Приказки от наше време

За хората на Дупница
Снимка: Личен архив
Евелина Пенева е преводач на художествена литература от френски и английски език. Родена е, живее и работи в град Кюстендил. С Дупница я свързва радио „Астра плюс“ - в периода април 2001 - октомври 2005 година е автор и водещ на предаването „Зона 972“. Или може би по-правилно е да се каже, че автор на предаването беше Евелина Пенева, а водещ – Калина. Споменавайки Калина, за слушателите и почитателите на „Зоната“ всичко си идва на мястото. Ева/Калина напуска окончателно Радиото през април 2009 година. От есента същата година тя се занимава само с превод на художествена литература, но има таланта и да я създава. Добавяме това с риск да ни се разсърди, тъй като отрича да е писател. Ще -не ще обаче, част от биографията й е първата награда от младежкия литературен конкурс „Римски терми“ (2004г.) с разказа й „Краят на времето“. Нейни разкази са публикувани в списание „Съвременник“. Ако ви попадне брой 3 от 2005 г. на списанието, прочетете ги, заслужава си. Но преди това ви предлагаме следващия текст, написан с любов към Дупница и дупничани от една кюстендилка.  

 

Има две-три теми, които трябва да ми бъде забранено да подхващам.

 

И една от тях е Дупница!

 

С Дупница сме неумираща любовна история с обезсърчаващо начало, което е една от насъщните отличителни черти на класиката. Обезсърчаващото начало се случва така: влизаме с автобуса в града, гледам през прозореца и моето високомерно „аз“ се пита: ‘ма къде ме доведе тая? „Тая“ е съгражданка, която ми е казвала едни хубави неща за едни дупничани, но не се е сетила да ми опише Дупница, може би защото наполовина е от там и не ѝ правило впечатление или пък сравнителният анализ ѝ куцаше изначално, знам ли? По-нататък автобусът продължава през града и аз продължавам все по-отчаяно да гледам през прозореца и си обещавам: срещам се с хората, казваме си, каквото си казваме, тая ме измъква от тук и ѝ тегля един бой!

 

Представяте ли си го? Жестока история, ама е истина!

 

И моите дупничани я знаят.

 

Втората отличителна черта на класиката е, че преди да преживееш някакъв щастлив период (в който щастието не се разбира като безметежна еуфория, моля!) си преминал през едни големи драми. И аз не знам, че ми предстои щастлив период, но големите ми драми са налице, затова трябва да си опичам акъла и да внимавам какво правя с живота си. Та: влизаме в стаята на преговорите, запознавам се с този, с онзи и започваме да преговаряме и се оказва, че съм се запознала с едни хора, които страшно ги бива да се пазарят. Не, грешно се изразих! Запознавам се с хора, които зловещо добре се пазарят. До ден днешен не съм срещнала по-добри. Принадлежаха към рядката порода люде, които рискуваха, създаваха, поставяха условия, предлагаха условия и държаха да си съгласуваме изискванията, за да може и двете страни да спечелят. Целта им беше да ми е добре с тях, както и на тях да им е добре с мен. Със сигурност е имало скрити лимонки, които по-късно са гръмнали, но те изобщо не са били налице в първоначалните намерения, а са се появили като странични житейски ефекти.

 

Два пъти съм ревала като съм се прибирала от чуждо място у дома.

 

И двата пъти беше от Дупница. Два пъти напусках Дупница. И двата пъти ми се губят като спомен, защото държа да съм ги заличила, но ревах. Шетана мадама съм. Има много места, на които съм била у Нашенско и извън границите му. Има такива, на които искам да отида, които харесвам, други, които много обичам и винаги най съм обичала да се прибера у дома, защото обожавам родния си град и дома си! Единственият град, за който съм ревала, че напускам е Дупница! Повече няма как да се случи!

