Лео Конфорти – човекът театър и доброта
На 8 март 1970 година в гримьорната на Народния театър внезапно спира сърцето на Лео Конфорти. Само минути преди това актьорът, който живее, за да играе и усмихва хората, е на театралната сцена и забавлява колежките си по случай Деня на жената. Влиза в гримьорната, за да смени костюма си и да продължи представлението, но в този момент е покосен от инфаркт. Едва на 59. Кратък живот, който обаче оставя трайна следа в историята на театъра и киното.
Познавалите Лео Конфорти казват, че за него театърът не е просто професия, а начин на живот и съществуване, че е умеел да превръща в театър всичко. От всяко празнично или травиално делнично занимание, от една дума или реплика е създавал неповторима роля, както комедийна, така и драматична. Да дарява усмивки на всички около него и да твори добро е било обичайното му поведение през целия му живот. „И на сцената, и в живота от него лъхаше рядка сърдечност и доброта“, пише Георги Марков в един от задочните си репортажи за България. И така, както живее Лео Конфорти, точно така и умира – като в сцена от филм или театър, докато усмихва хората.
Роденият в Дупница на 21 февруари 1911 година Лео Конфорти е сред най-обичаните български актьори от поколението на Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Геогри Георгиев – Гец, Хиндо Касимов, Васил Попов, Димитър Бочев и др. Те са 10-15 години по-млади и в знак на признателност и уважение към таланта и човека Конфорти са се обръщали към него с „Учителю“. А всъщност актьорът дори няма завършено средно образование и когато е бил пети клас, е оставен да повтаря заради слаби оценки по няколко предмета. Това обаче не му пречи години по-късно да завърши Школата на Масалитинов при Народния театър и да изиграе над 80 роли в стотици театрални постановки и много български филми. Бил е неуморен, непрекъснато е бил зает на сцена или в друг вид изява. Винаги е прилагал принципа на дупнишките евреи “Дюкян не се затваря“ и никога не е отказвал предлагана роля.
Едно от най-незабравимите му превъплъщения е на хитроумния Настрадин Ходжа във филма „Хитър Петър“. Играл е в култовите филми „Веригата“, „Любимец 13“, „Звезди“, „На всеки километър“, „Краят на пътя“ „Демонът на империята“ и др. Дори от най-дребните роли е успявал да извайва незабравими образи, които се помнят и до днес. Като част от трупата на Народния театър е играл в спектаклите „Снаха“, „Златната карета“, „Лайпциг 1933“, „Бронираният влак“ и много други.
Имал е авторско, режисьорско и актьорско предаване „Приятен обед“. Също така е работил и в радиотеатъра и се е включвал в детски предавания. Ежедневно със своята колежка от Младежкия театър Цонка Митева в радио „София“ са водили детското хумористично предаване „Художникът - почти вълшебник“.
Лео Конфорти непрекъснато е измислял и писал стихове и песни. Създавал е злободневни куплети, които е изпълнявал, съчинявал е памфлети, сцени, скечове, закачки и пр. Със своя колега и приятел Димитър Бочев са написали няколко театрални постановки, а с голям успех в състава на софийския държавен драматичен театър са изнасяли постановката „Отново при тебе“. Специално за телевизионния театър са написали пиесата „Последна нощ“, излъчена по Българската национална телевизия през 1960 г.
За съвместната работа на Лео Конфорти и Димитър Бочев пише в един от задочните си репортажи от България Георги Марков:
„...Бочката беше и драматург. Двамата с още един от моите приятели — Лео Конфорти, написаха няколко комедии. Но на мен все ми се струва, че когато те разказваха комедиите си — всичко изглеждаше много по-смешно. Лео Конфорти беше великолепен в „ЦЕНАТА“ на Артър Милър. И на сцената, и в живота от него лъхаше рядка сърдечност и доброта. Той много се смя, когато му разказвах как бръснарят в болницата, в която лежах, се ядоса, че не съм умрял, защото мъртвите се бръснели по-лесно. Или пък историята с файтонджията бай Васо, който обясняваше всички явления в живота с чудната фраза:
„Нема като как!“
С Лео години се поздравявахме с „Нема като как“. По-късно за наша изненада той се ожени за Стефка Кацарска — много талантлива, макар и често пренебрегвана актриса“.
Стефка Кацарска
Леон Наимов Конфорти произхожда от бедно дупнишко еврейско семейство. Баща му е бил кебапчия. Убит е в гр. Велес през Първата световна война. Така на 7-годишна възраст Лео Конфорти остава полусирак. Заедно с майка си Мириям, брат си Нисим и сестра си Ребека са живели на ул. „Самуилова“ в еврейската махала на Дупница. Къщата отдавна е разрушена. През 1927 година общината издава на Лео свидетелство за бедност, а от следващата година, вече 17-годишен, започва да изкарва прехрана за семейството. Бил е общ работник, чирак в търговски магазин и чиновник в адвокатска кантора.
