Николай, промени ли се животът ви след „Отлъчване“?

Промени се дотолкова, доколкото се запознах с много хора, с които може би нямаше как да се срещна, ако не беше книгата. Открих начина, по който другите възприемат моите идеи, които съм описал в този роман. Успях да усетя нещата, които карат читателите да се вълнуват и много се радвам, че са сходни на тези, които са вълнували мен, докато съм писал. Редовните срещи с читатели ме зареждат и в творчески, и в чисто житейски план. Освен това вече се чувствам много по-спокоен, когато разговарям с хората. Като отношение към книгите и въобще към творчеството, не съм се променил. Предполагам, че някой ден, когато започна да пиша следваща книга, ще съм с напълно същата настройка и няма да се случи нищо по-различно от това, което направих предния път.

Кога за последен път се почувствахте отлъчен?

Тази дума „отлъчване“ дойде от вътрешните, душевни терзания на моя герой Самуил, който търсеше най-подходящата дума за себе си. Изведнъж тази дума го завладя... Може на някого да се стори странно, че говоря за Самуил като за реален човек. Но когато създавам тези герои, аз започвам да ги считам за нещо истинско. Сякаш живеят с мен. Докато пиша, аз разговарям с тях. Дори може да ми се скарат за нещо, или пък аз на тях. Думата „отлъчване“ дойде именно от Самуил. Аз лично не се чувствам отлъчен и никога не съм се чувствал така.

А самата книга „Отлъчване“ се породи от въпросите „Кой съм аз?“ и „Защо съм тук?“. Докато си отговарях на тези въпроси, стигнах до идеята, че всеки от нас е отломък от нещо невъобразимо голямо. И че всеки, който не живее с това усещане, сам се отлъчва от лоното си. И още – ако човек живее сякаш всичко започва и свършва с него, рано или късно започва да страда и да не открива задоволителен отговор на тези два въпроса – „Кой съм аз?“ и „Защо съм тук?“.

Книгата сама по себе си е послание, но бихте ли синтезирали това послание накратко?

Аз вече го казах, но няма да се уморя да го повтарям. Всеки един от нас е отломък от нещо невъобразимо голямо. Това е основната идея. Искам да провокирам всички да помислим за миналото си, за хората които са си отишли преди много години, но живеят в нас и чрез нас. Дори и да не си спомняме за конкретните събития, които са се случвали назад във времето, да се постараем да живеем със съзнанието, че в XVIII и XIX век например, е имало хора, които и в момента продължават да са част от нас. Те са живели тук, в България, или на някое друго място, борили са се за своите идеи, имали са своите мечти. А ние сме част от тях, събираме ги в себе си и трябва да се научим да се помиряваме с цялото това минало, колкото и далечно и невъобразимо да ни изглежда.

Може би да не бъдем егоцентрици, винаги насочени към собствените си съдби?

Да. Смятам, че това може да ни направи и по-щастливи. Нима един човек не би се чувствал по-щастлив, ако не живее с мисълта, че всичко започва и свършва с него? Ако съзнава, че ще остане да живее вечно – чрез децата си...? 

Дали това послание е ключът към успеха на „Отлъчване“?

Честно казано, не мога да кажа на какво точно се дължи успеха на този роман. Но се радвам, че хората откриват по нещо свое в „Отлъчване“. Аз първоначално започнах да пиша книгата за себе си. После за героите си. Накрая всички тези думи заживяха свой собствен живот. А по-късно започнаха да живеят в съзнанието на много други хора. Може би това кара читателите да си я препоръчват, някои да я препрочитат, други да ми пишат ласкави отзиви за нея.

От страниците на "Отлъчване" личи, че темата за патриотизма и родолюбието много ви вълнува. Има ли според вас днес опити за опорочаване на понятието патриотизъм?

Да, така е. Понятията родолюбие и патриотизъм се опорочават от редица политически партии. От хора, които искат да печелят власт или пари, защото са се самопровъзгласили за „патриоти“. Аз съм показал в „Отлъчване“ какво означава за мен патриотизма. Това е една чиста любов към отечеството, към България. Да живееш, като обичаш родината си, но и да постъпваш така, че да предизвикваш ответна обич от нея. Защото любовта ни прави щастливи най-вече тогава, когато е взаимна. Ала когато родолюбието се видоизменя, когато се използва за користни цели, за да се печелят власт и пари, или просто за да се демонстрира нещо, всичко се променя. С любовта е същото. Демонстративният патриотизъм изобщо не ми допада. Хубаво е да показваме, че обичаме родината си, но не като си татуираме образа на Васил Левски на глезените.

