Таня Камбурова: „Ако не инвестираме в култура, България ще се затрие“

С диригента и музикален педагог разговаряме за музиката, за младите и не чак толкова младите таланти на Дупница, за успехите и трудните моменти в професионалния й път.
"Музиката ме кара да мисля и да чувствам", сподели пред "Камертон" Таня Камбурова
 
Таня Камбурова е родена на 3 април 1986 г. в Горна Оряховица. Завършила е хорово дирижиране в Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров" в класа на проф. Крум Максимов. От 2006 година е сопран, а по- късно и помощник-диригент в смесения хор на храм "Света Троица" с главен диригент Магдалена Воденичарова, гр. София. Работила е също като помощник-диригент в смесен хор "Света София" с главен диригент акад. Валентин Бобевски. През 2010 г. се установява в Дупница, където две години е главен диригент на смесен хор "Рилски звуци". От 2011 година досега е главен диригент на Мъжки хор "Свети Иван Рилски". 2010 г. създава ВС "АртПоп", който е първата професионална школа по поп и джаз пеене в нашия град. Съставът печели призови места на национални и международни конкурси, осъществява професионални студийни записи и видеоклипове, взема участие в почти всички общоградски мероприятия.

 

 

Таня, ти не си от Дупница. Разкажи ни как попадна в нашия град. Работата или любовта те доведоха тук?

 

Първо беше работата, а тя ми донесе и любовта. Съпругът ми е мой хорист, но в момента и двамата сме по майчинство, така да се каже. Всъщност историята с пристигането ми в Дупница е много смешна. Когато завърших Академията 2010-та година, бях останала без работа. Ситуацията беше леко безпътна и започах да чета една книга, „Тайната“ се казва. В нея пише да си представяме, това което желаем да ни се случи. Съответно аз започнах да си представям как дирижирам хор. Прибирам се вкъщи и започвам да дирижирам в нищото. Само три дни след това ми се обади маестро Бобевски и ми каза, че в Дупница има смесен хор и попита съгласна ли съм да дирижирам. Много се зарадвах и веднага звъннах на майка ми. Казвам й: „Имам си хооор! В Дупница!“. А тя ми отговаря: „Каквооо? Дупница! Къде е това?“ Тогава нищо не знаех за Дупница, а пък така се случи, да пристигна тук по време на голямото наводнение, декември 2010 година. Автобусът мина през огромно количество вода, а реката заливаше целия път. Помислих си, къде ли съм дошла? После пък ми разказаха истории за някакви престрелки по улиците.  Отидох обаче да се запозная с колегите и там ме приеха много приятно, срещата беше много хубава. Сега вече всичко е много различно. 

 

Разочарова ли те с нещо Дупница ?

 

Не, защото тук правя това, което най-много обичам. В първото ми интервю тук ме попитаха, какви са бъдещите ми творчески планове. Аз си спомням, че отговорих, че желая да имам вокален състав. Една година бях с едно дете, до третата година бяха вече 3-4 деца. Не съм правила агитации по училищата. В интерес на истината децата и родителите ме търсят и така продължава до ден днешен. Смея да кажа, че за всички тези години много неща ми се случиха и искам да ми се случват. На една десетолхилядна съм от това, което желая, имам си мечти и се опитвам да си ги следвам.

 

Има ли нещо, с което все още не си свикнала в Дупница и с дупничани? Все пак всеки регион си има своя народопсихология.

 

Не, вече говорът го разбирам и с манталитета свикнах. Но, пак казвам, мен музиката ме кара да чувствам и да мисля. Затова за мен е без значение къде си, и кой какъв е. Хората трябва да се научат да обичат това, което имат, но не когато са на върха. Мъжкият хор съществува вече 50 години в Дупница, оцелял е във времето, а това го няма в цяла България. „Кавал“ не съществува, габровският хор също, както и в Монтана. Това е нещо дълготрайно и с традиции, оттук са излезли най-големите имена в оперното изкуство. Този град е много пеещ, изключително пеещ. Тези хора прославят България по цял свят. Но все пак тръгваш от корена, а той е Дупница. Това е важно да се знае, но не когато мъжкият хор е в „Шоуто на Слави“, а когато е тук и съществува и се бори в тази културна криза. Те са абсолютни мохикани, най-големите дейци според мен в този град. Има хора, които идавт с патерици зимата, но идват на репетиции точно в 6.00  часа с папката и са готови, и чакат. Дисциплинирани и отговорни! Такива хора вече няма. Не, че съм тартор, но на младите им трябва дисциплина. Това е истината - който работи с толкова много хора, всеки това ще ви отговори. Това е пътят, направихме разкошен 50-годишен юбилей, в пълна зала.