 

Превземахме се един друг с тоя град. Всестранно и епично. Не беше любов от пръв поглед, както е лесно да се предположи. Бавничко го давахме. Дебнехме се. Наблюдавахме се. Измервахме се. Със сигурност фактът, че имам алергия към всяка форма на мегаполиси, освен ако не са на снимка, е изиграл ролята на катализатор, защото по света и у нас има много по-прекрасни и уредени места от Дупница, нали така? Така е. Да се сетим за гасненето на тока и драмата с водата! Само че животът на едно място не се прави от мястото, прави се от хората. И на ония по-прекрасни места моите дупничани ги нямаше, та ако ще водата златна да им течеше. И сега ги няма, та ако ще токът никога да не гасне и да се лее в цветовете на дъгата. Нямаше ги тия шумни, заядливи, сърцати, акълати, не мога да ви опиша с какво въображение и страст към живота дупничани, които шест месеца гледах в устата, втрещена от безцеремонността и пиперливостта, с която си общуваха.

 

Изживях културен шок.

 

Те също. Била съм си поискала закачалка да си закача палтото и съм носила шалове! Буржоа, така ме преценили. Мене? Представяте ли си, дето като истинска гражданка си имах не едно, ами две села? Моля ви се!…

 

Смейте се, смейте се.

 

Ама е още рано.

 

Нямаше ги из великите места тия мои дупничани, които като се кажеше, че са еди къде си, в еди колко си часа, заради еди каква си мисия, те бяха там! Може и на двете страни да ни е било трудно да изпълняваме обещанията от първото договаряне, но криво-ляво ги уважавахме къде с лекота, къде със скърцане на зъби. И договорите ни не държаха да изпият кръвта на другия, нито този пред теб да бъде елиминиран, нито този под теб да бъде премазан. Трябваше всички страни да сме живи и във форма. И колкото ни беше писано да сме заедно – устискахме! Знам пределно ясно какво са направили за мен, знаят пределно ясно какво съм направила за тях!

 

И леко не е било никога!

 

Възпитахме се с моите дупничани, с които споделяхме една обща страст: тази, според която онова, което правиш, трябва да го правиш със страст. Живота си трябва да живееш със страст. Те ме научиха, че като някой сгази лука пред мене, е редно да очаквам да дойде и да ми каже: „Сбърках, съжалявам! Направих го заради това, заради онова, заблудих се тук, не прецених там.“ Научиха ме, защото се ценяха достатъчно, бяха (и са!) хора с достойнство и знаеха какво представляват и се извиняваха. И до ден днешен, ако на човек не му стиска да ми поиска извинение, за мен се изпарява. Не може, значи, да каже къде е стъпил на криво, ще очаквам аз да върви направо? Кога? Маха се! Точка! Дали аз съм сгазвала лука пред тях! Ухаааа! Мащабно! Те как са се отнасяли? Признавала съм си! Прощавали са ми! Широкоскроени са, това ви обяснявам!

 

До ден днешен, ако някой изгодно за него ми навира в носа собственото си нещастие, аз му го изкарвам през неговия, защото никой не е длъжен да понася доброволни бубороци и сумраци (дупнишки народни термини), нито да ме понася като буборок и сумрак! Нещастието е достатъчна екстра само по себе си, няма нужда от грим, прически и развяване!

 

До ден днешен, ако с някого преговаряме и виждам, че иска добруването да е само за него, а аз да съм тотално изгубилата страна, с чиста съвест при удобен случай го заличавам. Да го карам насила да е долнище (дупнишки народен термин)? Не! И бъдете убедени, че това бива изяснено на отсрещната страна! Да си знае. Моите дупничани ме научиха. Ако ми се случи нещо хубаво и срещу мен не могат да ме поздравят с пълно сърце и душа, знам, че ще се самоотлъча от живота на тия хора с повече или по-малко фойерверки. Дупничани ме научиха.

 

Особена порода ангели са. Историите им включват драматични ситуации като: и свършихме, кака, мезето, нема мезе! И гледаме: фикус!.... Да!

 

Или: тая история за прасето у банята е истина, не съм участвал, ама съм я слушал от доверен източник!...

 

Или: а тия пият у кръчмата и не знам, че плъзгачо не е свален. Оня вкарва дузпатааааа! И така поздравявам майка му у ефир, нема да ти разправям, а тия у кръчмата с мене викат „и ние, и ние, и ние!“…

 

Или: и, Ева, има едни кадри от Си Ен Ен как носиме тия плакати…

 

И не знаят моите дупничани, никога не съм им казвала, че аз ги гледах тогава тия кадри, точно когато ги излъчваха по Си Ен Ен. Гледах ги в студентската си квартира. Видях ви, дупничани. Както ги видях на оня феноменален концерт на Бело дугме на мегдана у нас!