Крият ли се тайни в „Отлъчване“, които малцина биха могли да разкрият?

Да, в „Отлъчване“ има много тайни. Аз съм закодирал много тайни, защото обичам сложните изречения, сложните книги, сложните истории. Доста съм си поиграл като автор, за да закодирам някои послания, на няколко места в книгата има и акростихове – някои лесни, а други трудни за откриване. Има други тайни неща, които по някакъв начин са загатнати и така провокирам читателите да четат повече и по-внимателно. Да четат по-бавно. Да бъдат още по-завладени, да търсят винаги нещо повече. Например в една от връзките, които могат да се проследят в родословното дърво на героите от книгата, е възможно да се открие причината за онова, което се случва с Мария малко след четвъртия  й рожден ден.

Преди да издадете книгата си, посъветвахте ли се с други автори, за да чуете тяхното мнение?

Не, не се свързах и не се посъветвах с никакви други автори. „Отлъчване“ стана готова за 9 месеца и след това я изпратих на издателството. Вместо с автори, аз се свързах с един човек, който се занимава с книгоиздаване. Просто нямах усещането, че имам нужда от съвети на автори. Имах нужда само от съвет какво да направя с книгата, след като вече е готова. Човекът, към когото се обърнах не ми е близък, с него се познаваме от социалните мрежи. Но точно той ме насочи към издателство „Жанет 45“, разказа ми, че там издават книги подобни на моята и оттам нататък всичко потръгна. От издателството я одобриха и след няколко месеца редакции я издадоха. Но сега, след като книгата излезе, аз научих, че двама от моите любими български автори са се заинтригували от нея. Това са Милен Русков и Момчил Николов. И това ме прави наистина щастлив.

Вие работите в телевизионно предаване, където подготвяте въпросите на водещия. Как мислите, остана ли незададен въпрос към вас?

Не, мисля, че не остана. Напротив, аз се изненадвам непрекъснато от всички интересни въпроси, които досега са ми били зададени. Самият аз вече не си задавам въпроси за „Отлъчавне“, защото съм си наложил принцип да не мисля прекалено много за тази книга. Мисля за романа дотолкова, доколкото се срещам с читатели и разказвам с какви мисли и усещания съм го писал и какво съм искал да създам. Но не го препрочитам, дори не съм го чел, откакто е издаден.

Защо не сте чел „Отлъчване“ след отпечатването на книгата?

Вероятно защото прекалено много съм я чел, докато съм писал и редактирал, пренаписвал някои епизоди... А и вече мисля, че тези думи не са мои. Те не ми принадлежат. Може би след много години ще взема да я прочета, макар че сигурно ще бъде рисковано – може нещо да не ми се понрави след време. Сега аз съм оставил тази книга на читателите и много се радвам, че те я приемат добре. А аз лично искам да мисля в друга посока, която да води към нови идеи и нови книги. Това е – аз трябваше да оставя „Отлъчване“, защото тя вече не е моя.

Пишете ли в момента?

Конкретно в момента, не. Имам обаче много идеи, на които смятам, че ще им дойде времето и тогава ще започна да пиша. Имам нужда от още малко време, за да изляза от „Отлъчване“. Хората ме канят на срещи и аз трябва да се връщам към нея. Необходимо е да я оставя напълно, за да се отдам изцяло на следващата книга.

Мислите ли за отзивите, не се ли е случвало да изпитвате страх, ако една бъдеща книга не бъде приета толкова добре, както първата?

Ако се страхувам, въобще няма да започна да пиша. Ако едно начинание започва с чувство за страх и с мисъл как ще се възприеме от другите, по-добре би било изобщо да не започва – особено когато става дума за творчество. Просто ще седна да пиша и няма да мисля за предишната книга, нито за това дали трябва да оправдавам нечии очаквания.

Израснал сте в Дупница. Какво ви даде нашият град?

Много неща ми е дал град Дупница... и продължава да ми ги дава. Ако говорим за книгата конкретно – даде ми сочния си диалект, с който да опиша историите на Янкул. Даде ми своите градски легенди, част от които съм загатнал в главата за Самуил. А в личен план – този град ми даде усещането за думата „дом“. Оттук е моето семейство, тук са родени майка ми и моята съпруга. И разбира се, тук съм срещнал най-истинските си приятели.

Ако тази статия ви е харесала, станете наши приятели във Фейсбук.