалби до общината, набиране на средства чрез лотарии, благотворителност, започване на строеж, десетилетно спиране на строеж поради липса на финанси и т.н. чак до 1929 г. Тогава проблема разрешава  заможният тютюнотърговец и политик (в различни периоди кмет на Дупница и депутат) Крум Чапрашиков, който дарява на читалището част от свой наследствен имот на мястото, където институцията се намира и до ден днешен. Разбира се, с помощта и на още много спомоществователи от Дупница започва строителство на читалищната сграда, за да може след няколко години да бъде тържествено открита.      

Нито ми е чужд, нито ми е непознат и българския, и дупнишкия манталитет, и все пак не ми се вярваше, когато преди време научих тази история. Чак пък толкова нищо у нас да не се е променило. Сетих се за това покрай споровете за Историческия музей, който 25 години няма сграда и елементарни условия за дейността си. Ние като че ли сме склонни да идеализираме миналото, помним и си повтаряме само бляскавите моменти и тези, с които можем да се гордеем (не, че няма с какво). Това може би ни пречи да се поучим от миналите грешки, за да не ги повтаряме.

И докато си мисля това, попаднах на текст, написан от Христо Меджидиев (1854-1927) през 1920 година и публикуван в първия брой на започналия да излиза тогава вестник „Светлина“. Статията е поместена и в книгата на "Дупница. Икономика и бит в миналото (1978 - 1944г.)" на Тихомир Меджидиев, който е внук на Христо Меджидиев. Последният е участник в Априлското въстание, доброволец в три войни за освобождението на България, депутат от VIII Народно списание, учител, адвокат. Христо Меджидиев е и един от съмишлениците на Димитър Бисеров – Окулията при основаването на читалище „Зора“. В статията, която споделяме с вас, Меджидиев пише по темата за така желаната, още отпреди Освобождението, собствена сграда за читалището. Вижте какво според него им е липсвало тогава на дупничани, за да осъществят целта си, и преценете, и на нас ли това малко нещо ни липсва или днес то е друго, а и малко повече.      

Румиана Кишкина

МАЛКОТО НЕЩО, КОЕТО НЕ ДОСТИГА

Баща съм на пет деца. (Шестият е загинал във войната 1918 г.) В тях аз обвиждам себе си. Обичам да ги наблюдавам, да чета техните мисли и стремежи. С тях се разговарям и откривам за чудо, стари работи, които и днес могат да минат за модни. Малкият ми син Асен един ден ме изненада с една такава вест - в училище се говорело, че господин Х подарил много пари за постройка на читалището в града. 

„Скоро - добави Асенчо - ще бъде почнато читалището. Може би напролет“. „Коя пролет - питам аз - нали ти знаеш, че всяка година си има пролет, зима, лето, какво ви учат в училището?“. Една пролет щяло да бъде готово, добавя простодушно Асенчо, без да съзира сатирата на израза си, но добавя важно, имало малко „нещо“, което не достигало. Ако то се намерело, вече сигурно било, че ще бъде почнато. Неволно ми мина наум същата история преди много години. Спомних си и аз бях дете като Асенчо. Един голям празник бе за града, с музика отидохме някъде на адрес, да поднасяме на един благодетел, пак за читалището. Речи много, благодарности за вечни времена.

Аз, малкият сополанко, слушах всичко. Току до мен някой избърбори, като на себе си: Още малко трябва, което не достига. Разбира се, да се построи читалището.

Толкова години оттогава! Обърнах се към Асенчо: „Да, Асенчо, има още, което не достига, но това нещо е от много години, страх ме е да не е станало голямо“. Това „нещо“ твърде много заинтересова сина, още повече като чуваше магическата сила на това разковниче, и то твърде малко „нещо“: „Кажи ми, татко, това малко нещо, което е важно“.

Отвлечеността на понятието ме кара да спра дотук, но любопитството на детето става все по-голямо: „Това „нещо“ трябва да са го намерили в Кюстендил и Самоков, те имат отдавна читалище. Макар и малко да е това, и в Дупница требва да се намери, нали има хора да го търсят“. Намирам се в трудно положение. Асенчо настоява упорито.

Най-после, ща - не ща, казвам: „Слушай, Асенчо, това малко нещо, което не достига се казва „ИНИЦИАТИВА“ и „РЕШИТЕЛНОСТ“.

Асенчо не го разбра, но аз му добавих: „Има време, ще го разбереш“.