 

Сериозна мерна единица са ми те! Преди две-три години се озовавам аз на маса в културна среда в моя град. И върви раздумката, това хаха, онова хаха и се стига до някакви чуждуземски намеси (беше зимата след голямото преселение към Германия) и изведнъж заговарят как преди не знам колко години из нашенско вилнеели едни сенегалци  и даже имало случай на някаква изнасилена мома в село еди кое си, ти нали от там беше? От там съм, кимам. И, има ли някое егюпче, знае ли си, пита ме веселяшки ухилен нашия учен, културен човек, а аз го гледам вече температурно и си мисля: какво да ти кажа, финяго? Да ти даде Господ щерка, па да ти я изнасили сенегалец, па да се питаме ние с тебе знае ли си, как е, и да се хилиме по тоя повод? Дори с ония, с които очите сме си вадили в Дупница пак ще седна на маса, с тоя мой съгражданин „хихи има ли изнасилена от сенегалец у вашето село“ е изключено да стане на тоя и на оня свят! Изключено е да си спомням, че съм го виждала през живота си дори! Иначе страшен културтрегер се води.

 

Абсолютно съм убедена, че подобен разговор „хихи има ли изнасилена от сенегалец у ваше село“ в Дупница е изключено да се проведе, не защото събитието е невероятно, а заради абсолютно задължителната липса на живи свидетели, свързана със страната на деятелите и защото в Дупница имат приличие в разговорите, нищо, че в споменаването на майката, верата и кожата ще накарат и белградчани да се заслушат.

 

Дупничани внимават как се говори и какво и добре е да се внимава кой как говори с тях и за тях, както имах удоволствието да обясня в автобуса на връщане от Гърция на един подпийнал тип, заразсъждавал за Дупница, даже човеколюбиво му обясних, че така може с право да си изкара боя. Не съм сигурна, че разбра, ама какво са виновни дупничани, че ги има едни, дето за инженери стават, за човек не? Тоя въпрос трябва да се отнесе за разглеждане у Божията администрация.  

 

Моите дупничани бяха (и са) любознателни. Интересуваха се живо дали в крайна сметка в „Дързост и красота“ всички успяха да си легнат помежду си, от Шампионската лига, Оскарите, купуваха се книги, ревеше се на филми кога от мъка, кога от кеф („При бай Ставри, човекът е строг, но справедлив“…), и музика, музика, музика….

 

Беше съвършено, казвам ви! Само по три пъти на седмица ни се искаше да се избесим, по пет пъти на месец си вадехме очите. Пряка дума си казвахме само след „Добър ден“. Веднага, но само след, нали! Уважението към другия е важно! И имаше сговор, и имаше посока, и имаше цел, имаше възхищение от умението на другия. Имаше поглед върху всичко, което се случва по тоя широк, невероятен и жесток свят. Започвали сме от нулата. Стъпвали сме върху направеното от другите. Продължавали сме. Седели сме в пълно отчаяние и безизходица около старата маса, защото е трябвало да си измислим работата. Бяхме - и все още почти всички от тях са - от хората, които трябва да си измислят работата. Ако не си я измислят, няма какво да ядат! Но и работехме да зарадваме хората от Дупница и за ползата на хората от Дупница.

 

Питали са се помежду си дупничани: „Как работиш с тая?“ И „тая“ съм аз. Имало е хора, с които съм държала да работя, имало е и хора, с които съм държала да не работя. Питали са ме: как пътуваш по осемдесет километра на ден, не можеш ли да си намериш нещо тука за същите пари? Как да обясня, че парите са важни, ама смисъл не купуват! Човек трябва да е преживял години, в които печели добре и да не иска да си спомни и миг от тях, да ме разбере! Имало е времена, в които инята със седмици не падаше от дърветата на Черна нива. Имало и времена, в които заради гъстата мъгла по платното вървеше човек, а автобусът лазеше по него и така от Невестино до центъра. А когато се прибереш у дома и те питат: как пътува? Отговаряш: добре. Това са били белите ядове.

