По силата на Берлинския договор българските територии, установени от Цариградската конференция от 1876 година, са разделени на 5 части - Княжество България, Източна Румелия, Македония и Източна Тракия, Северна Добруджа и Поморавие. Това поражда съпротивителни движения и организационна дейност в Панагюрище, Пазарджик, Голямо Конаре и други южнобългарски селища, координирани от Българския таен революционен комитет. Народните бунтове са свързани и с освобождаването на останалата част на българските земи (Вардарска, Пиринска и Егейска Македония). В резултат на военен преврат, оглавен от майор Данаил Николаев, османският губернатор в Пловдив Гаврил Кръстевич е свален от власт и заменен от администрация, назначена от българския княз Александър I Батенберг.

Майор Данаил Николаев - патриархът на българската армия

На 6 септември 1885 г. българският народ проявява нечувана дързост – предизвикателство към Великите сили, сътворили Берлинския договор, разпокъсал Санстефанска България на пет части. Съединението на Княжество България с Източна Румелия е един от най-светлите върхове в следосвобожденската ни история. Една от най-важните фигури в осъществяването на този исторически акт е генерал Данаил Николаев (тогава все още майор), наричан „патриарх на българската войска“, който поема отбраната на Югоизточното направление.

При военната защита на Съединението за първи път се организира прикритие на държавната граница. То се осъществява от мобилизираните непосредствено след съединисткия акт части на българската войска. Те са сведени в два отряда – Южен и Западен. Първият, под командването на майор Данаил Николаев, се разполага в Югоизточна България. Той съсредоточава основните си сили и средства в района на Ямбол, Търново Сеймен (дн. Симеоновград) за преграждане на водещите от Турция по долините на Марица и Тунджа направления. Освен това отрядът трябва да прикрива черноморския бряг южно от Стара планина и българската граница в района на Родопите, особено долините на Арда и Места. Западният отряд, под командването на майор Аврам Гуджев, се съсредоточава в района на Кюстендил, Радомир и Дупница с фронт на юг за преграждане на направленията, водещи от Македония през Кюстендил и Дупница за София.

Тези части, освен че са прикриващи, изпълняват и охранителни функции. През този период охраната на границата се носи чрез наблюдение с пеши и конни патрули.

През втората половина на септември сръбските гранични власти започват активна агитация сред населението на тогавашния Търновски окръг за вдигане на бунт и присъединяване към Сърбия, като обещават на селяните, че ще ги освободят за няколко години от плащане на данъци. Българските гранични власти своевременно информират за сръбската пропаданда и правителството взема мерки за засилване на отбраната на западната ни граница.

Изненадани от поведението на Сърбия, командването на българската войска, което е съставено само от български офицери (руските офицери в знак на протест заради акта на Съеднинението напускат постовете, които заемат) започва да се дислоцира на западната граница. Войната е известна като война на капитаните против генералите. По това време Н.В. княз Александът I Батенберг се страхува да поемe Съединението. Стефан Стамболов директно му разпорежда, че не само трябва да поеме Съединението, а и след започване на военните действия да отиде на фронтовата линия, за да вдигне духа на войниците. Победата във войната е на страната на България, като остават известни отделни герои. Сред тях е капитан Атанас Узунов. След обкръжението на Видинската крепост му се предлага да се предаде, но той отговаря, че е научен да завзема крепости, а не да ги предава, затова всички ще се бият до смърт. В тази война като командир на Летучий отряд (Летящ отряд) участва капитан, впоследствие генерал Георги Тодоров, който по-късно командва 7-ма Рилска дивизия с щаб в Дупница.

Капитан Атанас Узунов

След приключване на военните действия следват дипломатически постъпки за признаване на Съединението от Великите сили и останалите държави от Балканския полуостров.

На 5 април 1886 г. в двореца Топхане се подписва спогодба, влязла в историята под името Топханенски акт, с който се урежда признаването на Съединението и от Турция. Сформирана е група под ръководството на Митрополит Климент Търновски бранитски епископ и Иван Ев. Гешов, както и трима представители на Източна Румелия. С позволението на Народното събрание заминават за град Копенхаген (Дания) за среща с руския император Александър III. За признаването на Съединението от Турция и от Великите сили активна роля играе руската дипломация и руският император.

С изключение на няколко изолирани произшествия, Съединението е осъществено без кръвопролития, но провокира Сръбско-българската война (ноември 1885) и Българската криза.

В Дупница Съединието е оповестено от кмета Христо Грънчаров на 6 септември 1885 година по време на околийски митинг, проведен на площада. Денят е бил събота – пазарен, научаваме от „Спомени отпреди и след Освобождението“ на Никола Лазарков. Ето какво разказва дупнишкият краевед  за този паметен ден в Дупница, както и за военно положение в града преди Сръбско-българската война:

Съединението

То се подготвяше още от по-рано. Но самият акт се извърши на 6 септември 1885 година, когато в същия ден и тук бе съобщено с телеграма от Кюстендилския окръжен управител. А тоя ден беше събота и пазар. Затова веднага се заприготвя свикване на околийски митинг за одобрение, сърадване и окуражаване на авторите и за апел към правителството на свободна България – да подпомогне и подкрепи направеното народно дело.

