Г-жо Александрова, празнувате ли 8-ми март и по какъв начин възприемате този празник?

За мен това е голям празник и го чувствам с цялото си същество. Дали го празнувам или не няма никакво значение. Не са прави тези, които го отричат. Имаме нужда от него, той ни е добре дошъл. Няма значение кога и по какъв повод е създаден. 8 март е прекрасен случай да говорим за жената, да четем прекрасни стихове за нея и за любовта. За мен жената е началото на света. Жената ражда мъжа, тя го отглежда, възпитава, направлява, обича и люби, дори понякога го убива, да не кажа, както богомолката изяжда партньора си. Жената освен майка и възпитателка е ръководното начало, весталка, а и вещерица. Жената е в основата на всичко, което се случва. За жената са се водили дългогодишни войни, тя е заплалвала амбразурите. Жената не е разбрана и оценена напълно, защото мъжете се съпротивляват. Те чувстват нашето превъзходство. 

Променил ли е 8 март значението си през годините според Вас? Законът ни дава равни права с мъжете, но равнопоставени ли сме действително?

Жената стои над мъжа. Жената може всичко, тя е по-силният пол според мен. Естествено в нашето общество всичко е объркано. Мненията винаги са били на давата полюса, включително и за 8 март и така върви светът. Мога да кажа, че съм се интересувала отчасти и съм осъзнала, че през годините празникът е претърпял развитие. Ние сме навсякъде, във всяка сфера, така че правата са ни извоювани. Обаче не бих казала, че жената е изравнена с мъжа в обществото ни. Все още се робува на някакви предразсъдъци. Но жените доказваме непрестанно, че можем да се справяме с всякаква работа, дори и с мъжка, казвам го и от личен опит.

Кое е усещането, което е най-силно и несравнимо от всички останали в живота Ви?

Две неща са, майчинството и оня нестихващ огън -любовта. Това са двете най-важни неща за мен. Мога да заявя, че аз съм щастлива жена. Създадох семейство, родих две прекрасни дъщери, бях обичана и продължавам да обичам. Те ме правят най-горда и щастлива. Може би съм благословена свише, че имам и дарбата да ги изразявам тези чувства. Целият този огън, който гори в мен се излива в изкуство. 

На какво една жена никога не бива да изневерява в живота си? Колко важно е да остане вярна първо на себе си и своите качества?

Много хубав въпрос. Не трябва да изневерява на женското в себе си. Жената винаги трябва да е поддържана и женствена във всякакъв смисъл. Бих посъветвала жените, независимо от тяхната възраст, да поддържат женското, да бъдат красиви, нежни, кокетни, суетни, да бъдат винаги на първо място жени. Точно това е и причината някои жени да губят много в любовта, губят от себе си и живота, който може да бъде по-щедър към тях. Въпреки това аз винаги много рискувам като държа на женствеността в мен и на своите принципи. Затова цялата съм отдадена на своята женственост и я чувствам. Но много трудно постижимо е да бъде приета женствеността всъщност. Животът отнема от нейната сила. До голяма степен жената стана и мъж в чисто прагматичен смисъл. Тя трябва да се справя с нуждите си, да поддържа живота, да оцелява. Затова са нужни усилия, за да се възстановява. Най-правилният начин за това е, когато любовта бъде изживявана. Жената трябва да обръща повече внимание на чувствата си, да обича, да се раздава. Жени, давайте повече любов!

Мариана Александрова в компанията на поетите Евтим Евтимов, Романьола Мирославова, Иван Станев и Адем Абдулаху по време на "Мелнишки вечери на поезията"

Сякаш днес истинската женственост е потисната, тя страда. Често е представяна като нелепа и дори смешна. Една единствена сълза на работното място прави жената слаба. Другата крайност е превръщането й в обект, когато пък е лидер е представяна като агресивна. Защо се получава така?

