Новият културен институт в Дупница – знаме на псевдокултурата

Или защо стигнахме дотам да напъхаме изящното изкуство в опаковка за промишлен цех
Архитектурният проект за бъдещия културен институт в Дупница. Снимка: Община Дупница

 

За първи път от 40 години насам в Дупница ще се строи сграда за нуждите на културата. Проектът ни бе представен като „културен институт“, но идеята е там да бъде поместена постоянна експозиция на общинския художествен фонд. Тоест най-после може и да имаме истинска галерия, полусъсипаните картини от фонда няма да прашасват в общинските мазета, има шанс да бъдат реставрирани и извадени на бял свят. Ето защо днес трябваше да ръкопляскаме на местната власт, но не е чудно, че аплодисменти не се чуват.

 

Причината е, че този проект е европейски, но само по финансиране. Бъдещата сграда е обида към творците, които се очаква да я изпълнят със съдържание, към всеки естет и към културата въобще, доколкото все още я има в Дупница като професионална сфера на дейност, поставена на официално институционално ниво. Новият „културен институт“, ако проектът не бъде спешно променен, което едва ли вече е възможно, е нищо повече от връх на архитектурния кич. Сградата и сама по себе си е престъпление срещу естетиката, а поставянето й до паметниците на културата Джамията и Околийската къща, направо ще унищожи градския пейзаж на една от малкото улички, запазили частица от красотата и уюта на стара Дупница.

 

Представете си как ще стои тук сградата от проекта за културен институт. Снимка: Камертон 

 

А ако погледнем на сградата от гледна точка на архитектурата като памет за бъдещето, какво послание за идните поколения ще оставим с нея? Това не е някаква си пирамидка на кръстовище или безвкусен шарен надпис насред центъра, които лесно (и, дай Боже, да се случи) могат да бъдат премахнати. Това е сграда, която, ако случайно не бъде отнесена от вятъра, ще остане трайно в Дупница като отпечатък на състоянието на местната култура днес.

 

И този отпечатък, за съжаление, ще отразява самата псевдокултурна реалност. Това ще бъде обяснението защо никой не е предотвратил изграждането на „културен институт“ в този вид. Просто вече няма кой. Строителството на галерия твърде много закъсня. След години наред оглушително равнодушие и пълно безразличие от страна на местната власт към творците, те бяха отблъснати и сега отговарят със същото – равнодушие и безразличие. Логичен резултат от разграничителната линия, поставили управляващите между себе си и културата. Линия, която досега се усещаше само сетивно, а вече ще има и своето физическо изражение – бетонен блок в центъра на Дупница. Знаме на псевдокултурата.

 

Другият голям проблем с тази сграда е сигналът, който дават управляващите, че очевидно скоро няма да бъде сложен край на архитектурния кич в Дупница. Общината няма визия за облика на града и това не е проблем от днес, а тенденция от близо 50 години. Уютът на стара Дупница, смирено полегнала в скута на Рила планина, е враждебно смачкан най-напред от грандоманското социалистическо строителство. Линията продължава съвременният градеж със своята произволност, самодостатъчност и неуважение към това, което е оставено от предците ни.

 

  За тази картина („Площадът в дъжд, 1962г.) авторът й Алцек Мишев разказва, че я е нарисувал още преди да стане студент в Академията.  Наблюдавал е градския пейзаж от прозореца на читалище „Зора“. В една от сградите , които се виждат на платното, се е намирал ресторантът на дядо му Илия с певица от Виена.  Хубаво е да си спомним, че е имало и друга Дупница. Разбира се, този пейзаж никога не може да бъде възстановен, но нека поне да опазим и малкото, което все още не сме загубили. Снимка: Личен архив на Алцек Мишев. Използваме я с позволението на автора.

 

Освен съсипването на десетки паметници на културата другата голяма щета от новото строителство е разрушаването на планинския декор. Това е, което с разочарование отбеляза и големият български и италиански живописец Алцек Мишев при посещението на родния си град Дупница след близо половин век отсъствие. Като архитектурен теоритик по възстановяването, участник в архитектурното Биенале във Венеция през 2000 година, Мишев постави въпроса за необходимостта от възвръщане облика на европейска Дупница. За съжаление, никой не чу, че той дори предложи помощта си.  

 

Но във време, когато надделява псевдокултурата, никой не зачита авторитетите. Затова днес в Дупница „европейско“ се свързва с „финансиране“ и „обществена поръчка“. „Култура“ се разбира като зрелищна шоу програма или самодейно мероприятие. „Архитектурен проект“ пък е формална част от документация. Ако имахме визия за развитие на културата, ако имахме реален, а не формален план за градско възстановяване и развитие, ако управляващите се допитваха до професионалистите, ако искаха да чуят и творците, все още останали в Дупница, вероятно нямаше да се стигне до  поредното културно недоразумение - да напъхаме изящното изкуство в опаковка за промишлен цех.    

   


Последвайте страницата на КАМЕРТОН във Фейсбук.