Преживялата ужаса на бомбардировките в Дупница Милка Апостолова: Това е най-страшният ден в живота ми

„Все още чувам бученето на самолетите и виждам стрелбата по хората“, разказва от първо лице пред „Камертон“ 80-годишната дупничанка, пряк свидетел на най-трагичното събитие в историята на града ни
Снимка: КАМЕРТОН

 

4 януари 1944 година е един от най-трагичните дни в историята на Дупница. На този ден, в разгара на Втората световна война, към 12:30 ч. на обяд група от около 30 англо-американски самолета хвърлят над 100 бомби над мирното население в града ни. По данни на дупнишкия краевед Иван Хаджийски при удара загиват 61 души, а ранените са повече от 40. Цели семейства са затрупани в домовете си и така намират смъртта си.

 

По план бомбите е трябвало да бъдат спуснати над София, но заради гъста мъгла над столицата гибелната „хвърлена монета“ се е паднала върху Дупница. Самолетите, придружени с изтребители, е нямало как да се приземят, без да бъдат изстреляни бомбите. Ятото от бомбардировачи, след като се е отклонило от София, е стигнало до района на Кочериново, но командирът е дал заповед товарът да бъде хвърлен не извън населено място, а над Дупница.

 

Днес е трудно да си представим ужаса, който са преживели дупничани в този ден. Но все още има наши възрастни съграждани, които си спомнят трагедията и разказват за нея като пример за неоправдана жестокост спрямо мирното население в нашия край. Сред тях е пенсионираната учителка по история, български и руски език Милка Апостолова, която тази година ще навърши 80 години. През 1944 година тя е едва 4-годишна, но въпреки крехката си възраст тогава, добре помни злощастния ден, в който заедно с майка си и братовчед си са бягали по хълма Кулата, за да спасят живота си. Съзнанието й ясно е запечатало писъците, суматохата и ужаса, когато самолетите са спуснали всички бомби върху града, а след това са се обърнали към бягащото население в местността, за да ги обстрелват с картечници.

 

    4-годишната Милка Апостолова. Снимка: Личен архив

 

Милка Апостолова пожела да сподели пред читателите на „Камертон“ своите мъчителни спомени, защото според нея е важно историята при възможност да се предава от първо лице. Това по думите й би помогнало да не се опорочават и изменят действителните исторически факти в съзнанието на следващите поколения.

 

Всъщност ужаса, който преживяват дупничани, не се събира само в този най-драматичен ден - 4 януари. Както е известно, нападенията на британските и американските ВВС срещу София и други български населени места по време на Втората световна война продължават от пролетта на 1941 г. до есента на 1944 г. Милка Апостолова си спомня, че заради постоянната заплаха от бомбардировки местното население е било винаги в готовност да бяга към най-близките скривалища. В домовете си са стояли облечени и обути. Всяка вечер задължително прозорците на всички къщи са били покривани с тъмни завеси или кой с каквото намери, за да не пропускат никакви светлини, които да ориентират летците към сградите по „редовния“ им път към София.

 

Вероятно маршрута на бомбардировачите, по който са стигали до София, винаги е преминавал през Дупница“, започва разказът си Милка Апостолова.Помня, че самолетите, които, не знам поради каква причина, всички наричахме „крепости“(става въпрос за самолетите "Летяща крепост"*- бел.ред.), летяха много нависоко, но звукът от тях се чуваше проглушително в града. Бяха грамадни и много тъмни на цвят. Беше много страшно. Когато се насочваха към столицата, сирените в Дупница се включваха и населението по всяко време на денонощието започваше да бяга, за да се скрие в околните баири. Жителите от нашата махала (тогава Милка Апостолова е живяла срещу църквата „Покров на Пресвета Богордица“ на ул. „Кулата“ – бел. ред.) се насочваха към най-билзкото скривалище в местността Кулата или влизахме в железопътния тунел. Веднъж, при поредната опасна ситуация, сякаш целият град се беше озовал в тунела. Започнаха писъци заради приближаващ влак. Блъскахме се страшно, хората започнаха да падат по линията, беше неописуема гледка заради мисълта, че пред теб могат да загинат хора, както и че ти самият можеш да станеш жертва. Спомням си, че баща ми ме носеше на ръце и бягахме. От паниката, без да иска, той много силно ми удари главата в една стена“, разказва Милка Апостолова спомена си за постоянния страх, в който са живели дупничани по време на войната.