Това ми е много познато. През целия си живот съм била много харесвана. Още когато бях ученичка, момчетата се биеха за мен. По-късно усещах точно тези неща, за които говорим. Усещах и дълбоките чувства като уважение, което в крайна сметка водеше до респект от страна на мъжете и това ме натъжаваше. От друга страна съм срещала противоположността, била съм обект на сексуални домогвания, на много низки страсти. Не бих казала, че ме е отвращавало, защото приемам всичко, но загърбвам такива мъже. Истинските чувства ги има, усещам ги все още. Аз съм следвала това, което нося в себе си като начало. Продължавам да се доказвам и като представител на по-силния пол, но и като много нежна жена, която може да даде много любов. Това е една от причините да не усещам възрастта си. Много е сложно обаче едновременно една жена да бъде и женствена и силна на работното място. И двете могат да съществуват  у жената. Важно е да не се поддаваме на чужди провокации и схващанията за феминизма, за това кой е по-силният пол. Важно е да изразяваме себе си. Една силна жена може да го постигне. В женското начало има много сила, нежност. Проблемът идва оттам, че не сме били разбирани, даже и сега. Първо не трябва да изнеревяваме на себе си и второ, трябва повече подобни интервюта да се правят от ваша страна. Трябва да се изразяват тези хора, които могат да изкажат мнение по темата.

Как възприемате феминизма в нашето съвремие? Това ли е начинът за постигане на нашите цели в социалния, политически и икономически живот? Защо се насити с негативен смисъл, излиза че феминистките мразят мъжете. Страхът играе ли определена роля?

Ето тук е разковничето, мъжете се страхуват. Те изпитват респект към истинските жени. Това, което най-много ми е тежало в живота и ме е разочаровало, е респектът от страна на мъжете. Не искам да ги респектирам. Искам просто да пият от мен, като ме разбират. Аз мога много да давам. Чувствам в себе си женското още от ученичка. Мога да кажа, че се усещам като феминистка. Мъжете обаче не разбират феминизма. Хората не са достатъчно просветени на тази тема, а би трябвало. Ако прочетат моите книги, може би ще разберат. Това е начинът за постигането на нашите цели. Все повече и повече жени го доказват. Ако една жена мрази мъжа, не е истинска феминистка. Има нещо много объркано в разбирането на цялото това движение. Аз го виждам по съвсем различен начин и изобщо не мразя мъжете, напротив. Те стоят дълбоко в моята същност. Ние не можем едни без други. Двете начала са женското и мъжкото и са взаимно свързани.

Темата за любовта осезаемо присъства в живота и творчеството Ви. Очевидно тя е Вашата движеща сила. Успяхме ли да се научим да обичаме? И ако не, как да открием истината за любовта?

Аз успях да се науча, но за другите не зная. Тези, които не са изпитвали това голямо явление, не знаят какво е живот. Любовта трябва да я носим вътре дълбоко в себе си, за да я открием. Тя е заложена в чувствените натури и отново призовавам жените да бъдат жени, крехки и раними. Силни и можещи, ръководещи, възпитаващи, обичащи. Раздавайте любов! Човек, който не я носи губи най-сладкото в живота, най-важното. Тя трябва да бъде същността на нашия живот. А до този момент любовта е моята същност, тя е диагноза. Без всичко друго може да се живее, само без любов не може. Любовта е петият сезон, бих казала, който не ме е напускал през целия ми живот и досега. За мен това е не просто чувство и емоция, а явление. Тя съчетава всички останали чувства и емоции. Обсебена съм от нея и съм благодарна на съдбата, че това е така. Благодарение на любовта съм това, което съм, хиперемоционална жена.

Но любовта преди всичко е не само любов между партньори, а към родители, приятели, животни, предмети и т.н. Забравяме ли го понякога?

Тук вече навлизаме в едно друго понятие. Тази любов в широкия смисъл на думата има тясна връзка с добротата. Само един добър човек може да чувства такава любов към хората, животните и целия свят. Малко добри хора останаха. Свидетели сме на жестоко отошение към всичко, което ни заобикаля. Добротата вече не е на почит. Борбата за оцеляване стои на първо място. Аз мисля, че там се крие причината да се загуби добротата у хората за наше голямо нещастие.

Ако се върнете в миналото и видите момичето, което сте били, какъв съвет бихте му дали?

Убихте ме с този въпрос. Дори да започна живота от начало, пак бих била същата. Изпитала съм много страсти, разочарования, катарзиси, но мога да продължавам така до края на живота си. Бих й казала да не се отказва.

Да поговорим за Вашето творчество. Кога за първи път осъзнахте силата на писменото слово?

