Г-жо Сапунджиева, по случай 24 май тази година получихте почетното отличие на МОН „Неофит Рилски“. Важна ли е за Вас тази награда?

Да, определено е важна. Защото това е отличие за цялостната ми работа – работата ми с учениците, работата ми в училище. Все пак аз имам почти 28 години трудов стаж. Смятам, че съм натрупала достатъчно опит и най-важното - че си обичам работата.

Работите по много проекти и инициативи извън задължителната учебна програма. Разкажете ни за тях?

Да, занимавам се с много извънкласни дейности. Защото смятам, че алтернативното обучение дава възможност на децата да покажат своите възможности, а също така и да открият в какво са добри. От друга страна, това да научат повече за родната си история, историята на родния град или на България е много важно за тяхното патриотично възпитание. От няколко години ръководя клуб „ИстОрика“. Държа на изписването с главно „О“, тъй като това означава „обучение“ – аз тях и те мен. Започнахме с програмата „Осинови паметник“, като с учениците осиновихме паметната плоча на ген. Георги Тодоров. Финалът на тази програма беше изготвянето на ученически проект за изграждане на паметник на воинската слава, който децата представиха пред обществеността на специално събитие в Околийската къща. Предлагаме паметника да бъде изграден в двора на църквата „Св. Георги Победоносец“, който е в окаяно състояние. Организацията обаче се оказа сложна и засега все още няма резултат. Освен това тази учебна година изследвахме живота и и родолюбивата дейност на Димитър Янакиев Бисеров. Една от темите, по които обичам да работя с учениците, е и историята на дупнишките евреи. В момента подготвяме филм с работно заглавие „И те бяха деца“. Събираме разкази на евреи, оцелели след Втората световна война. Това е идея на учениците. Те винаги дават много интересни идеи. Ето например, когато миналата година трябваше да отбележим Международния ден на Холокоста, те казаха: „Госпожо, вместо да стоим тук и да учим, защо не се облечем като затворници“. И така се роди идеята да направим един малък пърформанс. Веднага се намериха дрехи от нашия театър, от благоевградския театър, бързо се донесоха всякакви неща, които можехме да ползваме като реквизит. Така се получи една много въздействаща драматизация, която представихме в училището и на още две събития по различни поводи. Държа да отбележа, че активно си сътрудничим с НЧ „Ген. Георги Тодоров“, от което получаваме голяма помощ и на което аз съм много благодарна. Съдействат ни също и библиотека при читалище „Зора“, Историческият музей, въобще всички културни институции. Това е много важно за мен, защото човек не може сам да разбие стената.

Каква концепция заложихте при основаването на клуб „ИстОрика“?

Смятам, че сме големи длъжници към младото поколение по отношение на тяхното патриотично възпитание. Светът около тях, събитията в България до голяма степен работят за това да станат нихилисти, което на мен изобщо не ми харесва. Затова се опитвам по всякакъв начин да работя срещу това. Патриотичното възпитание е това, което влагам във всички  извънкласни дейности, защото в клас програмата е натоварена и върви много интензивно. Например събота и неделя бяхме на екскурзия. Когато се върнахме, чух едно от момчетата да разказва с голямо въодушевление на съучениците си от съседния клас: „Вие знаете ли какъв хубав музей има във Враца?!“. А там се пазят много неща, свързани с Ботев. Това той ще го помни и ще го разказва цял живот. Така че, опитвам се да работя в тази посока, за патриотичното възпитание на децата. Мога да кажа, че и аз, и колегите ми в училище работим усилено и понякога се получава, понякога – не съвсем. Разбира се, има много деца, които благодарение на семейството си, ценят и обичат родината си, това си личи. Но има и такива, с които повече трябва да се поработи. Семейството е много важно и може да бъде наш помощник в много отношения. Специално в клуб „ИстОрика“ идеята ми е учениците да изследват, да творят, да обичат родината си, да анализират това, което са научили, както и да могат да го презентират.