 

 

Разкажи ни в какво състояние беше хора, когато го пое?

 

Горе-долу в състоянието, в което сме в момента, но не точно. Имаше много малко хористи и малко репертоар и много малко концертна дейност. Много бавно започнахме да строим една къща от нищото. Обнових целия репертоар на мъжкия хор. Обичам да правя нови аранжименти на известни песни, за да се осъвременят. Публиката е взискателна и ако пееш неща, които само на теб ти харесват, няма кой да посети залата след това. Мъжкият хор за мен е любовта на живота ми. Много харесвам хоровата музика. Хоровото изкуство в момента се трансформира в цял свят. Това не е статична музика.

 

Кой е най-големият ти успех с хористите?

 

Може би най-голям шанс за нас бе пътуването ни до Флоренция. Хоровият конкурс, на който се явихме, имаше учстници от Канада, Израел, Китай, Япония, Индонезия.... Тръгнахме си с първо място, което за мен беше изненада. Аз не очаквах да вземем въобще нещо. Представете си хорови състави с уникални дрехи..., личи си, че се поддържат не само финансово. Обаче нашият фолклор е много впечатляващ. На една песен с кукерски чанове дрънкаме и един човек от журито ни попита какъв е този музикален инструмент. Аз му обясних, че не е музикален инструмент и за какво се използва, разказах за маските и им беше много интересно на всички. Особено на ръченицата! Един от членовете на журито започна да си брои нотите и да отмерва тактове. Броеше, но не му излизаха сметките, не схвана неравноделните тактове. Накрая се отказа, затвори партитурата и само случаше. Попита ни какво сме пели и аз му обясних подробно тази магия. Това ни вдигна на първо място и ни обра репертоара. Страхотна е Флоренция, Италия винаги ще ни остане в сърцето. Беше много тежък конкурс.

 

Какви трудности срещате с „Арп Поп“ и с мъжкия хор „Свети Иван Рилски“?

 

Проблемът е, както навсякъде, чисто финансов. За мен бе сбъдната мечта да си ушием роклите за последната ни изява с „АртПоп“. Теглих кредит и двама души ми помогнаха за роклите на децата, папионки, ризи и елечета за момчетата. В мъжкия хор е същото. Навсякъде, където отивам, ние си плащаме такса за участие и такса за престой. Сами се справяме.

 

Не успявате ли да намерите спонсори?

 

Много трудно се намират спонсори. Ние търсихме за роклите, аз почуках на 2-3 врати и се отказвах, пък и аз не съм човек, който обича да се моли. Хубаво би било бизнесът да се ангажира с култура. Ако не инвестираме в култура, тази държава ще се затрие. Културата и образованието са основни за нашето общество. Това е бъдещето, но ние сякаш не го виждаме. Дори и да си заможен и да не искаш да дадеш пари, е хубаво да имаш поне отношение и ангажимент. В чужбина е престижно да си благодетел или спонсор на някое училище, учреждение или дете.

 

Преди около 20 години в Дупница имаше много поп и рок групи. Тогава никой не ги стимулираше, сами се организираха. Защо според теб в момента тази дейност е в затишие?

 

Това е един омагьосан кръг, защото децата в момента много трудно се ангажират. Когато им е внушено, че е срамно да пееш или че спортът е ненужен... Нямат приоритети и подготвена програма, нямат идеи какво да правят със свободното си време и са доста хаотични. Губят си времето непрекъснато. Въобще нивото е много ниско. За да влезеш в един университет вече е много лесно, влизаш с много нисък бал, защото изискванията не са същите, както преди години. Надявам се, това да е само период и да се намери баланс в природата.

 

 

Развален ли е музикланият вкус на децата и чалгата ли е това, което му вреди?

 

Новото, което се слуша в момента е поп-фолк, но се нарича с различно име. Ако говорим за стилова характеристика, това което звучи по телевизията, си е жив поп-фолк, но го наричаме рап, поп-рап и т.н. Рапът е протестна музика, създадена е в гетото, както блуса, както и джаза, всеки стил си има някаква история. Тук при нас е един гювеч оттук-оттам и авторската музика остава на заден план. Много по-скъпо е да се прави авторска музика. Много изпълнители, които не са на върха в момнета, клубни изпълнители, не могат да пробият толкова лесно в България. Има си група отгоре, която контролира всичко и решава кой да се пусне. Има си музика за маса и за всякакви ситуации, но лошото е, че музиката е пряко свързана с възпитанието на децата. Едно 12-годишно дете имитира това, което гледа по телевизията. Нека да има такава музика, но да бъде след полунощ. Някои клипове, ако спреш звука на телевизора, може да се  объркаш, че си на порно канал.

