Сашо, наскоро празнува 50-годнишен юбилей. Обърна ли се назад, за да си направиш равносметка или продължаваш, без да се замисляш?

Равносметката ми е, че от утре започвам отначало и този път с още повече сили. Единственото, което може да ме спре, е може би здравословен проблем. За един творец много важно е зад гърба си да създаде последователи и това е една от целите ми. Трудности винаги е имало, в момента чисто физически ми е по-трудно да се възстановявам, но продължавам напред. Има една немска поговорка, според която младите са бързи, смели, силни, умни, а старите знаят краткия път. Затова сега основно разчитам на рутината. Днес работя по-концентрирано, по-ефективно и организирано. Рано или късно всеки се оттегля, но не ми е дошло още времето. Досега съм издържал през всички тези години, натрупал съм опит. Има последователност, различават ме, успял съм да направя някакво име. Разбира се, не съм безгрешен, доста талатливи деца изведнъж са спирали да се занимават с танци, аз съм очаквал повече от тях, но явно не съм намерил начин да ги задържа. Има моменти, в които съм много уморен и се чувствам на 50, но на другия ден, като започна да скачам с децата забравям за възрастта.

Децата ли са това, което те мотивира да останеш на сцената? 

Да, децата, които разчитат на мен. Но да си призная, като всеки човек и аз съм малко егоист.Не на последно място ме мотивира грижата за моето семейство, главно за съпругата ми, както и тази за децата ми. Това не е никак малък мотив и всеки, който твърди обратното, ще излъже. Искам да кажа на всички, че няма да се откажа. „Денс Машийн“ има бъдеще. Понякога си мисля, че след мен ще стане потоп, друг път, че не съм незаменим. Но реалната оценка могат да дадат децата, които тренират при мен. На мен облаги това не ми е донесло, обаче пък това, което се случва на сцената, не може да бъде заменено.

 Каква е ползата от танците за развитието на децата?

Танцът създава една огромна емоция и култура. Чрез него човек се научава най-малкото на дисциплина, ред, творчество, въображението се развива, както и концентрацията. Надявам се всички младежи да бъдат здрави и повече да се движат, да опитват различни неща, докато не открият своето поприще. Например аз самият обичам много да рисувам, но в момента предпочитам да продължа да рисувам със стъпки и да експериментирам като хореограф. 

На каква възраст е подходящо децата да се записват при теб? Нужно ли е да притежават специални качества или могат да танцуват в школата за удоволствие?

Никога не съм връщал дете, което иска да се занимава със съвременни танци. Разбира се, че всеки треньор желае децата му да са изключително талантливи. Обаче качеството, което съм осъзнал като най-важно през годините, е постоянството и усърдието, за да се правят по-сложни съчетания, да укрепне физката, да се развие ритъм, да стане детето по-артистично, да се развият силно крайниците. За това са нужни поне от 3 до 5 години. Едно дете може да дойде от детската градина с развита артистичност, друго пък ще бъде много силно, но може да му липсва дисциплина. Други деца са пренатоварени от допълнителни уроци след училище. Макар че има много големи таланти в детската градина, по-подходяща за танците е може би ученическата възраст.

Ти как се запали по брейк и хип-хопа? Колко голям беше и кои са танцьорите, на които си се възхищавал и от които си се учил и заимствал?

Най-вече се запалих от улицата и от видеоклиповете по телевизията. Голям ефект върху нас имаше Майкъл Джексън. Крадяхме идеи от най-различни места. Имаше филми за брейк денса, клипове на певци, зад които стоят интересни танцьори. Като започнем от американски и руски програми и стигнем до индийското кино и танци. Всичко красиво може да се заимства. В Германия по едно време си купувах само индийски филми. Голямо оръжие пък в ръцете на младите днес е „Youtube“, аз също го илзползвам много за идеи. Въобще хип-хопът е култура. Зародишът е от 80-те години на миналия век. Навремето “MTV” беше разпостранител на тази култура.

Каква е историята на „Денс Машийн“, как започна всичко?