 

Илюстративно фото на бомбардировача B-17 Flying Fortress, дал името на „Летящите крепости“. Снимка: Уикипедия

 

В бомбардировките над България са използвани още Б-24 „Либърейтър“ или „Освободител“ (B-24 Liberator) (на снимката) и двумоторните Б-25 „Мичъл“ (B-25 Mitchell).Снимка: Уикипедия

 

Заради продължилите дълго системни бомбардировки над София стотици столичани са напуснали домовете си и са заминали при свои близки и роднини в провинцията с цел по-голяма безопасност. Затова един от братовчедите на Милка е живял няколко месеца у тях. Родителите му също са преценили, че не бива да рискуват детето им да остава в столицата. В трагичния ден 4 януари, докато си играела с братовчед си вкъщи, сирените за пореден път са се включили. Усетила, че предстои нещо ужасяващо, защото тътенът, идващ от приближаващите се самолети, е бил оглушителен, много по-силен от всеки друг път. Това е бил знак, че те се намират много ниско над града. Нейната майка моментално хванала нея и братовчед й за ръце и хукнали навън, за да спасяват живота си. Стотици паникьосани дупничани, крещейки, са започнали да бягат към района на местността Кулата и да се изкачват в посока Кръста. Когато са стигнали до половината хълм, вниманието на всички било привлечено от силен гърмеж. Обърнали се назад и видели как една бомба  разрушавава училище „Евлоги Георгиев“. Бомбардировачите, след като са изхвърлили целия товар над града и са разрушили десетки сгради, погребвайки под тях мнозина дупничани, са направили обратен завой. Насочили са се към хората, криещи се на хълма и са започнали да ги обстрелват с картечници.

 

На 4 януари, както всеки ден, вкъщи стояхме в готовност да бягаме, облечени и обути с гетри. Дългите ни чорапи винаги бяха навити на „геврек“ върху глезените, за да можем да ги вдигнем, когато излезем навън на студа, ако започнат да ни обстрелват. Помня, че когато се бяхме качили на хълма „Кулата“ беше пълно с хора навсякъде. Въобще не ни хрумна да се скрием в тунела. Сигурно сме искали да се скрием в боровата гора. Беше много студено. Добре че бяхме облечени предварително. В такива моменти изобщо не мислиш да взимаш със себе си какъвто и да било багаж. Чухме силния трясък, когато падна бомбата над училището. Видяхме огромни пушеци, а градът беше потънал в прахоляк. В този момент хората просто не знаеха какво да правят. Обаче, когато започнаха да викат „Стрелят, стрелят!“, кръвта ни замръзна и панически тръгнахме да бягаме надолу. Суматохата стана още по-голяма, когато започнаха да ни обстрелват с картечници. Майка ни буквално ни влачеше с батовчед ми по баира за ръцете“, допълва разказа си Милка.

 

Освен училище „Евлоги Георгиев“ тогава са разрушени много къщи и обекти, носещи знака на Червения кръст. Унищожени са Българската земеделска и кооперативна банка в центъра на Дупница, отчасти пощата, гимназията, Военната болница, бомбардирани са еврейската махала и др. Цели семейства са погребани под риуните на къщите си. „В училището тогава загинаха трима души, един от които директорът Божанов. По-късно учих с неговия син Емил, който беше останал сирак заедно със сестра си“, спомня си Милка.

 

Разрушената при бомбардировките банка в центъра на Дупница. Снимка: Исторически музей - Дупница

 

По време на бомбардировката баща й останал на работното си място в собствения им павилион за учебни пособия и вестници на Адвокатската улица. В страха си не успял да реагира по друг начин, освен да се скрие под тезгяха. Буквално на метри от него е паднала бомба, която е рарушила голям склад, част от чийто остатъци по думите на Милка още могат да се видят. След като е осъзнал, че е оцелял, хукнал надолу към дома си, за да търси семейството си, което, за щастие, открил невредимо. „Видях отгоре как разгърден баща ми тича по нашата улица към нас. Ние вече слизахме от хълма, след като бомбардировачите изхвърлиха над главите ни целия товар. Татко беше полуоблечен, но кой е мислил за студа тогава“.