 

Да, това е ролята на медиите. А каква е ролята на образованието? Нали има часове по музика в училище. Би ли могло по време на тези часове да се възпитава музикалният вкус на децата?

 

Аз в момента уча в ЮЗУ „ Неофит Рилски“ педагогика. С една от преподавателките си коментирам точно това - че вкусът се възпитава. Това е компонент от родители, училище, средата, но всичко тръгва в зародиш. А кой е зародишът? Според мен това са родителите, с тях прекарваш най-много време. Има деца с изключителен стил в музиката, с големи познания. Опитвам се да им обясня, че Гери-Никол е много модерна, но утре няма да я има. Аз го гарантирам това, защото преди нея имаше 2-3 еднодневки, които си заминаха. Когато има качество и стойност в музиаката, нещата са различни. Но децата подражават на такива като Гери-Никол и гонят същото качество. Има деца, които идват при мен и заявяват, че искат да участват в „Х фактор“, но искат това да стане веднага. Не си дават сметка обаче, че има период за подготовка. Необходими са поне около 3-4 години, за да постигнеш някакво ниво.

 

Преди няколко дни с ВС „АртПоп“ грабнахне поредна награда от конкурс. Разкажи ни повече за тази изява.

 

Този конкурс се провежда за шеста поредна година и ние участваме за пети път. Първата година имаше над 300 деца и ние се върнахме с три първи, две втори места и една специална награда на БНР с конкурс „Нови гласове“, в който право на участие имат само наградени деца. Тази година участниците във всички категории бяха над 1 300. В категория „Поп и джаз“, в която ние се състезавахме, имаше възрастови групи от по 60-70 деца, което е страшно много. Ние се борихме с над 20 състава, някои от които много опитни, с история на сцената на поп и джаза в България. За моя радост и моят състав се класира на трето място. Имаме и специална покана за летния фестивал в Римини, Италия. Получихме също отстъпка 10% от сумата за участие и награда на списание „Космос“. На конкурса „Пътят към славата“ за пръв път изпяхме песен на акапела, аранжиментът е мой и по тази причина взехме награда за аранжимент. Песента “Shape of you” на Ед Шийрън е много популярна и ние я направихме на акапела, което бе много интересно за всички. Това е наистина голям успех, децата се пребориха с много сериозна конкуренция.

 

Имате ли въобще до момента участие в конкурс, от който да сте си тръгнали без награда?

 

Да, първият конкурс, на който се явихме. Беше през 2010 г. или 2012 г. Тогава заведох деца за пръв път в Пловдив в Националната музикалната академия. Отидохме там и нищо не взехме. Аз много се разочаровах и една година си дадох пауза. Оттук нататък като ходим, винаги имаме успехи.

 

Неуспехът амбицира ли те тогава?

 

Много!  Аз се радвам, когато ходим на конкурси. Така човек си сверява часовника. Тук в Дупница много ни харесват, но когато отидат на конкурс, попадат в конкурентна среда. На първия конкурс в Бургас през лятото получихме втора награда с купа. Всички състави, които участваха, са сформирани отдавна, например от 20 години, и са с вече изградено име,  а ние сме на едва седем години. Тогава много добре ни оцени журито, в чийто състав бяха авторитети като Хайгашод Агасян и Мими Иванова -  имена, които вече ни познават и ни харесват много.

 

 

Всеки път ли се вълнувате по един и същи начин или наградите станаха рутина за вас?

 

Никога няма да стане рутина.  Аз всеки път много се изнервям, децата също. Това, което ни лиспва е самочувствието, което идва от малкия град, но пък са по-комуникативни и естествени, което аз много ценя. Това, което правя като педагог, е да им кажа, че тяхното място е при децата, които имат самочувствие. Има деца, които нямат покритие, обаче самочувствието дава една такава визия, че си много способен и много можеш да пееш. Надявам се те да придобият повече самочувствие, но с покритие. В момента им липсва опит. Големият град има по-големи възможности. Тук по-малко възможности има за изява. Колкото концерти си направим през годината, това е. Но ние се стараем с последните спектакли да сме на високо ниво. Залата на театъра никога не е била толкова красива. Всичко беше собственоръчно направено, сами финансирахме тоалетите си. Въобще борим се за високо ниво, борим се да имаме място на картата на най-добрите школи в България. Аз мога да кажа, че дори вече го имаме това. В момента вече отвсякъде получаваме покани. Конкурсите в България не са много, около 80 на брой, и школите не са много, в такива среди хората се познават.

 

Ако трябва сама да оцениш себе си и децата, с какво според теб успявате да спечелите и публиката, и авторитетите в журитата?

