Алцек Мишев: Бих се заел с това да се възвърне самочувствието на европейска Дупница

Един от най-известните дупничани в света посети родния си град половин век след като напуска България. Алцек Мишев, който преплува Атлантическия океан в басейн, опита се да лети с плавници и успя да обедини музиката и живописта в едно, се бе превърнал в митична личност за Дупница. Днес обаче авангардистът, който се опълчи срещу криворазбрания модернизъм, макар че няма да се върне в България, по всичко личи, че може отново да бъде част от културния живот на нашия град. Вече планира да нарисува мащабна картина специално за Дупница, прие да открие своя изложба в Околийската къща и декларира готовност да помага за възвръщането на самочувствието на Дупница на европейски град. Защото, по собствените му думи, Дупница е българският Гренобъл и защото Дупница е една от причините да стане художник.
Снимка: Камертон

 

Един от най-значимите европейски авангардисти в изобразителното изкуство Алцек Мишев е роден в Дупница през 1940 година. Завършва специалност „Живопис“ във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ в София (1966), а през 1971 г. заминава за Италия.

 

Напускането му на страната е предшествано от събитие, което не е необичайно за тоталитарна България. Открива своя изложба, която е свалена от тогавашните власти, а творбите му са унищожени. Независимо че благодарение на дупнишкия художник Владимир Пешев експозицията му е възстановена и постига голям успех, а случилото се има отзвук в цялата страна,  Алцек Мишев прави опит и успява да избяга от България. Установява се в Италия, чиято граница  преминава пеша, като се прикрива зад дърветата от куршумите на югославски хеликоптер. Така се превръща в „беглец”, „изменник на родината” и „невъзвращенец”. Гневи се, че никога повече не вижда майка си. Властите четири пъти й отказват да напусне страната, за да се срещне с него. На брат му пък  не позволяват да учи висше образование, а причината е Алцек Мишев и неговото бягство. Художникът обаче не се изживява като герой заради тази своя съдба. Не е обиден на България и независимо че не се връща у нас след 1989г. , остава голям родолюбец.

 

И това е естествено на фона на разбирането му за необходимостта (не само в личен, но и в културен и обществен план) от отговорност към обществото, миналото и предците. Такава една отговорност към предците си Алцек Мишев следва, когато взима решение да стане художник. Или по-точно не взима решение, а приема като мисия и задължение от своята баба да продължи делото на нейния баща Иван Зограф от Кочериново – един от зографите на Рилския манастир. Освен зограф прадядото на Алцек Мишев е бил и общественик, укривал е Левски в дома си и става организатор на революционния комитет в Кочериново, разказва художникът. Неслучайно преди няколко години Алцек Мишев прави интерпретация на сцена, която през XIV век неизвестен зограф е изписал, върху стена от Хрельовата кула в Рилския манастир. Картината, с размери 9 на 3 метра, назовава „Празник на гроздето“ и я предоставя на една старинна църква, реставрирана и превърната в културно средище в  италианското градче Понти. Фрагмент от същата сцена и също на мащабно платно художникът има намерение да нарисува отново, но този път специално за родния си град Дупница. „Трябва да поработя за славата на моя роден град. Ако това не го направя, какъв дупничани съм аз“, споделя Алцек Мишев.

 

Баща на художника  е Любомир Мишев – един от председателите на Туристическо дружество „Рилски езера“, инициатор на възстановяването на изгорялата хижа „Скакавица“. Заедно с баща си Алцек Мишев като дете присъства на сбирките в домовете на фамилиите Пендачански и Ушеви (наследник на фамилията Ушеви е номинираният за Оскар български аниматор Теодор Ушев) в Дупница, на които се говори за култура и изкуство. Оттогава датира приятелството му с Иван Пендачански. Той е баща на оперната певица Александрина Пендачанска, която  18-годишна, през 1989 г. в театър „Манцони“ в Милано ще пее в „Концерт за сопрано и оркестър на един художник немузикант“, чийто автор е Алцек Мишев. „Иван, мой най-скъп приятел, който е жив и досега, беше виртуоз на акордеона. Баща ми, докато се прибирахме към къщи, ми казваше, виждаш ли, това е гений, човекът свири Моцарт с акордеон, а аз плача, плача, трябва да ставам художник“, спомня си творецът. По-късно в продължение на 37 години той ще прави опити да обедини тези две изкуства – музиката и живописта. И успява – заедно с неговия приятел Дон Букла изобретяват инструмент, с който художникът създава музика и едновременно с това рисува.  