Още като гимназист Лео е забелязан от учителката му по история Мара Икономова – Захариева, която е поощрявала талантливото момче в неговите сценични изяви. Изпълнявал е откъси от роли, комедии и драми, импровизации, хумористични сцени и др. Вземал е участие в почти всички изяви в самодейните състави в града. Активно се е включвал и в самодейните изяви на гимназията, както и в театралната трупа „Пробуда“ при читалище „Напредък“, с художесствен ръководител Станислав Казаков. Сценичната си дейност започва с две пародийни постановки през 1927г. С помощта на три свои учителки, заедно със своя съученик и приятел Стефан Сърбов поставят трагедията „Отело“ на Уилям Шекспир. Дупничанинът е изпълнил ролята на злият гений Яго. Междувременно Лео създава театрален кръжок към футболния отбор „Атлетик“ (Дупница).
Първите си стъпки в театралното поприще прави в полупрофесионалния еврейски театър в София към читалището, съществуващо и до днес и носещо името на друг дупничанин – Емил Шекерджийски. На едно от представленията младият и перспективен актьор е забелязан от прочутия тогава артист Владимир Трендафилов, който го насочва към професионалния театър. През 1935 г. Лео Конфорти под ръководството на изтъкнатия български театрал Николай Осипович Масалитинов успешно преминава изпит и веднага след това завършва 2-годишната театрална школа при Народния театър.
След това Лео Конфорти започва да играе на сцената на русенския театър, където се утвърждава като един от младите и перспективни български актьори. Известен със самоиронията си, срещата му с директора на театъра на крайдунавския град се превръща в сюжет на шега, която Лео разказва често през целия си живот след това: Когато се е появил на срещата с дървено куфарче в ръка и след като се е представил на директора, той е възкликнал „Какъв конфорт бе, братко! Ти си жива мизерия!“.
Година след избухването на Втората световна война става част от трупата на бургаския общински театър, но по силата на Закона за защита на нацията е принуден да напусне театъра. През 1942-1944 г. е изпратен в еврейски трудов лагер, а в продължение на една година от септември 1944 г. участва във фронтовия театър „Младост“ при Първа българска армия. След войната играе на сцената на Народния театър „Иван Вазов“.
На 22 и 23 април 1950 г., като вече утвърден актьор, в театралния салон на родния си град Дупница Лео Конфорти участва в постановката „Скъперникът“ от Молиер. На него е отредена главната роля на Арпагон и всички представления са преминали с голям успех. Режисьор на спектакъла е бил талантливият актьор Георги Паунов. Участие са взели всички дупнишки актьори от театралната трупа „Пробуда“. Другото му участие на сцена в Дупница е през 1969 година. Тогава гостува със своята втора съпруга, актрисата Стефка Кацарска, която също е дупничанка. Двамата участват в постановката „Седем вика в океана“ от испанския драматург Александро Касона.
Актьорът никога през живота си не е забравил за родния си град. Въпреки че е останал полусирак на 7-годишна възраст и е живял в крайна мизерия, с много лишения и унижения, винаги е изпитвал голяма гордост, че има дупнишки корени. Затова в местната памет Лео Конфорти остава не само като голям актьор, но и със своите чисто човешки качества. Краеведът Иван Хаджийски пише, че Лео винаги е залагал на добротата, формирал е в себе си духовно благородство, излъчвал е финес, изящество, щедро е раздавал всичко най-добро от себе си. Притежавал е великолепна и неповторима усмивка, топъл, мил и сърдечен глас и великолепна мимика. Също така е имал умението галантно да общува с хората и е притежавал феноменален артистичен и творчески талант.
Приживе и след смъртта му видни български критици са писали десетки положителни отзиви. За огромните си творчески постижения като актьор Лео Конфорти е удостоен с най-виското звание за актьор „Народен артист“, а също и със званието „Заслужил артист“. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа и втора степен и др. отличия за постижения в областта на културата и изкуството.
По повод 100-годишнината от рождението на Лео Конфорти през 2011 година на сградата на читалище „Зора“ бе поставена негова паметна плоча. Близката му приятелка Стоянка Мутафова тогава му посвети и свое представление на сцената на дупнишкия театър.
Улица в София е наречена на името на Лео Конфорти. Тя се намира близо до Киноцентъра, успоредна е на „Нейчо Попов”, „Иван Кондов” и „Николай Бинев” и пресича улицата, назована на друга голяма дупничанка - Невена Коканова.
Използвана литература: Видни дупничани: Леа Иванова и Лео Конфорти, Дупница 2011 г., Иван Стоилов Хаджийски