Как успявате да ги мотивирате за по-задълбочена работа?  Учителите казват, че днес е трудно учениците да бъдат мотивирани да научат дори задължителните уроци.

Не знам, просто се случва. Нямам тайна за този успех, която мога да споделя. Може би успявам да поднеса по-атрактивно нещата и на тях им харесва. Ето например последно с деца от Клуба направихме „Най-големият урок на света“. Това е една инициатива на УНИЦЕФ, в която децата се запознават със 17-те цели на устойчиво развитие на планетата Земя. Избрахме като цел намаляване на неравенствата и представихме този урок в класовете от 7-ми до 11-ти. На всички им беше много интересно, да разберат, че има и различни деца от тях, кои са причините да попаднат в това положение, колко е важно да бъдат образовани и да учат колко са щастлви, че нашата страна това е възможно. Съпоставяйки и анализирайки например приготвянето на куфар за ваканции с приготвянето на куфар за евакуация, събуди у тях голям интерес и те правиха много интересни коментари. Може би това е начинът – нещо интересно, нещо атрактивно и нещо, свързано с важна и глобална цел.

Какви са изискванията, които поставяте към учениците в часовете по история? Много често те свързват историята със зазубряне на дати.

За съжаление, историята е трудна като предмет за учене, защото като видят огромната информация, те възприемат нещата по малко по-различен начин. Иска им се да бъде съвсем синтезирано, а при историята това е невъзможно. Трябва да почетат повече и да се поровят. Опитвам се да ги науча да внимават, да мислят критично, да анализират това, което се случва около тях и колкото се може повече да обръщат внимание на това, което се случва около тях. Животът, който живеем, много динамично се променя и се опитвам непрекъснато, връщайки се към миналото, да разберат защо от този факт не сме си взели поука и се е получила тази последица, защо днес не сме си взели поука и пак се повтарят същите грешки. На тях това им допада. Приемам тяхното мнение. Моята задача не е да съдим това, което се е случило. Просто искам да разберат, че има много различни мнения, много варианти, те трябва да разберат за себе си кой е най-правилният. Разбира се, ако съвсем тръгнат в грешна посока, вече се опитвам да ги върна в правилния път. Децата имат мнение. Слава Богу, има деца, които са любопитни и много се интересуват. В някои паралелки са единици, в други са повече. Често с тях могат да се водят много интересни разговори.

Историята е един от учебните предмети, който най-често е обект на обществени спорове. Обичайно всяка власт се опитва да представи информацията в учебниците през призмата на своята идеология. Как един учител по история успява на балансира в такава ситуация?

Наскоро един мой бивш преподавател от студентските ми години в неформален разговор ми каза: „Историята често пъти е това, което искат да чуят управляващите“. В голяма степен смятам, че е прав. Но ние се опитваме да научим децата на обективност като им показваме различните мнения. Защото спорните теми са много. Ако тръгнем още от произхода на българите – никой не може да каже точно какви са те. Има страшно много мнения и теории. Децата трябва да се научат, че има различни мнения и теории, които са базирани на съществуващите също така много източници, използвани от изследователите.

Нужно ли е да мине време и колко време е необходимо, за да бъде оценено обективно едно събитие? Ето сега се шуми около изучаването на комунизма в 10 клас. Можем ли да оценим обективно този период днес?