Произхождам от стар тракийски род, който е изследван до седмо коляно от дядо ми Симеон Лазаров. Той бе общественик, тракийски деец, писател, поет, краевед-изследовател. Семейството му е прокудено от Източна Тракия по време на Балканската война. От него започна всичко. Спомням си как се свивах в един ъгъл на леглото му и го наблюдавах, слушах как перото му скърца върху хартията. Той пишеше с перодръжка и мастило. Изпитвах огромно блаженство и страст по-бързо да порасна, за да пиша като него. Спомням си как пишех някави чертички и йероглифи преди да тръгна на училище. Това беше заложено в мен. Нося го в гена и кръвта си безспорно. Имала съм прапрадядо нестинар, който е бил член на мъжка нестинарска секта. За разлика от жените, те не са танцували върху жарава, но са предсказвали бъдещето. Говорили са много особен свой език и са били изключително интересно явление. Оттам съм наследила този огън. Няма как да не нося кръвта на този мой прапрапрадядо. Имала съм и прапрабаба, която е живяла до 120 години. На 100 години е носила менците с кобилиците пълни с вода, редом с младите жени. Когато е била на 110 години са й поникнали втори зъби. Била много силна и здрава жена, казвали са й „Кокаланката“. Аз не искам да съм кокаланка и сигурно няма да живея колкото нея, защото съм много крехка и ранима. Достатъчно ми е, че този огън ме държи и скоро няма да ме остави. Затова цял живот танцувам по жарава.

С гръцката поетеса Констанс Дима (вляво)

След това как се разви творческият Ви път?

Бях ученичка в трети клас, когато вече пишехме съчинения по зададена тема. Спомням си, че веднъж докато описвах свои преживявания, започнаха да се редят по-особени изрази, които накрая се подредиха в четиристишие. Преподавателят, след като ги бе проверил, влезе в клас и ме накара да се изправя и да прочета съчинението. Попита ме дали сама съм го написала или съм го видяла отнякъде. Дядо ми беше първият учител по стихотворчество. Когато усети, че имам дарба, той започна да ми обяснява теорията на ритмичната стъпка, римата, класическия стих. Всеки, който има дарба трябва да започне от тази основа. Бях на 13 години, когато учителката ми по литература в гимназията забеляза таланта ми, поощряваше ме. От редакцията на местния вестник дойдоха да ми вземат интервю. Заглавието бе „Малката художничка, малката лекоатлетка и поетеса, Мариана Стойкова“. Отношението между мъжкото и женското начало започна още с рисуването на принцове и принцеси. В гимназията три поредни години получавах награди за поезия. Така започна всичко при мен. Няколко ученици бяхме част от рецитаторска група и на театралната сцена във Свиленград излизахме, за да рецитираме на всеки празник. Знаете ли, не всеки актьор и поет може да рецитира. И до ден днешен, когато се явявам пред публика, ми казват, че рядко са чували автор така изразително да рецитира стихове.

Има ли скрити женски тайни в стиховете, които малцина биха разгадали?

О, да, безспорно. Дори много хора биха се възмутили и не биха вникнали в историята. Имам цикъл „Мистични стихове“, които масово не могат да бъдат разбрани. Смятам, че поезията не е за всички. Тя е толкова велико изкуство, само за избрани хора е. За онези, които могат дълбоко да вникнат в нея и аз разчитам на тях. От друга страна, откакто спрях да се интересувам от мнението на хората за стиховете си, започнах да пиша по-силно и по-добре. Оттогава излязох и от класическия стих и се обърнах към така наречения бял стих. Свободният стил не ми допада. Първото стихотворение, което написах дори предизвика скандал в пресата. Написах малка поема за камъка. Отбелязаха, че поетесата Мариана Александрова оприличила хората на камъни. Това е истина, че защо не? В тази поема съм цялата, дори повече, отколкото в биографичната ми поема „Часът на кадънките“. Тук има нещо, което изключително рядко се получава, има звукопис. Това бих определила като висш пилотаж. Роди се от само себе си. Има хора, които са във възторг от това стихоторение, но те имат понятие. Пак казвам, поезията е нещо много специално. Слагам я като изкуство на второ място след музиката. В нея има всичко. Тя изразява словото дори и да го няма. Поезията е само за подбрани хора наистина. Аз всъщност нямам нито една стихосбирка, а седем поетични книги. Стихосбирката е някакво менче пълно с какво ли не. Там могат да се включат всякакви стихове. Аз съм устроена по друг начин като творец. Имам стихове, писани по най-различни поводи, видни личности, явления. След като се издаде новата ми книга, ще издам първата си стихосбирка, която да е извън концепцията на досегашните книги. Стихотворенията ми вече ще имат заглавия.