 

Само 5 години след като напуска България Алцек Мишев, заедно с Христо Явашев - Кристо, е определен като един от 30-те най-значими европейски художници. Селекцията прави един от най-влиятелните критици на Запад Акиле Бонито Олива в книгата си „Европа-Америка – различните авангарди”. Най-известната творба на Мишев е пърформансът „Преплуване на Атлантическия океан“. По проекта работи 3 години, крайната му точка е в плувния басейн на презокеанския кораб “Кралица Елизабет II”, между 15 и 20 август 1981 г. по време на първото връщане на кораба от военните действия и кризата в Окланд. Художникът плува 4 часа сутрин и 4 часа следобед в басейна, докато “Кралица Елизабет” пътува от Лондон до Ню Йорк. Сред пърформансите му са още опит да прелети от Милано до Дупница с плавници и построяване на басейн в галерия, в който да плува 100 дължини.

 

Обаче днес един от най-значимите авангардисти в Европа вече отрича модерното изкуство и яростно се противопоставя на „криворазбраната модернистична цивилизация“. Вдъхновява се от художествените и архитектурни образци на Средновековието. За него всяка старина е по-добра от всеки съвременен градеж.

 

Затова не е чудно, че не харесва Дупница. Посещавайки града след 48-годишно отсъствие, казва, че градът е съсипан от комунистическия модернизъм. Развълнуван споделя, че Дупница е българският Гренобъл и че освен семейното задължение, нашият град със своя величествен декор Рила планина е една от причините да стане художник. Това според него обаче е съсипано, а той е готов да работи за това Дупница да върне самочувствието си на европейски град.

 

С Алцек Мишев разговаряме на среща в изложбена зала „Околийската къща“, организирана от общинския съветник Костадин Костадинов, по чието предложение миналата година художникът стана почетен гражданин на Дупница. В България творецът е със своята съпруга Елеонора, сина си Марко и дъщеря си Вероника, а по поводът е изложба в столицата, за която вече писахме. По време на срещата Алцек Мишев прие покана от уредника на Околийската къща Катя Йоцова да открие своя изложба в залата.      

 

 

Г-н Мишев, посещавате Дупница след 48-годишно отсъствие. Как се чувствате?

 

Хем съм развълнуван, хем съм спокоен. Има такива хора като него, които некак си, по някакъв начин са успокоили нещата. (Бел.ред.- визира присъстващият на срещата съветник К. Костадинов). Значи нещата са станали такива, каквито трябва да бъдат. Работата се отваря. Трябва да поработя за славата на моя роден град. Ако това не го направя, какъв дупничани съм аз.

 

Досега имахте ли съмнение, че тук Ви помнят, че имат желание да работят с Вас?

 

Това не ме е занимавало. Това не са мои проблеми, а на другите хора. Въпросът е озадачаващ. Аз нямам време да се занимавам със себе си. Защото не съм си интересен. Майка ми, дупничанката Павлина Мишева, която четири пъти й отказаха и умре от мъка, отказаха й да дойде да ме види, 65-годишна жена, тя ми беше казала едно единствено нещо, което е най-важното: „Не мисли, че си много важен, не си центъра на света“. И така, аз не се се чувствам центъра на света.

 

Как сте запомнили Дупница?*

 

Най-грозният град, който познавам по света. Аз я помня по следния начин и това съм го разказвал на разни езици на много места: аз излизах по-рано от другите ученици, от улица „Опълченска“, след това беше „Георги Бачков“, отивах към гарата и след това се връщах все по главната улица, разхождах се до Развесена върба, Рибарника, Гробищата. Обикалях, за да гледам табелките на обущарите, шивачите, да гледам буквите как са нарисувани и какви сенки са им сложили, има ли некои с „Ъ“ накрая и какви са цветовете, съчетанията и даже и рисунчици имаше на некои. Това бе моята художествена галерия в тоя град. Вижте, аз съм вече на 80 години. Вчера какво съм ял не си спомням, ама тия работи са ми толкова ясни, като че ли  бе вчера. Та, този град не съществува, защото се направи най-лошото нещо, което може да се случи – комунистическия модернизъм. Значи, тоя град не е направен сега, той е съсипан чрез създаването, разрушаването на тоя чудесен декор, който и Гренобъл го няма (където имам 14 самостоятелни изложби). Вуйчо ми, който е завършил там, Свилен Делибалтов, той казваше, казваха ми моите приятели още преди войната, еми това е българският Гренобъл. Причината е планината, която я имаме отзад, това казах на децата ми днеска. Това е една от причините да стана  художник, защото като имаш това нещо отзад, толкова импозантно, толкова красиво, тая непрекъснато сменяща се атмосфера, която е този великолепен, огромен, величествен декор! Самоков няма такива работи. Всичките други планински градове нямат това. Нема, това е единственият град. Дупница е европейски град.