 

Децата имат много качества, те са много артистични, отговорни и организирани. Въобще деца, които се занимават с много дейности извън училище  -  със спорт или с някакъв вид изкуство. Така те си попълват програмата и си подреждат деня, стават по-дисциплинирани, което за мен е много важно. Те самите имат много музикални качества и страхотно желание, както и много голяма любов към музиката. Това е най-важното, ако не изпитваш любов, насила не мога да накарам никого да пее. Трябва много да го желаеш, да търпиш провала и да го виждаш като трамплин. Аз им обяснявам на децата, че провалът винаги ще сеществува. Този, който не работи, ще бъде перфектен. Ако тръгнеш да се занимаваш с различни неща, които могат да се окажат грешка, ще знаеш, че поне си направил опит.

 

Строг педагог ли си?

 

Не, но държа на дисциплината. Педант съм по отношение на планирането. Предишната година си я подреждам още септември месец и горе-долу знам мероприятията. Ако нещо независещо от мен се случи, просто го приемам. Ако аз съм направила гаф, след това много ме хваща яд. Самата аз съм  много критична към себе си и се съдя постоянно. Опитвам да съм приятел с тези деца, които са много добри. Ние сме виновни за всичко, което се случва с тях, защото те са като бял лист хартия, върху който ние пишем. За мен е недопустимо отношението към децата да бъде като към бебета, затова аз ги третирам като големи хора. Те знаят много повече от мен, защото и чрез интернет са информирани. Имат много чувства и емцоии, които не откриват лесно. Лесно раними са, ако ги обидиш или подцениш. Особено важно е да се дава шанс на тези млади хора. Има деца, които идват при мен и не могат на разпяването да се справят или са притесени и бъркат, не се чувстват комфортно. Има в момента деца, които ми носят награди от конкурси, но се е случвало тон по тон да им слагам гласа и детето, когато си повярва и има самочувствието, че може да го прави, вече му се получава. Но трябва време и търпение.  

 

Каза, че „АртПоп“ е на седем години. Съставът от основаването досега се е променил. Къде са вече порасналите деца?

 

Порасналите деца на „АртПоп“ са в България и в Англия, занимаващи се активно с музика. Изкарах един успешен първи випуск. Цветелина Спасова в момента е студентка в Националната музикална академия в София. Йордан Лео Богданов, който пя в мъжкия хор, при мен се занимаваше и със солвеж, в момента учи оркестрово дирижиране. Тези деца си запазиха любовта към музиката. Диляна учи в Англия също музика. Не всички продължиха, разбира се. Някои записаха други дисциплини, но това са децата, които избраха този труден път. Той не е доходоносен, но емоцията, която носи, не може да се получи според мен на друго място.

 

Голяма гордост предполагам е за теб това?

 

Голама гордост е, да! Особено децата, които са в Националната музикална академия. Цвети бе приета на пето място, което е много висок успех. Дани влезе на шесто място, има 5, 60 на солвеж. При нас, в школата „АртПоп“ има вече академично ниво. Сега имам една госпожица, която се подготвя за Академията и се надявам да успее.

 

 

Група „Симетрикс“ е друг любопитен твой проект. Един от членовете ви е доста по-възрастен от вас. Как сформирахте групата и как балансирате разликата в поколенията с Николай Кечев?

 

Ники ни напусна преди две седмици. Той се разболя от рак и почина. В момента група „Симетрикс“  не е действаща.

 

Не знаех... Моите съболезнования! Съжалявам, че те разстроих...

 

Много ми е болно наистина, скорострелно се разви всичко и никой не очакваше той да си замине. Но за този човек мога и искам да говоря много. Той беше уникален и много добър музикант. Това, което направи Ники с мъжкия хор и с операта „Княз Игор“ на Александър Бородин с участието на Кристияна Абрашева, тези барабани, които изсвири, дори в Академията трудно биха се постигнали. Те са много ритмични, това е типично за руската класика. Това, което той изсвири по уникален начин, го направи от раз. Хубавото е, че вече го имаме на запис. Ники е музикант, който притежава невероятен нюх, но едно време не е могъл да влезе в Академията, тогава времената са били такива. За последно бяхме заедно на Коледния концерт и той свири с болки, за да не изостави екипа, отбора си. И изкара концерта, макар че изпитваше неистови болки и дори после припадна на сцената и го изнесоха. Ето това е саможертва! Има такива хора в Дупница и това е важно да се каже! Ники никога не е искал да парадира с таланта си. На приказки всеки може да е велик, но този човек беше наистина велик. Ники Кечев е един голям човек, той винаги ще бъде с нас и ние ще бъдем винаги с него. Това е огромен човек като душевност въобще. Жалко, че толкова млад си отиде (на 57 години), но дано е на по-хубаво място, а той със сигурност е на по-хубаво място оттук...