Според мен трябва да минат поне 50 години, за да може оценката да бъде наистина обективна. За времето на комунизма някои се втурват да отсяват само хубавото и да си спомнят само за него, непрекъснато в социалните мрежи се пише колко хубаво е било тогава. Да, имаше положителни неща, но не всичко беше хубаво. Факти, които са били скривани тогава, сега излизат наяве. Но трябва да мине повече време, за да сме обективни. И за комунизма, както за всички останали периоди в историята ни, трябва да бъдат представени различните мнения. Всеки един период си има своите и положителни, и отрицателни характеристики. След време няма само да хвалим настоящото ни демократично управление. Ще има много основателни критики и за него. Но това ще го оценяват следващите поколения. За комунизма тази година преподавах в 7-ми клас. Има два раздела за най-новата ни история. Единият е „България в периода 1945 - 1989г.“, а другият раздел обхваща периода от 1989 до наши дни. Трябва да ви кажа, че и в учебника, и в учебната тетрадка, с които работихме, материалът е много балансиран и добре представен. Децата научиха за обществените организации, в които членуваха всички по времето на комунизма, за първи път те научиха и за репресивните лагери. Накарах ги да поразпитат и вкъщи за това време. Имаше едно интересно изказване от ученик. Каза: „Госпожо, дядо непрекъснато повтаря колко хубаво е било по времето на комунизма и аз не мога да разбера защо“.

Значи все пак комунизмът вече се изучава в училище. Защо сега се вдига шум, сякаш за първи път влиза в учебниците по история? Основателни ли са според вас твърденията за подмяна на истината за комунизма в учебниците за 10-ти клас?

В момента разглеждам учебниците за 10-ти клас, засега успях да прегледам 1-2 от тях. Ще видя всички и ще изберем най-добрия за нас. Но на база това, което съм разгледала до момента, смятам, че материалът е поднесен добре. Обвиненията за подмяна на истината са неоснователни. Освен това, за да представим обективно този период, ние използваме и алтернативни начини. Например работих с една фондация – „Софийска платформа“. Тя се занимава с история на съвременността. С хората от фондацията правихме открит урок за спасяването на българските евреи, а миналата година една ученичка беше на курс на остров Белене. „Софийска платформа“ го организират всяка година. Момичето се върна много впечатлено от това, което е видяла. Така че, опитваме се чрез различни методи да покажем на децата и те да разберат, доколкото им е възможно на тази възраст, какво се е случвало тогава. Но определено смятам, че трябва да отлежи този период. Все пак са минали само някакви си 30 години. Според мен и до голяма степен темата се преекспонира в медиите. Нещо подобно се случи през април с курсовете в Банкя за учители по история (бел. ред. – Тогава учители обвиниха МОН, че курсовете се организират с цел да им наложат теорията за османско присъствие, че турското робство е архаична концепция и т.н.). Този шум тогава според мен си беше фалшива новина.  Аз бях на един от курсовете в Банкя, където в продължение на 5 дни ние разговаряхме с някои от авторите на учебниците, говорихме за събитията от времето на турското иго и в това отношение нещата бяха много добре представени. Курсът бе на много високо академично ниво, водеше се от авторитетни университетски преподаватели и експерти от различни други институции. За мен курсът бе полезен в посока опресняване на знанията.

Не сте усетили натиск да налагате на учениците определена теория за османския период?

Категорично не и твърдя това най-отговорно.

Все пак от МОН налагат ли на учителите определен термин, който да използват при преподаването на османския период в България? Вашето мнение какво е относно употребата на термина робство?

И днес има многонационални държави, в които за робство е трудно да се говори, въпреки че не е правилно да сравняваме сегашното с онова време. Но да си припомним думите на руските освободители, когато прекосяват Дунав и идват в България. Те са мислили, че ще освобождават хора, които живеят или в полуземлянки или в колиби, а всъщност  остават изненадани, виждайки тук големите къщи на българските чорбаджии, двукатни къщи с дюкяни, с развита търговия. В същото време не можем да говорим за турско присъствие. Това е крайност, която не приемам. Та те са ни владели, ние сме живели в тяхната държава, по техните закони. Важно е пред учениците да бъдат представени  всички мнения. Не е правилно да се наложи само един термин.

Имат ли учителите свобода от МОН да преподават по начина, по който са избрали? Налагат ли от министерството стандарти, от които не можете да избягате?