 

Моите дупничани са ми дали най-доброто от себе си. Повече никой от никого не може да иска! И мисля, че и аз не съм се скъпила. Имахме смисъл, бяхме щастливи. И като ви ги описвам така, не си мислете, че са някакви великани по пет метра с огнени очи и три глави. Обикновени хора са. В оня прекрасен, чуден смисъл „обикновени“, който ги прави велики. Вървят и досега сред вас, колеги сте, братовчеди сте. Познавате се. Те са като вас, вие сте като тях. И мои дупничани са не само хората, с които работех, ами и хората, при които си купувах кафе и винаги си разменяхме новини за книги, филми, питахме се как сме и не пропускахме да се посмеем.  

 

Или жената, която отдели час и нещо, за да ме облече от главата до петите, та да дрънкам. Тя също стана от моите дупничани без да я познавам. Това ѝ беше работата, така е. Тя щеше да спечели от това, така е. Но ведрото отношение и вниманието бяха страхотен плюс. И в моя град има такива хора, но в Дупница ме научиха да знам колко са ценни.

 

Или продавачката, която ми подаде купената от мен чанта с пожеланието: „Със здраве да си я носиш и с пари да си я напълниш!“

 

Или учителят, който доведе при нас, за да ги представим, учениците си, спечелили някакво голямо състезание по свързана с туризма тема. Трепереше от вълнение и гордост!

 

Всякакви хора са моите дупничани.

 

И седемдесет и пет процента от тях са свръхуспели хора, защото са постигнали невъзможните си мечти без да крадат или да лазят и устискват със зъби и нокти, понеже им е трудно, ама да не си плюят на физиономията! Останалите двайсет и пет процента, продължаваме да се борим, краен срок не сме си поставяли. А който е сгрешил, трябва да знае, че пак няма страшно. Бог – както казват в Тексас – позволява и обратния завой.

 

Питали са ме моите дупничани (най-добронамерено): какво прави човек като тебе в Дупница? И съм се чудила къде сгреших? Какво не направих, какво пропуснах, какво не казах, та не можах да ви убедя колко сте ми готини, интересни и колко ви харесвам. Всичко харесвам: да си говорим, да слушаме музика, да спорим, да се караме, да си крещим, да се мусим, докачливостта, острия език, точното око, иронията, безобразно откаченото чувство за хумор, даже откровеното безобразие по принцип! Дори когато ми доказвате, че ще ми е по-добре без вас, дори когато се мъчите да ме разочаровате за мое добро, пак ви харесвам. Добре ми е без вас, аз умея да си създавам живота. С вас ми беше страхотно! Никой никога не ме е приемал така, както са ме приемали моите дупничани. И говоря за онова умение да те видят, да те преценят, а после да се разбирате от половин дума, да си простите гафовете, да се посмеете на дивотията, която се лее някъде изотгоре и навсякъде. Говоря за желанието да те сритат, даже и буквално, за да се стегнеш, и да продължиш да копаеш тунела на собствения си живот, за смелостта да си жив, да те има, въпреки цялото изпълнено с прекомерно изобилие на кал битие.

 

Такива са моите дупничани. Такива сте моите дупничани. И когато говоря за вас на кюстендилци - защото аз винаги, постоянно и от самото начало съм си от Кюстендил (ей тука трябва да се смеете) - ми казват: нямаш представа как говориш за дупничани. Нямате представа как трябва да се говори за тях, отговарям аз.

 

Десет години откакто рядко идвам в Дупница, но след пускането на „Струма“, когато се налага да пътувам до София, избирам да мина през Дупница. И когато на връщане видя табелите за отклонението към Дупница, знам, че вече наистина се прибирам. Минавам през мястото, в което съм била изключително щастлива, моите хора не знаят, че съм наблизо, но аз знам, че са там, че ги има и това е важното! Минавам през града, където си бях у дома и където живеят хората, които ми позволиха да стана това, което искам и които ще обичам до последния си ден и след това! Не са ми познати, не са ми близки, не са ми приятели. Част от мен са, от това, което бях, което съм. И заради тях обичам всички от Дупница. Гледам къщите и блоковете и се моля на Бог да даде на хората от тоя град здраве и разбирателство, да им даде добро бъдеще и поводи за радост, да ги благослови с хиляда пъти повече светлина и обич, отколкото те са ми дали, защото наистина са ми дали безкрайно много от себе си!

 

Хубави Божични празници, Дупница!

 

Щастлива нова 2020 година пожелавам на всички ви!