Г-н Иванов, след кратко прекъсване отново сте на дупнишката сцена. Какво е усещането?

Винаги в мен има едно особено вълнение, когато съм на дупнишка сцена, защото играя пред свои хора. Играл съм в много театрални салони у нас и в чужбина, но най-голяма ми е тръпката, когато съм пред моята публика. Искам да отбележа, че тя е изключително театрална и действително разбира от това изкуство, реагира напълно адекватно в точните моменти. Неслучайно тази година театралното дело в Дупница навърши цели 125 години. Познавам изключително много хора тук и затова вълнението ми е по-голямо. На премиерата на „Ъндъргаунд“ не изпитвах никакво притеснение, просто исках да се представя по възможно най-добрия начин. В никакъв случай не искам да разочаровам дупничани. По принцип не искам това да се случва пред никоя публика, но ако някога стане, не дай си боже, нека да не е пред моите хора. Емоцията в тази професия е като при никоя друга. Шумът преди представлението, който чувам, след това настъпващата тишина преди да изляза на сцена, последващият смях и аплодисментите, всичко това носи огромен заряд. Това е някаква неповторима емоция, която никога не бих заменил за скучна и добре платена професия. Ние актьорите сме особен вид хора, просто имаме нужда от това нещо и всеки, който е усетил въздуха в театъра, след това трудно го забравя. Може да се каже, че когато човек се влюби в театъра, тази любов остава за цял живот, за разлика от другите любови, от които можем да се разочароваме. Обичта към театъра остава до живот.

И все пак миналата година оставихте акьорството и заминахте за Англия. Защо се решихте на тази стъпка?

Основната причина бе стремежът ми да изкарам повече пари. Много мои колеги са изпадали в подобна ситуация. Работих в строителния бизнес като вършех всичко. Един ден бърках бетон, друг ден носех керемиди, трети ден изхвърлях боклука от строежа в контейнери и все на различни обекти. Хубаво беше, непрекъснато пътувахме из цял Лондон. Фирмата е българска и държа да спомена името на шефа Иван Колев от Карлово, който бе изключително коректен. Също така в продължение на четири или пет месеца шофирах дипломатически автомобил към Българския културен институт в английската столица. Запознах се с много известни личности от България, свързани с политиката и шоу бизнеса. Създадох доста контакти през този период. Хареса ми и строителството и шофирането. В Лондон е много интересно да караш дипломатически автомбил с десен волан. Градът е много голям и отначало като настройвах GPS навигацията, тръгвах към напълно неизвестна посока, като трябваше да пристигам навреме. Много беше странно като потеглях по една улица и не знаех къде ще ме изведе. Имаше голяма тръпка. А относно строителството, то ми помогна дотолкова, че сега сам мога да си правя ремонтите вкъщи.

Защо се върнахте? Не печелехте ли добре там?

Да, категорично. Завърнах се с капитал, но разбрах, че печелейки едно, изгубих друго. Това не ме удовлетвори достатъчно. Доста мислих, трябваше да избирам между парите и театъра. Актьорският труд действително не е добре платен. Обаче актьорът, ако успее да организира нещата, може да се справи като работи на повече от едно място. В България е често срещано това явление. В Лондон обаче се чувствах така, сякаш се намирах на края на света и то на фона на много неприятно време. За мен Дупница е център на света. Не изляза ли по площада да се разходя, нищо не е същото. По сходен начин съм се чувствал и в Рим. Мои роднини живееха там и по време на летните отпуски в театъра ги посещавах за около три месеца. Още навремето разбрах, че в чужбина съм като друг човек, сякаш не съм в собствената си кожа. Англичаните иначе ми харесват, но всичко зависи от дадения човек, с който общувам. Не ги поставям под общ знаменател, има страхотни хора между тях, но има и малко по-особени, както навсякъде. Всичко зависи възпитанието ни, без значение е какъв е цветът на кожата, културата, религията и т.н. Отделно никога не съм изпитал неприятно отношение от тяхна страна към мен като българин. Дори и да не съм им бил приятен, не са го показвали, защото наистина са много големи джентълмени. Ако им препречиш пътя, те ти се извиняват. Ако го направиш на българин, може и да получиш една цветиста ругатня. И все пак ми беше празно в душата.