Лично аз се чувствам свободна и преподавам така, както намирам за добре. Аз съм зодия водолей и не могат да ме вкарат в никакви граници. Още повече че свободните и алтернативни начини на преподаване учениците  възприемат по-лесно. Всичко зависи от учителя, от неговия характер и темперамент. За мен е много важен контакта с учениците. Може на документи да си много квалифициран, а да не умееш да осъществиш контакт с тях.

Непрекъснато се говори, че децата излизат от системата на образование неграмотни, често се хвърля вината на учителите. Вие как се чувствате, когато се правят такива обобщения?

Не ми е приятно, защото невинаги е така. Тези обобщения ги правят на базата на писмени изпитвания или случайни проверки, но на такъв изпит може да се случат много неща и детето да не покаже най-доброто, на което е способно. Не трябва да се слагат под една черта всички, защото една голяма част от учителите, мога да говоря за учителите от нашето училище, дават всичко от себе си. Нашето работно време не свършва след последния час, той си е почти 24 часа в денонощието. Понякога успяваме, понякога – не, но, когато не успея, аз лично не се отчайвам. Това за мен е повод да продължавам да работя с още по-големи усилия. Но трябва да отбележим, че голямо значение има и семейството. Когато загубим обратната връзка със семейството, нещата не се случват.

Вас какво ви мотивира в работата? Учителската професия е сред най-благородните, но не е от най-благодарните.

Най-щастлива съм, когато учениците успяват, когато спечелят конкурс или сме работили много по някое изследване, радостта в очите на детето, признанието, което ми засвидетелства, когато дойде и те прегърне и каже, че е щастливо. Това е, което ме кара да продължавам напред и напред.

Какви качества е нужно да има днес учителя?

Много и разнообразни – трябва да бъде психолог, добре подготвен в своята сфера на преподаване, да обича децата. Работата му трябва да е на първо място, което понякога е трудно, особено когато го налегнат икономическите проблеми. Учителят трябва да бъде много упорит, устойчив на всякакви външни влияния. Трябва да бъде емоционален и да умее да изразява чувствата си, да бъде коректен спрямо децата и колегите, да бъде мотивиран да продължава и да бъде здрав, разбира се, за да издържи всичките тези много години, които ни предстоят в работа за училището и нашите деца.

Някой, който не е добър човек, може ли да бъде добър учител?

Не, няма как. В момента, в който моите деца станаха ученици, в момента, в който преподавах на тях и техните съученици на тяхната възраст, осъзнах на колко много неща могат да ме научат децата. Тогава погледнах с други очи на тях. В началото като млад учител си мислех, че трябва по друг начин да вървят нещата, но сега имам друг поглед и те го разбират. Да, аз съм приятел с тях, но те знаят, че аз съм техният учител. Тази невидима граница винаги трябва да съществува. Знаят, че можем да се шегуваме, но знаят, че трябва да си научат уроците. Знаят, че можем да отидем на екскурзия и там да бъдем малко по-освободени, но знаят, че трябва всичко да се случи така, както аз кажа. Трябва да знаят, че аз съм учителят.

Да имат респект? Сякаш учителят днес загуби този респект?

Това също не може да се обобщава по този начин. Дали учениците ще имат респект към един учител, това според мен си зависи от самия учител.

Съвсем наскоро Ви се наложи да научите испански език. Това какво предизвикателство беше за Вас?

Да, аз преподавам история и цивилизации и география и икономика на испански език в паралелките, които изучават този чужд език като първи. Завърших обучението си по програма „ЕУРОПРОФ“, което продължи три години и половина. Успях да защитя ниво В2, което ми дава право да преподавам на испански. Праедизвикателството бе голямо за мен, тъй като трябваше да балансирам между работа, обучение и семейство. Работих много упорито и добрият резултат е налице. Предизвикателството всъщност продължава, тъй като учебници по история и география на испански език, адаптирани или преведени по новата учебна програма, няма.

Последвайте "Камертон" във Фейсбук.