Днес  е 10 ноември. Изминаха 30 години от началото на прехода. Спомням си ясно деня  - 10 ноември 1989г.,  беше петък.  Някъде към обяд по телевизията  съобщиха, че има пленум на Централния комитет на БКП и към 14.00ч оставката на Тодор Живков вече беше факт.

Помня и първия спонтанен митинг в Дупница, в който участвах като един от неговите оратори. Той се състоя на 14 ноември на стълбите пред градската поща. Още нямаше нито опозиция, нито властови алтернативи. Хората се ослушваха, а заедно с достойните и почтени граждани от дупките на вечната завист и егоцентризъм вече бяха започнали да изпълзяват всякакви нищожества и ласкатели на рухналата власт. В митинга участваха около  60 човека, като първият секретар на Градския комитет на БКП Кирил Кальонски, който искаше да успокои присъстващите, беше освиркан от множеството.

Когато започна преходът имаше голям ентусиазъм и вяра в народа, че най-после България налучка правилния път. Страната се приобщаваше към демократичния свят и излизаше от тоталитарната изолация.

Ако знаехме само какво ще последва?!!!

Тогава бяхме млади с черни коси, с много енергия и големи надежди. Мислехме, че всичко, което се казва, ще стане и България най - после ще стане една от високоразвитите европейски държави. 

Днес, 30 години по-късно, сме старци с бели коси, уморени от провали, с празни очи и провалени надежди. Преходът се превърна в разгром, тотална разруха и национална катастрофа. От дълбините на мрака се отприщи огромна тъмна енергия и всичко започна да се руши. За кратко време страната беше срината. Без да има военна агресия или кървава революция бяха унищожени индустрията, селското стопанство, армията, здравната и социалната системи.  Настъпи всеобща деградация и деморализация на населението.

Тежкото икономическо и социално положение прогони над 2,5 милиона българи извън България. Демографската катастрофа е страшна и опустошителна. Тя е най-страшният ни проблем, чието решение не търпи никакво отлагане. Трябва да си спасим хората. Поне ония, които са останали.

Вървя вечер по празните, опустели улици и площади на Дупница, и сърцето ме боли. Празните домове на емигриралите не светят. Това е най- страшното  обвинение към всички, които са били във властта. Без изключение. Престъпление, за което никога няма да получат прошка. Нито на този, нито на онзи свят!

Благодарение на наложения неолиберален икономически модел  беше извършено гигантско преразпределение на националното богатство, създадено през годините на реалния социализъм. Установи се огромно социално неравенство - днес 5 % от населението държи 95 % от това национално богатство.

Олигархията и мафията овладяха и управляват държавата, а метастазите на  корупцията са обхванали  и задушават всички фибри на националния организъм. На практика страната ни се ръководи от овластени и нагли крадци. Управление, известно от древността като клептокрация. Сбъднаха се пророческите думи на Радой Ралин: „Настъпиха времена нелепи: крадци да управляват слепи!”

Капитализмът ни е в някаква жестока и извратена, странна и малоумна форма, неизвестна никъде по света. Големите медии бяха купени и са контролирани, за да насаждат в съзнанието на населението представата за розова, захаросана действителност. Да промиват мозъците на по-младото поколение с чалга културата и консуматорския начин на живот. България стана най-бедната страна в Европа и започна да се равнява само с най-изостаналите африкански стандарти.

Най-страшното е, че народът не вярва, че е възможно нещо да бъде спасено. България кротко и тихо умира и това не прави никакво впечатление на никого - нито на заспалото мнозинство от обикновените хора, оскотели от мизерия и безпътица, нито на уродливия, антинароден политически елит и неговите господари.

В библейските времена Мойсей е извел юдеите от египетско робство.  Походът към обетованата земя през Синайската пустиня е продължил 40 години, докато умрат всички, които са живели в робство. Българският преход подобно на похода към Ханаан, ще продължи дотогава докато умрат всички, които са живели в реалния социализъм. Всички, които още носят в сърцата и душите си стремежа към правда и справедливост.

Проблемът е, че народът ни още не е намерил своя Мойсей, който с помощта на свои съмишленици да го преведе през пустинята на разгрома до обетованата земя.

Все още плахо вярвам и се надявам, че неизбежно някъде там от недрата на народа ще излезе някой от българска майка роден и ще спаси България.

Тази вяра ме крепи и ми дава сили, за да продължа да участвам в борбата!