Липсваха ли Ви театъра, колегите, публиката?

Да, категорично. Вечер като се прибирах от работа и първото нещо, което правех бе да си отворя местните електронни вестници, включително и вашия. Информирах се непрекъснато какво се случва в театъра, как се развива, къде гостуват колегите, с какво се занимават. Беше много странна тръпката да чета, когато самият аз нямах нищо общо с него. Винаги съм чувствал дупнишкия театър като свой дом, от 2004 г. чак досега. С колегите водех телефонни разговори понякога в продължение на часове. Отначало имаше известна еуфория в мен заради Лондон и изкарването на пари, но след това разбрах, че не е нищо. Парите не са ми най-важни.

От премиерата на "Ъндърграунд" по Христо Бойчев. Снимка: Камертон

Случайност ли е, че в първата пиеса, в която участвате след завръщането си , „Ъндърграунд“, посланието е именно, че материалните придобивки не носят щастие, парите променят, дори понякога се стига до крайности, духовния свят се срива и човек се чувства празен и объркан?

Изпитах това на собствен гръб. С много пари човек може да бъде много нещастен, аз не усетих душевна наслада. Мислих много дали наистина искам да водя подобен начин на живот, далеч от всичко близко до мен. Може да се каже, че с „Ъндърграунд“ преживях всичко наново и това не е случайност. Първоначалният ламтеж и стремеж към парите, но и след това осъзнаването и отрезвяването се повториха. За първи път го изпитах в Лондон, сега за втори път на сцената. Постановката на Бойчев е с отворен финал, не е завършен нарочно и човек сам може да си направи изводите. Чакаме нещо да се случи, но не се знае какво. Вече съм наясно, че парите не могат да заменят щастието. То от своя страна се открива в малките неща от живота - да пийнеш с приятел едно питие, да излезеш на разходка, да наблюдаваш залеза, да пътешестваш. Фактът, че сме живи, усещаме света и сме здрави трябва да ни е достатъчно. Определено изпитвам удовлетворение, че навереме се осъзнах и се върнах в театъра.

Докато отсъстахте, много неща в театъра се промениха. Вече имате нов директор, трупата също е обновена, започна промяна в репертоара, интериорът отчасти е преобразен. Това ли е правилният път за развитие?

Мисля, че всичко се развива в положителна насока. Екипът е страхотен. Останах впечатлен от играта на колегите във възрожденската пиеса „Майстори“. Това, което са направили, е просто впечатляващо. Бяхме изневерили за дълго време на драмата заради комедията. Откакто Славчо Пеев стана директор преди 10 години, комедийният жанр бе задъжителен в репертоара. Сега ние пак ще продължим да играем комедии, но и не само. Доста се развиха нещата в театъра благдарение на него. Но и настоящият директор Валентин Балабанов, трябва да отбележа, има сериозен поглед върху нещата. За нула време коренно се промени интериорът на театъра, той добави много нови идеи. Все пак е човек с много опит. Мога да кажа, че сега на театъра всичко му е наред. Е, разбира се, винаги има какво още да се желае. Би било прекрасно, ако един ден бъде открита камерна зала. 90 % от театрите в България разполагат с такива зали и актьорите имат възможността да играят много близо до публиката пред само 50-60 души. Дистанцията е нарушена и усещането е много приятно и за самата публика, и за актьорите. Преди години в едно помещение на долното ниво в театъра имаше дискотека. Сега, когато не се ползва, би било много подходящо място. Там сме играли камерни постановки по времето на покойния директор Асен Диков, лека му пръст. Създава се една интимност между актьори и зрители, която не може да се усети на голямата сцена. Напрежението е много по-голямо, по-трудно е да се запази концентрацията, а тя е много важен елемент в нашата работа. Изпитание е за актьора. Според мен това е една голяма липса в театъра. Другото важно нещо е  добрият продукт да бъде рекламиран. Ако напарвим сравнение с благоевградския театър, там има човек, занимаващ се с връзките с обществеността, отделно бюро за реклама и организация, които се грижат за представянето на даден продукт. По техен пример можем да рекламираме по-силно с повече афиши и флаери. Също така добре би било да се постави електронно табло на централния площад, на което да се показва програмата. В Благоевград има голям ефект и предизвиква интереса на минувачите. В нашия театър също така структурата е доста орязана, липсват много звена. Нямаме сценограф, гримьор, гардеробиер, реквизитор, железарско ателие, тапицерско ателие. При нас помощник-режисьорът например е и реквизитор, и софльор, театър-майсторът, озвучителят и осветителят са едновременно и сценични работници. Разбира се, за да се случи всичко това, са нужни много средства.