Освен поетеса Вие сте и дългогодишен преподавател, както и възпитател. На какво ви научиха децата?

Това призвание го чувствам още от детските си години, преди да тръгна на училище. Подреждах саксиите на баба си и куклите и им преподавах като учителка. Разказвах им истории, забавлявах ги, пеех им. Беше невероятно, не мога да го забравя. Оттам всичко се е породило. Благодарение на децата запазих детското в себе си. Призванието също е като творчеството, човек или го носи в себе си, или го няма. За мен най-вярната и най-точата аудитория е детската. В рода ми има 15 учители. Освен това един от моите прапрадядовци е основател на първия български ежедневник „Вечерна поща“ - Стоян Шанков. Всеки, който е учил журналистика, е слушал лекции за него. Голямата ми дъщеря завърши журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридки“ и е слушала лекции за него. За съжаление, тя не се занимава в момента с тази професия.

Как съчетавате писателската с учителската дейност? По някакъв начин срещата с деца повлияла ли е на творчеството Ви?

При мен всяко явяване в клас пред учениците е представление. Чувствам се като актьор на сцена. В момента, в който застана там, забравям за всичко - проблемите, болките остават на заден план. Отдавам се изцяло на децата. И досега ме срещат мои бивши ученици, прегръщат ме, разказват ми как съм ги омайвала, когато съм минавала край тях. Това се е случвало по два начина, чрез парфюма ми и самото присъствие. Така че това също е много дълбоко призвание. От всичките ми поетични срещи досега най-добре са протичали тези с ученици. Много са чисти, откровени, попиват всичко. Децата никога не трябва да се подценяват. Те чувстват със сърцата си всичко. Възприемат много по-вярно света. Винаги задават много по-точни въпроси. Това е истината. Никога в нито един мой урок не съм пропускала да прокарам част от творчеството си. Влагала съм много поезия, изнасяйки уроците пред децата. Мисля, че съм изпълнила мисията си на учител и поет спрямо децата. Дори да съм запалила едно дете, за мен е голямо постижение. Има мои ученици, които са се запалвали по поезията. Не само като интерес да четат, но и да пишат. Винаги съм ги подкрепяла. Миналата година в Клуба по творческо писане и журналистика имаше няколко деца, които пишеха. Някои от тях бяха изключително талантливи. Ще бъде напълно достатъчно, ако продължат да пишат и станат поети. Това за мен е изпълнена мисия. Винаги съм изключвала назидателния тон в уроците и поезията. Учителската професия ми повлия като ме подтикна да пиша и за деца. Много по-трудно се пише за тях, отколкото за възрастни. Имам неиздадена книга за деца. Откакто съм учител пиша сценариите за всички големи тържества в училището. Всеки път съм прибавяла нови стихове, нова поезия, есета в думите на водещите и изпълненията им.

През по-голямата част от живота си живеете в Дупница. Възможно ли е градът да възвърне старата си слава на духовен и културен център?

Скоро това няма да се случи. Както навсякъде и тук всичко е подчинено на личните чувства за превъзходство, на завистта. Хората предпочитат да не работят в екип, а за себе си. Всеки се смята за много повече от останалите творци. Това е голямата беда, която не се среща само в Дупница, а навсякъде. Това е положението.

Коя е най-голямата липса за един творец в Дупница. Редно ли е да има клуб на писателите или съюз на културните дейци въобще?

Най-голямата липса е, че няма трибуна за изява. Аз не се оплаквам от това, разбира се. Мисля, че не трябва да има клуб, сдружение или каквато и да било организация на писателите. Не бива да става, не е правилния момент. Би могло обаче да се помисли за клуб на творческите дейци. Не за друго, а за да се събираме заедно, да общуваме, да обменяме идеи, да си показваме творбите и дотолкова. Трябва да получаваме импулс един от друг. Да напомняме за нас на обществото.