Беше хубав слънчев ден. И около четири часа по пладне митингът се състоя сред града на сегашния централен площад, който тогава не бе с това пространство (наоколо имаше здания, които го стесняваха), и едва побираше насъбралото се множество – граждани и селяни. Помежду населението владееше спокойствие, тъй като, макар и да бяха разлепени афиши и обяви за целта на митинга, но като пазарен ден повечето от хората, а особено селяните, бяха залисани с пазара. Чакаше се да се отбие грижата с пазара, че тогава интересът и вниманието да се обърне към съдържанието на обявите и към самата цел на митинга. Така и стана. ...И ето – движението на хората започна да се стича към площада – мястото, определено за митинга. И когато вече множеството беше заело всичките празнини на площада, ето и кмета Христо Ст. Грънчаров, от една маса, поставена от един от дюкяните на Иван С. Чапрашиков ..., откри митинга, и след като предварително каза няколко благодарствени думи за благосклонния отзив на събраните, прочете телеграмата на окръжния управител. Но когато почна да говори и коментира станалото и да апелира към множеството – граждани и селяни, за одобрение и подкрепа на извършения акт, когато той – кметът на града, с развълнувани думи викаше на всеослушание, че ние свободните българи, това дело на братята от Южна България трябва да подкрепим морално и материално – в тоя момент един селянин от Яхиново, който стоеше недалеч от кмета, с висок глас извика: „Добре, добре, господине, ама после има и друго“. Може би щеше да продължи и да каже какво друго ще има после, но гражданинът Никола Яръков....го сбута и с едната си ръка запуши устата му да не говори. Кметът не се смути от апострофа на селянина, а продължи речта си, след която и приетата с аплодисменти резолюция веднага бе изпратена по телеграфа по принадлежност.

Христо Грънчаров - кмет на Дупница по време на Съединението, снимка: Фейсбук страницата на Исторически музей - Дупница 

Колко обаче се мина, точно не помня, и работите се разбъркаха. Всички войници от запаса се повикаха в частите си. Много коне и коли с воловете се прибраха за военно обслужване. А за останалите се заповяда да бъдат готови и да се държат в изправност. Милиционерите от града и тия от околията бяха събрани в частите си на обща кухня, разквартирувани по стаите на хановете и от инструкторите на действаща служба подофицери, по два пъти на ден се извеждаха на обучение и се приготвяха за потегляне, закъдето бъде заповядано. Затова и един ден в ливадите на Долно поле...при пълно походно въоръжение бяха прегледани и инспектирани от нарочно дошлия от София за тази цел капитан Маринов – адютант на княза, който след като извърши прегледа, каза няколко войнствени думи и пожела на четниците юначеството и славата на опълченците на Шипка, възседна коня си и отгалопира към града. (Капитан Маринов в тоя същи ден около пладне, възседнал коня си, пристигна на мястото, където бяха подстроени четите. И когато при прегледа видя, че от милиционерите някои са пияни и на мнозина (манерките) са пълни с вино и ракия, ядоса се и, след като заповеда маторите веднага да се опразнят, отиде и от току-що посадените покрай шосето върбови фиданки изтръгна един кол и с него започна да бие по краката тези, които в стоя не можеха от пиянство да стоят правилно. А в това време милиционерът Христо Щиплийски – Каракашев зет, един от битите, тури патрон в пушката си, за да го застреля. И ако при гръмването на последната другарят му до него в редицата не му бе подръпнал ръката и пушката гръмна настрана – то офицера Маринов, който после бе ранен в боевете със сърбите и от раната си почина, още тук щеше да е застрелян на място.)

А заедно с милиционерите се повикаха и прибираха в казармите младежите, които при наборите по разни причини бяха освобождавани от действителна военна служба, а едновременно с тях се мобилизираха и всички здрави по-стари хора и се наредиха на разни граждански и военни служби.

Повечето от дюкяните из чаршията затворени. А движението от хора , коне и коли в главната улица постепенно нараства и се увеличава. Между това в двора на полицейското управление, било по изпълнение на селски кметове, било по неизпълнение искания на някои административни органи, полицейските стражари започнаха да докарват хора. Околийският началник Христо Благоев, родом от Самоков, изпитал, неизпитал, за право или не, като имаше предвид военното положение и по силата на властта си, заставяше докарания да легне по очи на средата на двора и кому – десет, кому – петнадесет, двадесет, двадесет и пет и нагоре дреновици по задника удряше.....

Наистина, тази жестока мярка – биенето, от една страна в хората всяваше страх, за да не манкират при работата. От друга страна обаче набираше и скриваше мъст срещу известни държавни и общински служители. А това, както и ред други тежести и несправедливости, даваше причина на хората често-често да приповтарят думите: „Добре, добре, господине, ама после има и друго“, които думи предвидливият яхинчанин беше казал на Шести септември при околийския митинг, когато кметът Грънчаров говореше, за да се подкрепи станалото Съединение с живот и имот.

Сръбско-българската война

Всички тия работи, които ставаха и което по-горе се споменаха, бяха предохранителни военни мерки срещу опасност от турците, от страна на които се изпитваше основателен страх да не би с войските си да нахълтат в подвластата им довчера българска област за възстановяване на предишното положение. Да, всички тези приготовления, които се предприемаха от Шести септември насетне, бяха за отбрана срещу турските войски. Но вместо турците, от които се страхуваше, че ще направят това, подобно нещо се направи, но от страна на сърбите. Тези последните по внушение на Австрия, че България се увеличавала, на първи ноември обявиха война на България...

Със съдействието на НЧ „Ген. Георги Тодоров“, гр. Дупница

Използвана литература:

„Българските държавни граници 681-2006“, 2011 г.

„България и Русия. 152 години дипломатически отношения“,  2004г.

„Спомени отпреди и след Освобождението“, автор Никола Лазарков, 2014г.

Последвайте страницата на КАМЕРТОН във Фейсбук.