Като дългогодишен актьор мислите ли, че има предразсъдъци по отношение на театъра от страна на дупничани?

Не, не мисля, че има някакви предразсъдъци. Но сякаш някои хора не са запознати добре с причините за отмяната на постановки на гостуващи театри и получаваме негативни реакции. Ние нямаме нищо общо с тях, те са отделни културни структури. Ние просто им предоставяме сцената, за да играят. Това се случва и с нашата трупа, когато пътува из страната.

Първата роля на Иван Иванов на дупнишка сцена е в "Кандидати на славата" от Иван Вазов. Тук той партнира на покойния дългогодишен директор на дупнишкия театър и обичан от дупничани актьор Асен Диков. Снимка: Личен архив 

Когато пропадат гостуващи постановки, причините, които изтъкват са технчески проблеми, болест на актьор и т.н. Това истина ли е или просто не ги устройва липсата на пълни зали, гарантиращи високи хонорари? Какво се случва, когато театърът се превърне в машина за изкарване на пари?

Истината е, че приходите все не са им достатъчни. Допреди 10 години сякаш не беше такава ситуацията. Отделно има много частни продукции, които ламтят за много пари. Просто като им се видят малко приходите, два дни преди евентуалната постановка се отказват. Тъй като не се изтъква истинската причина, хората остават в неведение и обвиняват дупнишкия театър. Единственият им интерес на подобни частни продукции е печалбата, а в техните постановки обикновено играят само звезди. Могат и да дойдат да изиграят уговореното представление и да спечелят по-малка сума, която ще им е достатъчна да си покрият разходите, но предпочитат да не го правят. Не е добре за българския театър, когато само парите са основна джижеща сила. Аз разбирам, че едно представление не трябва да бъде на червено и разходите не бива да бъдат по-големи от приходите. Затова и държавните театри проявяват разбиране, тъй като получават дотация. Но има и друга гледна точка. Аз съм слушал колеги, които са казвали, че не бива да играят на по-ниски хонорари от тези, които са отбелязани в договорите им. За тях е непрофесионално да излязат на сцената и да играят за по-малка сума пари. По този начин си отстояват правата. Биха направили компромис, но много рядко. Трябва да проявим разбиране, защото много актьори са на свободна практика, не са част от театрални трупи, не получават редовно заплати и се изхранват от хонорари. Можем да се поставим на тяхно място. Не са толкова виновни актьорите, колкото техните мениджъри. Те правят пари на гърба на големите имена. Не мога да обвинявам колегите.

Защо според Вас по време на безплатни премиери театралният салон е пълен, а когато постановките са платени, трудно се намира публика? Същевременно основно се посещават гостуващи пиеси, а има дупничани, които дори не знаят, че има местна трупа.