Всичко започна преди 33 години, през далечната 1986 г., по времето на социализма. Много хора се събирахме в бившия Младежки дом и танцувахме в дискотеката. Тогава започна да се появява по телевизията стилът брейк денс. За млад човек това изглеждаше доста впечатляващо, това беше нов стил, съчетан с акробатика. Много младежи разбират, че това е труден стил и това е нормално, накрая от мнозина призвани остават малцина избрани. Събирахме се из града, правеха се кръгове и тогава един мъж ме привика в Младежкия дом. Няколко човека, между които Краси Лазов, който бе щатен диджей, решиха да ни съберат за празника на жп работника. Реално погледнато ние положихме основата. Обединихме се брейкърите от всички квартали на града в една голяма група и направихме демонстрация на площада. Ние доста се ентусиазирахме, допреди това между кварталните групи се усещаше конкуренция. Името на състава бе първоначално „МАНЕВРА“, като маневра на локомотиви, в наименованието се поместваха първите букви от имената на танцьорите. След казармата вече се разпръснахме и останахме аз, Марио, Ники Николов, по-късно дойде Митко и така създадохме „Денс Машийн“. Успяхме да впечатлим публиката, брейк денсът започна своя възход. Днес като гледам стари видеокасети, честно казано, по нищо не отстъпват на американските. Много мои набори обаче се отказаха. Тогава открихме група към читалището в село Самораново и започнахме да тренираме там. Бабите си помислиха тогава, че сме някаква секта, после разбраха с успокоение какво всъщност правим. Оттам тръгна първата вълна, като още оттогава много ученици продължиха да се занимават с танци. На този етап аз нямам наследник, може след мен да няма потоп, но дано някой си спомни за историята на модерните танци в града и да не изчезне „Денс Машийн“. Все пак години наред пълним зали и площади, запалваме децата по танците, правим емоционални празници. Това носи не само емоция и удовлетворение, това е вид култура, научаваш се да работиш в екип. Успяхме да се задържим с много инат, силно желание, амбиция, воля, нерви, всеотдайност, отделяне на лични средства. Така се случиха нещата, че ако ми се наложи да се откажа днес, това ще бъде най-голямото предизвикателство в живота ми. Не искам да спирам това, което правя.

Сашо в Младежкия дом, някъде в края на 80-те. Снимка: личен архив

Има ли твои ученици, които след „Денс Машийн“ са продължили да се развиват в сферата на танците?

Има, разбира се. Дори много от тях са продължили. Например Добрин Янев, познат като „Trixter”, който ми помагаше в брейк танците като заминах в Германия, сега води групата в Благоевград „The goblins crew”. В София едно момиче пък направи своя група. Знам, че съм успял да мотивирам доста хора. Например в Перник с мои ученици показахме брейк стъпки и сега имат много добри танцьори там. И това е заради дупнишката идея. В Сандански се случи същото. Те пък са ни помагали повече с хип-хоп хореография, има обмен на идеи между оделните клубове в Югозападна България. Денис Илиев завърши колеж в Берлин и благодарение на него доведохме групата „Flying steps”. Успяхме да привлечем и състава “Switch”, чийто ръководител пък живее в Лондон. Много младежи завършиха университети в различни специалности, други три момичета се занимават с хореография, Никол ми е помагала с хореография, ходили сме на международни участия с нея...

Популярни ли са днес хип-хоп и брейк танците както преди повече от 30 години?

Прочути са в световен мащаб и този интерес продължава. В България обаче сякаш не са чак толкова разпространени и тяхното развитие не се поддържа. Ние го правим като пионери, на собствени разноски и усилия, главно в клубове, училища и външни зали. Обърнете внимание какво правят днес южнокорейците, как развиват своя кей-поп, който е вид поп и хип-хоп. Това е цяла индустрия, в която бяха вложени милиарди, за да може Южна Корея да излезе на световната сцена с тази съвременна музика. Голяма популярност печели и афро-попът. Ами тук? Ние бедстваме просто. Чудил съм се как да поискам един парцал от някого да забърша пода, за да не дишат децата прахта. Но въпреки трудностите, в Дупница хип-хоп и брейк танците имат голямо бъдеще. Те няма да изчезнат като стилове, единствено могат да се обогатяват и ние се опитваме да го правим.

Тази година ще има ли „Дупница денс фест“?

И тази година фестивалът ще се състои, но вероятно под друга форма. Не мога да кажа колко голям ще бъде, защото обмислям и спектакли за началото на учебната година, както и за празника на града на т.н. В момента се занимавам повече с проучвания за себе си, помагат ми с различни хрумвания бивши танцьори и приятели. Много е трудно привличането на хора. Българинът обича да му се поднесе готовото ястие на тепсия, да го увериш, че не е отровно. Дори ако се наложи, първо ти да го опиташ, за да е сигурен, че няма нищо страшно. Тогава може пък да си помисли, че си на далавера отново да му хрумне, че искаш да го прецакаш. Абсолютно винаги изпитвам съмнения в себе си при планирането на подобни мероприятия. Честно казано, всички знаем колко трудно се постигат организационнните работи в България, но въпреки проблемите в кухнята, ястията излизат сполучливо. Фестивалът събира много млади хора, преминава без инциденти, всичко е много емоционално. Много младежи ми помагат на доброволни начала с организацията и аз съм им много благодарен. Те го знаят и винаги са зад гърби ми и това, че не се виждат, не означава, че постигам всичко сам.

Дупница денс фест 2018, снимка "Камертон"

Неизменно се случва и да се сблъскваш с проблеми от различно естество. Какво е небходимо генерално да се промени, за да се осъществяват идеите на творците по-лесно в Дупница?