 

Алцек Мишев със съпругата си Елеонора, сина си Марко и дъщеря си Вероника

 

Само тоталитаризма ли беше причината да напуснете България или има и нещо друго?

 

Какъв е този тоталитаризъм, сега не живеем ли в тоталитаризъм също? Както и да е. Ами...не, не, не. Това са много дълги разговори, които аз съм ги водил на разни езици, на разни места, защото са сложни тия въпроси, не само за мен, а за цело едно големо време, което обхвана голема част от Европа. Аз не се чувствам никакъв герой в целата тая история, защото съм късметлия. А хората си оставиха и костите..Единствената страна, която наказваше със смърт бегълците (даже в Русия това не бе закон) до 53-та година, до смъртта на Сталин, това беше България.

 

През 1971 година, когато се случиха събитията около свалянето на изложбата ми, майка ми ми каза: „Сине, ти си плазмодий, пенюга, ти немаш характер. Тръгвай си, зимай си нещата...“. И след една минута минавам покрай килера и виждам, че тя там плаче. И като стана тази работа, тя ми каза: „Недей, не губи време“. Как са усетили тези, които трябваше да я пуснат, че тя е виновникът да тръгна, да напусна страната, не знам, но не я пуснаха докрай. Значи те ми отмъстиха на мене и ми убиха майката. Това е положението. Брат ми, Илко, който сега трепери от паркинсон, той казва, че аз съм причината той да не е можел да учи. 

 

Въпреки тази Ваша съдба, вие оставате голям родолюбец?

 

Разбира се. Аз винаги към казвал, че съм от Дупница. Най-хубавият език е този, който го говоря. Ама това е нормално за тези, които не се слагат в центъра на света, които не са бохеми, които не се напиват, които никога не са пушили нищо, и сега вече 80-годишен, с всички млади като седнем на ръка или трябва да подигам нещо, всичките ще ви бия. Не мога да тичам вече като едно време, защото съм си изтъркал коленете от тичане, но и досега съм пълен с мазоли, защото водопровода сам си го оправям. Изкопал съм 25 метра водопровод . Ето с това се занимавам освен с литература, музика, философия и други.

 

Кое е най- ценното у българите и България?

 

Ами Иван Хаджийски и Симеон Радев са казали кое е най-ценното. Защо  аз да го казвам. Прочетете тези работи, те са си същите. А който се занимава с малко по-сложни работи, препоръчвам му Михаил Арнаудов – „Психология на литературното творчество“. Това ми беше настолната книга.

 

Имат ли достатъчно самочувствие българите по света?

 

Това не ме интересува, аз не се срещам с българи, не ги знам къде са.

 

А носталгия имате ли?

 

Не, никаква. Защото аз съм се преродил. Моята родина се казва Италия, моето отечество е Дупница. Обаче аз имам много по-тежка задача, трябва да спасявам нашата европейска култура, тракийската, дупнишката също, от нашествията от север, от юг, от изток и от запад. Значи задачата на културтрегера, ако я има тая порода още, е да запази централността на световната култура, там, където се е намирала Римската империя. Тая Римска империя е дала 6 императора плюс един Спартак. Значи ние сме центъра на това нещо, най-многобройното племе са тия, гърците, тракийците, и те захранват тоя център. Не са нито французите, нито германците, нито пък англичаните. Това са диваци. Обаче какво е станало - един от папите, само по политически причини, решил, че трябва да премести от Рим в Авиньон центъра на Църквата и да каже, че богопомазаният народ са франките. По тоя начин аз съм си от св. Георги. И да ви кажа нещо друго, за което се горея и го разправям на децата си – православни християни. Моята жена, която е католичка, поиска от мене да ги покръстиме по православието, ходят всека неделя в православната църква. Защо искам да кажа това – защото баба ми, когато бях дете, отиде при свещениците и за св. петък ме облякоха в черни дрехи и със свещника в ръце, с трите свещи, символизиращи Отец, Син и Светия дух, водих шествието, на което се събираше целия град. Кажете ми сега, едно дете няма ли да се почувства задължено.