Да, действително има хора, които не знаят, че съществуваме, но с времето стават все по-малко. Мисля, че просто не са се интересували достатъчно от нашата работа или просто не са от най-театралната публика. Обяснявам си го и с факта, че в гостуващите трупи играят много известни имена и хората идват основно заради тях, искат да ги гледат на живо. Има театри, които не залагат на подобна политика, но като цяло практиката е такава, да се привличат т.нар. „мечки“. Нормално е, звездите пълнят салоните. Затова и ние играем с големи имена, които продават постановките. Това е пазарна икономика.  Доскоро Ивайло Захариев беше част от нашата трупа. Когато играехме с Христо Гърбов, където и да отидем, интересът беше доста голям. Ситуацията с Ивайло Калоянчев е същата. Те са и невероятни актьори. Другата причина е, че играем безплатно на премиери, а това създава проблеми. Веднъж изиграно представлението без билет, ни затруднява в последващата продажба. Ако нямаше такава политика, сигурен съм, че щяхме по няколко пъти да пълним салоните след това. Още нещо - когато постановките ни са безплатни, интересът е огромен, половината от публиката не може да влезе, защото няма място за всички желаещи и хората след това се разочароват, защото не са успели да влязат в театъра. Би било различно с билети, защото едно безплатно представление е равно на две представления с вход.

Местната трупа често е обект и на критики. Например, че актьорите, получаващи заплатите си от данъкоплатците в Дупница, не работят от сутрин до вечер. Прави се сравнение и с кюстедилския театър, който според някои печели, за разлика от дупнишкия, който основно харчи. Основателни ли са тези критики?

Няма такъв актьор, който да работи в театъра от 09:00 до 17:00 ч. Актьорите не са държавни чиновници. Актьорът не се развива, когато стои заключен в театъра. Когато си  подготвяш ролята, по-добре е да излезеш навън и да внесеш нещо ново от срещите си с хората, които могат да имат нещо общо с даден персонаж. Пък и заплатите ни, честно казано, са прекалено ниски. Чувал съм неведнъж коментари, че и тези възнаграждения са ни прекалено големи, защото не работим нищо в театъра, а само си почиваме. Няма какво да опровергавам наистина. Винаги има застъпници на определена теза. Има много недобронамерени коментари. Но нима актьорите, които играят в Народния тетър, не взимат роли и в други театри, не се снимат, не ходят на кастинги? Точно по този начин ние се развиваме. Мога да кажа, че актьорската професия се забравя, ако не се практикува постоянно, както при спорта. Но ние работим едновременно с физиката си и с психиката. Пък и не може всеки човек да бъде актьор, да влагаш постоянно душата си в дадена роля и да си тровиш нервите. Та ние изживяваме трагедии на определени персонажи. Сами разбирате, че тази професия е свързана със загубата на много нервни клетки. По отношение на кюстендилския театър, той получава приходи и от кино прожекции, от наем на заведения, има камерна сцена и приходите, които получава от театрални постановки не са основните. Винаги се намират недостатъчно компетентни хора, които дават акъл. Всеки е свободен да го прави. Театърът по принцип не може да изкарва същите пари, които плучава от една община. Изкуството не може да се самоиздържа. Няма такъв театър, който да се самоиздържа. Това не е търговско дружество. Крайният продукт в културата се получава по различен начин. Надявам се повече хора да го разберат. 

Малко преди да заминете в Англия участвахте в първия хип-хоп сериал у нас. Мислите ли да продължите с кастингите за филмови продукции или изцяло ще се концентрирате върху работата в театъра?

Бих продължил с кастингите. Това е един допълнителен професионален опит, който е много ценен за актьора. Съвсем наскоро имах предложение за участие в италиански филм, но заради репетициите на „Ъндърграунд“ не успях да отида до киноцентъра в Бояна. Всеки ден трябваше да ходя на снимки, а това означаваше да предам колегите си в Дупница. Има си писани правила в театралното изкуство. Когато един актьор е на щат, той е длъжен да бъде под ръка на театъра. В свободното си време може да ходи на кастинги и на снимки, но по правило не бива да отказва ангажиментите си в театъра. Ако актьорът е на хонорар, тоест гостува, вече има право да отказва. Правилата са напълно ясни, друг е въпросът, че не всеки ги спазва. Но за мен те са закон.