През годините съм отчел с какво общината и училищата са ми помогнали. Вече не търся помощ от местния бизнес. Глобализацията просто ни хвърли в тъч. Има закон за културата, който гласи, че всяка културна организация има равен достъп до средства. Ако общината се позовава на закона, трябва да има правила и принципи, защото става така, че винаги някой друг получава повече финансови дивиденти. Но не е правилно и винаги да съдим само общината.Трябва да има общество. Много пъти съм канил фолклорни състави, фитнес клубовете, поп състави, правили сме общи проекти, благотворителни концерти. Ако ние не разберем, че трябва заедно да се събираме на центъра, да не се гледаме накриво, тогава ще сме общество. Нека направим град, да не се делим на едни или други. Иначе в един момент може да осъмнем и да се окаже, че сме се превърнали в едно село. Вече сме в XXI век, време е да си осъзнаем грешките, да вървим напред по-организирано, по-сплотено. Нали се говори, че България има огромен потенциал,  но реално това не се усеща. Всички заедно стоим в казана и се дърпаме надолу. Ако искаме да вървим нагоре, трябва да тръгнем веднага. Ние сякаш само чакаме някой да ни спусне европроекти, да се направи нещо по-мащабно за момента, без значение дали след време ще бъде ефективно. Но често се случва всяко чудо да бъде за три дни и пак ще се озовем в някое блато.

Каза, че Община Дупница не разпределя правилно средствата за култура. Какво имаш предвид?

Крайно време е да се разбере, че съществуват различни танцови изкуства в този град и хората имат нужда от различни фестивали. Човек не може всекидневно да се храни само с един вид храна, трябва да има по-голямо разнообразие в менюто. Малко отклонение правя, в едно готварско предаване чух, че трябва да консумираме около 40 вида храни в седмицата. Наистина, не можем да живеем само с хамбургери, ако ме разбирате. Една всеобщо известна истина е, че се помага основно на фолклорното творчество в Дупница. Не смятам, че е толкова сложно да се подпомагат и другите състави. Да, фолклорът е автентична българска традиция, но танцът си е танц. Нека да се помага на всички, както и в спорта. Футболът например е добре финансиран, както и още няколко вида спорт, а оттам нататък? Необходимо е разнообразие, което ще допринесе за развитието на културата и по този начин ще се стимулират повече млади хора в града. Населението намалява и основната причина е липса на бизнес и възможности за реализация на младежите. Дупничани се изнасят масово към Благоевград и София, за да търсят късмет и работа там. Та ние сме направо обезкървени! Някои ще кажат, как така, нали Дупница се намира на кръстопът, има перфектно географско местоположение, близо е до столицата, близо е до магистрала „Струма“. Очевидно обаче съвършеното ни разположение не улеснява обстановката въобще. Ако една община разбере, че трябва да помага на всички, ще помага. Ако не го разбере, с мен няма да свърши светът или хип-хопът, все пак гледам реално на нещата и не си въобразявам нищо. Жалко е само, че не е разноцветно и не се стимулират младите хора, защото във всички области има развитие, когато общината помага. Ами хвърлям ръкавицата, помогнете и на модерните танци днес! Те се разширяват, има различни стилове, хип-хопът е изкуство и начин на живот.

Ти също опита късмета си извън Дупница и извън страната въобще. Беше известно време в Германия. Трудно ли ти беше там?

Беше трудно, да. Особено, когато езикът е непознат, човек първоначално, за да издържа семейство, трябва да върши всякаква работа. Но аз имах късмет да се запозная с един българин, който държи 2-3 хотела. Започнах да танцувам в неговата програма около Нова година през 2009 г. Направих два танца на Майкъл Джексън, който бе починал неотдавна, мъката все още бе голяма и имах успех. След това през новата учебна година направих клуб близо до мястото, където учеха моите деца. Водех фитнес група и допълнихме хип-хоп и степ аеробика, привлякох младежи и в една културна институция в съседен град. Там, ако успееш да запалиш даже осем деца, веднага ти отпускат база, хонорарите са по 20 евро на час. Дори не знам точно по какъв начин се плащаше, дали чрез община, дали чрез проекти, но се случваше. В Дупница цели 11 години никой не ми изплащаше осигуровки, да се чуди човек после как да се пенсионира. Така че, ако някой си мисли, че е свършил много работа по време на прехода в страната и в региона, нека поне не го афишира, защото резултатът се вижда.

Защо реши да се прибереш в Дупница?

Аз заминах главно заради съпругата ми, която тогава започна работа в Германия и все още е там. Върнах се по лични причини, свързани с друг член на моето семейство, а децата ги взех с мен. Те пък сега не желаят да се върнат в Германия, свикнаха в Дупница, хареса им и трябва да завършат средното си образование в града. После ще си изберат пътя, знаят немски език, имат право и на гражданство. Светът и Европа са отворени, може пък да пожелаят да заживеят в Латинска Америка или Китай. Никой не може да ги спре и да им посочва пътя. Шест години бях в Германия. Върнах се в Дупница, за да се опитам също така да приложа и някои идеи от Германия. Децата ми също танцуват в групата. Справям се, школата продължава да съществува, много деца искат да танцуват при мен. Те също много ме задържат. Ако тях ги нямаше, сигурно щеше да ми бъде по-лесно да се реша да сменя работата си.

Последвайте "Камертон" във Фейсбук.