 

Има ли връзка това с прерисуването от Вас на един от стенописите на Хрельовата кула в Рилския манастир?

 

Вчера бехме там. За първи път го видях на живо, защото там не се допускат хора. Нещо страхотно научих и съм впечатлен как работите се завръщат. Аз точно един от фрагментите от този стенопис обмислях да нарисувам за Дупница. Обаче вчера от професионален реставратор научавам следното: че художниците братя Пешеви от Дупница 1961 година са започнали реставрация на този стенопис, но същата година са я спрели, тъй като поради височината на Хрельовата кула той е труднодостъпен. Един от двамата брая, Владимир Пешев, е същият, с чиято помощ преди 48 години бе реабилитирана свалената ми изложба. Пешев е един от тримата членове на комисията, тогава той е зам.-председател на Съюза на българските художници, добър художник, които извършиха проверка на случая. И ме реабилитират, заедно с целата изложба, като я излагат в бившия Клуб на журналиста на бул. „Руски“ - Алма Матер, Светая Светих на културата на бул. „Руски“, цела София тогава се събра. След два месеца аз се опитах и избягах. Пешев е виновник за реабилитацията ми тогава, а днес на 20 метра по въздушна линия от това място се срещнахме с него (бел. ред. – съветника Костадин Костадинов, с когото разговарят за бъдещата творба, която ще сътвори за Дупница, а именно част от стенописа от Хрельовата кула). Божа работа е тая.

 

А на откриването на изложбата ми в София преди три дни дойдоха делегации от художници от 6 града. Как да не съм доволен? Значи аз съм си бил и тогава, и сега български художник, независимо че винаги съм представял Италия и съм италиански патриот.

 

И български патриот също така?

 

Не, немам такава мисия. Сега желанието ми е да нарисувам една голяма картина за Дупница, която да има смисъл не заради мене, не защото Мишев смята да се изразява и изобразява, а обратното – така, както работя от десетилетия по света: да се създадат неща за другите хора около тая водеща дейност изобразителното изкуство. Това трябва да стане вашата моя картина.

 

Следите ли събитията у нас, какво Ви е мнението за днешна България?

 

Да, следя ги, разбира се, ама не като вас. Вие имате вашия си местен вестник, ние също имаме такъв, там, където аз пиша....но никога в първо лице и това, което аз чувствам. Бих се заел с това да се възвърне самочувствието на европейска Дупница, защото за мен, както вече казах, това е най-грозният град. Такъв огромен грях е направен. Не сте виновни вие за това нещо, това са криворазбраната модернистична цивилизация, приложена по най-глупав начин. Отговорността е на политиците и тогава, и сега – съжалявам, но това е положението. Ако искате ще дойда да командвам тука, само като командир, ще кажа: така се прави, защото аз ви го казвам. Ако вие ми давате силата да кажа кое не ми харесва, но не защото не е по мой вкус, а защото трябва да служи за хората. Това е антимодернизъм! Казва ви го един от най-известните 30 европейски художници авангардисти!

 

Да, Вие сте сред най-прочутите авангардисти, но но се връщате към традиционната живопис...

 

Не е така, слушайте ме внимателно, терминът е друг. Аз правя, изобретявам новата живопис на 21 век, която не иска да има нищо общо със схоластиката и унощожаващата модернистична мисъл, която опустоши капиталите на истината в целия свет – Ню Йорк, Милано...като ходя в Милано аз си вдигам главата, за да не си развалям очите. Не съм против Дупница, аз се занимавам с такива работи , аз се занимавам с антропология...Това е, казах много, казах дори повече.

 


*Въпросът е на dupnicanews.eu

 

В анонса на интервюто сме използвали информация и от статии за Алцек Мишев в kultura.bg liternet.bg и Уикипедия.