 

Едно от любимите места за разходка на семейството на Милка преди бомбардировките е било  площад „Свобода“. Тя добре си спомня банката в центъра и в съзнанието й са останали две момиченца, които винаги са излизали на терасата, за да си играят. Това са били дъщерите на директора, а на горния етаж се е помещавал техният дом. На 4 януари децата, баща им и майка им са намерили смъртта си под руините на изцяло разрушената банка. Години след това близка приятелка на Милка, Елисавета Папукчиева, дъщеря на тогавашния известен лекар д-р Папукчиев, й е разказвала как в същия ден с двете момиченца са били заедно на балкона. По една щастлива слуайност си е тръгнала малко преди да започнат бомбардировките. „Цялото семейство на директора загина в този ден, той, съпругата му и двете му дъщери. Те бяха прекрасни момиченца. Бяха по-големи от мен и помня колко красиви бяха, как им се радвах, докато ги гледах от площада“.

 

При бомбардировките семейството на Милка е загубило и свои добри познати, сред които роднини на Райчо Милев. По негови сведения ятото самолети, 27 на брой, се е разделило на две части, като 11 бомбардировачи са хвърлили бомби в района на Горните казарми, Военната болница и къщите в кв. „Бешика“, а останалите самолети са бомбардирали централната градска част. В овощната му градина в местността Дренски рид тогава са убити баща му и брат му, както и още шестима души.

 

Дупница сред бомбардировките на 4 януари 1944 година. Снимка: Исторически музей - Дупница

 

Заради преживения ужас преди 76 години Милка Апостолова не приема факта, че през 2010 г. пред посолството на САЩ у нас бе открит паметник на американските летци, бомбардирали България по време на Втората световна война. „Бях изключително възмутена, когато откриха този паметник. В същото време кой се сеща днес за паметната плоча на великия български летец Димитър Списаревски, който е защитавал софиянци в небето? Англичаните и американците разрушиха София, а те паметник им вдигат“, коментира Милка Апостолова. Не се сдържа и по същия повод споделя: „Преживелят този ужас човек не може да забрави и да се подведе. Аз не осъждам всички американци и англичани, но и не бива да им се кланяме. Всеки, който помни тези бомбардировки трябва да разказва на деца и внуци. Да се помни кой и какво ни е причинил. Ето защо за мен беше важно да разкажа тази история пред вас. Аз помня всичко от първо лице, а мислите и разсъжденията ми днес никой не може да промени. Нито литературата, нито изменената история. Изопачава се истината и така погубваме държавата и собствения си народ. Управлялващите са недостатъчно образовани, арогантни, бързо забравят и ни съспипват. Веднъж дори синът ми ми каза, че му раказвам митове и легенди и че си въобразявам за случилото се. Но аз нищо не добавям и не си измислям. Тогава не съм знаела, че датата е била 4 януари. Може да се каже, че това е най-страшният ден в живота ми“.

 

Днес у мнозина дупничани битува мит, че на 4 януари 1944 година част от американските и английски летци са пощадили хората. Рискувайки военната си кариера, не са спуснали над града бомбите, а са ги изхвърлили в близките околности. В подкрепа на този мит дупничани сочат големи като кратери дупки, каквито виждали най-вече в района под хижата на ТЕЦ-а. Милка Апостолова обаче няма такъв спомен. Подобен факт липсва и в официалните исторически сведения за трагичното събитие. Освен това в региона е имало и други бомбардировки, които не са засегнали населението, и много е вероятно „кратерите“ да са от тях, сочи друга версия от народната памет.

 

Още за събитията на 4 януари 1944 година в Дупница можете да си припомните от статията (тук), която подготвихме миналата година със съдействието на Историческия музей.   

 


*Летяща крепост е нарицателно име за голям четири- и повече моторен бомбардировач със силно отбранително въоръжение (над 4 огневи точки) и тежък бомбов товар. Това понятие навлиза в българската авиационна терминология в началото на 1940-те г. и произхожда от името на американския стратегически бомбардировач Б-17 "Летяща крепост" (B-17 Flying Fortress). То придобива още по-голяма популярност по време на бомбардировките на България през 1943 и 1944 г., когато с името „Летящи крепости“ са наричани (макар и невярно) всички американски бомбардировачи, участващи в тях.

 


Последвайте страницата на КАМЕРТОН във Фейсбук.